Някак си трябваше да промени това и не му оставаше много време.


***


Райли изхвърли купчина картонени чинии в контейнера за смет и се върна, за да седне до госпожа Гарисън. Голяма част от посетителите се разотиваха, но купонът беше суперуспешен, а госпожа Гарисън се държа любезно с всички. Момичето знаеше, че тя е щастлива, задето бяха дошли толкова много хора, повечето от които разговаряха лично с нея.

– Забелязахте ли колко мили бяха всички с вас? – попита Райли, за да се увери, че всичко е наред.

– Те отлично знаят от коя страна е намазана филията. Госпожа Гарисън беше изцапала зъбите си с червило, но

Райли си бе наумила нещо и си замълча за червилото.

– Блу ми обясни какво става в града. Това е Америка и аз мисля, че трябва да позволите на хората да правят каквото поискат с магазините си и всичко останало. – Замълча за миг. – Освен това смятам, че би трябвало да давате безплатни уроци по балет на всички деца, които не могат да си позволят да плащат за тях.

– Уроци по балет? Че кой ще дойде? В наши дни децата се интересуват само от хип-хоп.

– Някои от тях харесват и балета. – Днес се бе запознала с две момичета от гимназията, които бяха много мили и й подхвърлиха идеята.

– Виждам, че имаш доста предложения за това, което не би трябвало да направя, но не е ли по-добре да обсъдим тона, което искам ти да направиш. Днес е моят рожден ден и аз те помолих само за едно нещо.

Райли съжали, че бе подхванала темата.

– Не мога да пея пред публика – промърмори. – Не съм достатъчно добра с китарата.

– Глупости. Аз ти давах уроци по балет, а ти не искаш да направиш за мен толкова малко нещо.

– Изобщо не е малко!

– Ти пееш много по-добре от всички тези пройдохи в онази банда. Никога в живота си не съм чувала такава отвратителна врява.

– Ще ви попея, когато се върнем у вас и останем само ние двете.

– Смяташ ли, че не съм била уплашена, когато за пръв път излязох да танцувам пред публика. Толкова умирах от страх, че едва не припаднах. Но това не ме спря.

– Не съм си взела китарата.

– Те имат китари. – Нита размаха бастун към дерящите се музиканти.

– Техните са електрически.

– Едната не е.

На Райли дори не й бе хрумнало, че Нита ще забележи, че соло китаристът смени електрическата си китара с акустична, преди да се опита да изпее „Най-хубавото време в твоя живот" на Грийн Дей.

– Не мога да взема чужда китара. Те няма да ми я дадат.

– Ще видим.

За ужас на Райли, Нита се надигна от пейката и се затътрузи към музикантите. По това време бяха останали по-малко от половината дошли да почетат рожденичката – най-вече семейства, които чакаха децата им да се наиграят, и тийнейджъри, мотаещи се из алеите. Момичето забеляза, че Дийн влезе през страничния вход на парка, и хукна през тревата към него.

– Госпожа Гарисън се опитва да ме накара да пея. Иска да е подарък за рождения й ден. Дийн не харесваше възрастната дама и Райли очакваше, че брат й ще се вбеси, но той явно мислеше за нещо друго.

– Ще пееш ли?

– Не! Знаеш, че не мога. Наоколо има толкова много хора. Той погледна над главата й, сякаш търсеше някого.

– Не са толкова много.

– Не мога да пея пред други хора.

– Но ти пя за мен и госпожа Гарисън.

– Това е друго. И бяхме само ние. Не мога да го правя пред непознати. Изглежда, той най-сетне й обърна внимание.

– Не можеш да пееш пред непознати или не искаш да пееш в присъствието на Джак? Когато му довери съкровените си чувства, тя го накара да й обещае, че никога няма да споменава за разговора им. А ето че сега той го използваше против нея.

– Ти не разбираш.

– Разбирам. – Дийн я прегърна през раменете. – Извинявай, Райли. Ще трябва сама да решиш.

– Когато си бил на моите години, не си пял пред други.

– Аз не мога да пея като теб.

– Пееш доста добре.

– Джак наистина се старае – рече младият мъж. – Ако пееш, чувствата му към теб няма да се променят.

– Не можеш да си сигурен.

– Нито пък ти. Може би е време да се убедиш.

– Вече съм убедена.

Усмивката му изглеждаше малко престорена и тя си помисли, че може би се е разочаровал от нея.

– Добре – съгласи се Дийн. – Нека видим дали мога да уговоря старата вещица да те остави на спокойствие.

Той се запъти към госпожа Гарисън, а Райли изведнъж почувства, че й се вие свят. Преди да дойде във фермата, й се налагаше сама да се грижи за себе си. Но сега Дийн я бе взел под крилото си и я защитаваше, както когато баща й искаше да я отведе в Нашвил. И брат й не беше единственият. Ейприл и Блу я закриляха от госпожа Гарисън, макар че нямаше нужда. А баща й се нахвърли срещу Дийн онази вечер, когато си помисли, че брат й наистина я преследва.

