Тя си беше поръчала най-евтиното блюдо, което успя да открие в менюто, и остави пред него два долара и трийсет и пет цента.

Той огледа с неприкрита неприязън купчинката монети.

– Аз черпя.

– Винаги си плащам – настоя младата жена.

– Не и този път. – Той побутна монетите обратно към нея. – Вместо това можеш да ми нарисуваш портрет.

– Портретите ми струват много повече от два долара и трийсет и пет цента.

– Не забравяй бензина.

Може би все пак щеше да успее да се добере до някъде за негова сметка. Докато колите фучаха по магистралата, Блу се наслаждаваше на всяко пържено картофче и всяка хапка от хамбургера. Дийн остави настрани полуизядения сандвич и извади блекбърито си. Намръщи се, докато се взираше в малкото екранче и проверяваше пощата си.

– Някое старо гадже ти досажда? – попита тя.

Той я изгледа неразбиращо за миг, сетне поклати глава.

– Новата ми икономка в Тенеси. Редовно ми изпраща имейли с пълни подробности за последните ремонти, но по което и време да я потърся, все попадам на гласовата й поща. Минаха два месеца, а нито веднъж досега не съм разговарял лично с нея. Тук нещо не е наред.

Блу не можеше да си представи да притежаваш къща, камо ли икономка. Агентката ми по недвижими имоти се кълне, че госпожа О'Хара е страхотна, но вече ми писна да си общуваме само по електронната поща. Ще ми се тази жена поне веднъж да вдигне проклетия телефон – измърмори той, докато преглеждаше съобщенията.

Блу трябваше да узнае нещо повече за него.

– След като си от Чикаго, защо ти е притрябвало да купуваш къща в Тенеси? – не издържа тя.

– Бях там миналото лято с едни приятели. Търсех подходяща къща по Западното крайбрежие, но видях тази ферма и веднага я купих. – Остави блекбърито на масата. – Имотът е разположен в средата на най-красивата долина, която някога си виждала. Има и езеро. Усамотено е. Както и простор за коне, за което винаги съм си мечтал. Но къщата се нуждае от сериозен ремонт, затова агентката ми по недвижими имоти намери строителен предприемач и нае госпожа О'Хара да надзирава работата.

– Ако имах къща, щях да искам сама да свърша всичко това. – Изпратих й цифрови снимки и образци за боите. Тя има прекрасен вкус и предложи много интересни идеи. Така че всичко се уреди.

– И все пак… Не е същото, както ако си там.

– Точно заради това реших да я изненадам с посещението си. – Дийн отвори друг имейл, намръщи се и извади мобилния си телефон. След минута отсреща вдигнаха. – Хийтклийф, получих имейла ти, но не съм във възторг от този договор за одеколона. Надявах се след „Енд Зоун" да приключа с подобна дейност. – Стана от пейката и се отдалечи на няколко крачки от масата. – По-скоро си мислех за тонизиращи напитки за спортисти или… – Дийн млъкна, но след миг устните му се извиха в лека усмивка. – Толкова много? По дяволите. Изглежда, хубавото ми лице е като включен касов апарат.

Събеседникът му явно се бе пошегувал, защотоДийн се разсмя гръмко и самоуверено.

– Трябва да затварям – рече и подпря крак върху най-близкия дънер. – Стилистът ми много се дразни, когато закъснявам, а днес ще правим светли кичури. Поздрави новаците от мен. И кажи на съпругата си, че я каня у дома на купон с преспиване веднага щом се върна в града. Само Анабел и аз. – Засмя се лукаво, затвори телефона и го прибра в джоба си. – Агентът ми.

– Бих искала и аз да имам агент – въздъхна Блу. – Просто за да вметна някоя и друга дума в разговора. Но предполагам, че не съм от тези, на които е съдено да имат агенти.

– Сигурен съм, че имаш немалко други добри качества.

– С тонове – увери го тя мрачно.

След като се върнаха в колата и потеглиха, Дийн подкара към границата между двата щата. Блу осъзна, че неволно е започнала да гризе нокътя на палеца си, и побърза да сплете пръсти в скута си. Дийн караше бързо, но държеше уверено волана, точно така, както тя обичаше да шофира.

– И така, къде да те оставя? – попита той.

Въпросът, от който се ужасяваше. Престори се, че обмисля отговора си.

– За нещастие, няма големи градове между Денвър и Канзас Сити. Мисля, че в Канзас Сити ще е добре.

Дийн я стрелна с красноречив поглед – един вид кого си мислиш, че заблуждаваш.

– По-скоро имах предвид първата по-голяма отбивка, където спират камиони с достатъчно голяма вместимост.

Гърлото й изведнъж пресъхна и тя преглътна мъчително.

– Ти несъмнено си доста общителен и ще ти е скучно да пътуваш сам. Мога да те забавлявам.

Погледът му се плъзна по гърдите й.

– И как точно ще стане това?

– С автомобилни игри – отвърна тя припряно. – Зная десетки игри. – Той изсумтя, а Блу продължи ентусиазирано: – Освен това съм отличен събеседник, пък и мога да те пазя от феновете. Ще държа на разстояние всички онези досадни лепки, които ти се хвърлят на шията.

Синьо-сивите очи на Дийн блеснаха, но тя не разбра дали раздразнено, или развеселено. – Ще си помисля – обеща той.