Госпожа Гарисън разговаряше със солиста на бандата, когато Дийн я приближи. Райли загриза нокътя си. Баща й стоеше сам до оградата, но тя забеляза как неколцина му хвърляха любопитни погледи. Ейприл помагаше да се разчистят масите, а Блу увиваше остатъците от тортата за госпожа Гарисън. Старата дама бе казала на Райли, че „запалено светило не се захлупва със съд", което щяло да рече, че явно си прекалено скромен и криеш талантите си, никой няма да ги види. И че тя нищо няма да постигне, ако не бъде вярна на себе си.

Мишниците й се изпотиха. Имаше чувството, че всеки момент ще повърне. Ами ако започне да пее и се провали с гръм и трясък? Втренчи се в баща си. А още по-лошо – ако не се провали?


***


Джак се изправи, когато видя, че дъщеря му се приближава към микрофона с китара в ръце. Дори от мястото си в другия край на парка виждаше колко е изплашена. Наистина ли щеше да свири и пее?

– Казвам се Райли – прошепна тя в микрофона.

Изглеждаше толкова мъничка и беззащитна. Той не знаеше защо тя го прави, но знаеше, че за нищо на света няма да позволи да бъде наранена. Понечи да тръгне към музикантите, но тя засвири. Никой не си бе дал труда да включи акустичната китара към усилвателя и отначало насъбралите се не й обърнаха внимание. Но Джак я чу и при все че встъплението беше много тихо, той разпозна „Защо не се усмихваш?". Стомахът му се присви, когато Райли запя:

Помниш ли, когато бяхме млади? И всяка мечта беше първата? Бейби, защо не се усмихваш?

Не му пукаше, че ще го разпознаят. Трябваше да се качи на сцената. Това не беше песен за единайсетгодишно момиче и той нямаше да й позволи да се изложи.

Не очаквам да разбереш, когато си видяла толкова много. И не те моля да разбереш.

Мекият й мелодичен глас толкова силно контрастираше с фалшивото врякане на бандата, че тълпата постепенно притихна. Дъщеря му щеше да бъде съсипана, ако започнат да се смеят. Джак ускори крачки, но появилата се до него Ейприл протегна ръка, за да го спре.

– Слушай, Джак. Чуй я. И той го стори.


Зная, животът е жесток.

Ти го знаеш по-добре от мен.


Райли забрави да смени акорда, но гласът й нито веднъж не трепна.


Бейби, защо не се усмихваш?

Бейби, защо не се усмихваш?

Бейби, защо не се усмихваш?

Бейби, защо не се усмихваш?


В парка цареше пълна тишина, а ехидните усмивки на момчетата от бандата се стопиха. Да слушаш как едно малко момиче пее тази песен за възрастни, би трябвало да е забавно, ала никой не се смееше. Изпълнението на Джак на тази песен се превръщаше в гневен изблик, във взрив на бунтарско противопоставяне. А интерпретацията на Райли беше като изстрадан вопъл на разбито сърце.

Тя завърши песента, като изсвири „фа" вместо „до". Толкова се бе съсредоточила да изсвири вярно акордите, че нито веднъж не погледна към слушателите, и се сепна, когато гръмнаха аплодисментите. Джак очакваше дъщеря му да побегне, ала тя пристъпи по-близо до микрофона и тихо обяви:

– Тази песен беше посветена на моята приятелка госпожа Гарисън.

Хората завикаха за бис. Дийн и Блу се усмихнаха. Райли стисна перцето между устните си и се върна. Без да я е грижа за авторските права или тайната, съпътстваща всяка нова песен на Джак Пейтриът, Райли запя „Плачи с мен", една от песните, върху които баща й работеше в малката къща. Джак направо щеше да се пръсне от гордост. След края на песента тълпата избухна в бурни аплодисменти и тя подхвана хита на сестрите Мофат „Мрачен и мръсен". Джак изведнъж осъзна, че изборът на песен по-скоро се основаваше на умението й да изпълнява вярно акордите, отколкото на предпочитанието й към музиката или текста.

Когато този път свърши песента, тя просто поблагодари и върна китарата, без да обръща внимание на настояването на публиката да пее още. Като всеки велик изпълнител, Райли беше достатъчно умна, за да си тръгне, когато слушателите искаха още.

Дийн се добра пръв до нея и застана като страж до сестра си, когато хората се скупчиха около нея, за да я поздравят. Момичето избягваше погледите на всички. Госпожа Гарисън имаше толкова самодоволен вид, сякаш тя беше пяла. Блу цялата сияеше, а Ейприл не спираше да се смее щастливо.

Райли не поглеждаше към баща си. Той си спомни имейла, който бе изпратил на Дийн, когато се опитваше да разбере защо дъщеря му крие толкова упорито, че може да пее.

Досети се сам, беше написал Дийн.

Тогава той реши, че Райли се бои да не изгуби обичта му, ако не пее достатъчно добре, но сега разбираше много по-добре дъщеря си. Тя отлично знаеше, че умее да пее, но искаше нещо съвсем различно.

Тълпата започна да се разотива, но все повече хора открито го зяпаха. Някой го снима. Една жена на средна възраст го приближи неуверено.

– И-извинете ме, но… Не сте ли Джак Пейтриът?

Дийн вече бе предугадил какво ще стане и се спусна към нея.

– Може би все пак ще го оставите на мира? Жената се изчерви.

– Не можах да повярвам, че е той. Тук, в Гарисън. Какво правите тук, господин Пейтриът?