***


За удивление на Дийн, Бобри още беше в колата му вечерта, когато той отби от магистралата някъде в Западен Канзас и се отправи към крайпътния мотел „Мери Тайм Ин". Тя се размърда, когато зави към паркинга. Докато си подремваше кротко, младият мъж разполагаше с достатъчно време, за да наблюдава как се надигат гърдите й под тениската. Повечето от жените, с които обикновено прекарваше времето си, напомпваха гърдите си до невероятни размери. Но не и Бобри. Дийн знаеше, че някои момчета си падаха по пищната женска гръд – по дяволите, някога дори самият той беше сред тях – но Анабел Грейнджър Чампиън му развали това удоволствие.

Всеки път, когато някой мъж като теб се прехласва по женски гърди с размер „Е", той поощрява някое наивно момиче с идеални гърди да легне под скалпела. Жените би трябвало да се концентрират върху уголемяването на кръгозора си, а не на гърдите.

Благодарение на нея той започна да се чувства лично отговорен за зловредното увеличаване на женската гръд, но такава си беше Анабел. За всичко имаше твърдо мнение, което не криеше и не се свенеше да го заяви открито. Анабел беше единственият му искрен приятел от женски пол, но след като се омъжи за Хийт Чампиън, неговият агент кръвопиец, на когото роди две деца, не й оставаше много време за дружески срещи и разговори.

Днес много мисли за Анабел. Навярно защото Бобри също имаше твърдо мнение по всички въпроси и също като Анабел ме се стремеше да го впечатли. За него беше чудо нечувано да е с жена, която не го сваля. Разбира се, Дийн излъга, че е от „меките китки", но навярно още преди стотина километра тя се е досетила, че това са пълни дивотии. При все това продължаваше играта. Но малката Бо Пийп далеч не беше от неговия калибър.

Устата й се скова насред поредната прозявка, като видя добре осветения триетажен мотел. И макар тя днес неведнъж да бе успяла да му вдигне кръвното, Дийн все още не беше готов да й връчи стотина долара и да я изхвърли от колата. Първо, искаше тя сама да го помоли за пари. И второ, тя наистина се оказа отлична компаньонка. Но най-главната причина беше ерекцията, която го тормозеше през последните триста километра.

– Обикновено в подобни места приемат всякакви кредитни карти – обяви той, когато влезе в паркинга. Би трябвало да се почувства като отвратителен грубиян, но тя беше толкова нафукана и самоуверена, че му доставяше удоволствие да я дразни.

Бобри стисна устни.

– За съжаление, нямам кредитни карти.

– Не беше велика изненада.

– Преди няколко години най-безотговорно надвиших кредитния си лимит и оттогава нямам доверие на себе си – продължи тя, докато оглеждаше табелата на мотела. – Какво ще правиш с колата?

– Ще дам пари на момчето от охраната да я наглежда.

– Колко?

– Защо те интересува?

– Аз съм художник. Интересувам се от поведението на околните. Той спря колата.

– Предполагам, че засега петдесет долара ще са достатъчни. И още петдесет на сутринта.

– Супер – кимна тя и протегна ръка. – Договорихме се.

– Няма да пазиш колата.

Младата жена преглътна с усилие, толкова силно се бе сковало гърлото й.

– А защо не? Не се тревожи, аз спя много леко. Ще се събудя веднага, ако някой приближи твърде много.

– Нито ще спиш в нея.

– Само не ми казвай, че си един от онези гадни шовинисти, които си мислят, че една жена не може да свърши някоя работа толкова добре, колкото един мъж.

– По-скоро си мисля, че нямаш пари, за да си наемеш стая. – Той излезе от колата. – Ще те спонсорирам.

Тя навири малкия си остър нос и го последва.

– Не се нуждая от никакви спонсори.

– Нима?

– Имам нужда да ми позволиш да ти пазя колата.

– Няма да стане.

Явно се опитваше да го надхитри и Дийн не се изненада, когато тя започна да изрежда ценоразписа на портретите си.

– Дори като се включи цената за стаята и няколко хранения – заяви накрая, – си длъжен да признаеш, че си сключил изгодна сделка. Ще започна да те скицирам още утре сутринта на закуска.

Последното, от което се нуждаеше, беше още един негов портрет. Това, от което наистина имаше нужда, беше…

– Можеш да започнеш още от тази вечер – обяви младият мъж, докато отваряше багажника.

– Тази вечер? Сега… е ужасно късно.

– Едва минава девет.

В този отбор имаше място само за един куотърбек и това беше той.

Тя промърмори нещо под нос и зарови в багажника. Дийн извади куфара си и платнения тъмносин сак. Блу се пресегна през него, грабна едно от куфарчетата за инструменти, където бяха принадлежностите й за рисуване, и се затътри след него към входа на мотела, без да спре да мърмори.Дийн се договори с единствения портиер да надзирава колата му и се отправи към рецепцията. Бобри ситнеше чинно след него. Ако можеше да се съди по шумната музика, лееща се от бара, и по местните жители, които се изсипаха във фоайето, в съботните вечери „Мери Тайм Ин" се превръщаше в най-оживеното място в градчето. Дийн забеляза глави да се извръщат към него. Понякога му се удаваше за цели два поредни дни да остане незабелязан, но днес късметът не беше на негова страна. Неколцина от тълпата се блещеха открито насреща му. Всичко беше заради проклетата реклама „Енд Зоун". Дийн остави багажа до рецепцията.