– Не очаквах да се прибереш преди полунощ.

– Домъчня ми за теб и се върнах по-рано.

Тя не му повярва, но това беше самата истина. Ейприл също му липсваше – повече, отколкото му се искаше. По някакъв перверзен начин дори тъгуваше по болезненото жегване, което го пробождаше всеки път, докато наблюдаваше как Дийн си играе с Райли, смее се с Блу и дори се препира с онази заядлива възрастта дама. Седна на земята редом с единственото дете, което имаше. Малкото момиче, което толкова неумело бе обикнал.

– Как се справяш с фа мажор?

– Добре.

Джак вдигна един гвоздей, паднал в тревата.

– Имаш невероятен глас. Знаеш го, нали? Райли сви рамене.

Изведнъж си спомни какво му бе казала Марли по време на един от миналогодишните им кратки телефонни разговори: Учителката й твърди, че Райли притежава удивителен глас, но аз никога не съм го чувала. А и сам знаеш как всички се лепят по знаменитостите. Няма да им мигне окото да използват детето ти, за да се сближат с теб.

Още една грешка от негова страна. Съвсем слепешком бе предположил, че за Райли ще е по-добре да остане при бившата му съпруга, отколкото с него, при все че отлично знаеше колко себелюбива и егоистична беше Марли. Завъртя гвоздея между пръстите си.

– Райли, нека поговорим.

– За какво?

– За пеенето.

– Няма какво да кажа.

– Не увъртай. Имаш невероятен глас, но когато те помолих да пееш с мен, ти ми каза, че не можеш. Не ти ли хрумна, че ще ми е интересно?

– Аз съм си все същата – промълви момичето.

– За какво говориш?

– Не съм станала по-различна само защото умея да пея.

– Не разбирам какво имаш предвид. – Джак хвърли гвоздея в купчината с дървесните отпадъци. – Райли, наистина не разбирам. Кажи ми какво мислиш.

– Нищо не мисля.

– Аз съм ти баща. И те обичам. Можеш да говориш с мен.

Кафявите очи, толкова приличащи на неговите, се замъглиха от откровено недоверие. Думите не можеха да я убедят в чувствата му. Тя скочи, все още притискайки китарата до гърдите си. Шортите, които Ейприл й бе купила, се свлякоха от кръста й.

– Трябва да отида да нахраня Пъфи – избъбри момичето и побягна.

Джак се облегна на бетонната основа на верандата. Дъщеря му не вярваше, че я обича. А и защо да му вярва?

Пет минути по-късно от горичката изскочи Ейприл, облечена с тъмночервен спортен сутиен и плътно прилепнал черен три четвърти клин. Тя се чувстваше удобно с него само когато наоколо имаше и други хора и сега неволно ритъмът на бягането й се наруши. Джак си помисли, че ще продължи, но тя забави ход и отиде при него. Здравото й мускулесто тяло с блестящи капки пот по голия корем накара кръвта му да кипне.

– Не те очаквах толкова рано – рече тя, опитвайки се да си поеме дъх. Той стана и едното му коляно изпука.

– Някога казваше, че спортните занимания са за неудачниците, които не могат да измислят по-интересен начин да си пилеят времето.

– Навремето съм говорила какви ли не глупости.

Той с мъка откъсна поглед от ручейчето пот, стичащо се в падината между гърдите й.

– Не искам да прекъсвам бягането ти.

– Тъкмо смятах да почина…

– Ще повървя с теб.

Джак закрачи редом с нея. Ейприл започна да го разпитва за турнето. В миналото щеше да се интересува кои жени ще пътуват с бандата и къде ще отседнат. А сега задаваше въпроси, типични за една бизнес дама – за режийните разноски и за предварителните продажби на билетите. Двамата вървяха към наскоро боядисана дървена ограда около окосеното пасище.

– Чух как Дийн говореше на Райли, че следващата пролет смята да купи коне.

– Той винаги е обичал конете – отбеляза Ейприл. Джак опря крак на долната дъска на оградата.

– Знаеше ли, че Райли може да пее?

– Току-що си направил това откритие, така ли?

Вече му беше писнало всички да посочват недостатъците му, когато самият той отлично ги виждаше.

– Ти какво мислиш? – попита я Джак.

Ейприл, както винаги, се прицели в най-уязвимото му място.

– За пръв път я чух миналата седмица. – Подпря ръце на оградата. – Райли се криеше зад беседката с лозата. Тръпки ме побиха.

– Ти говори ли с нея за това?

– Тя не ми даде възможност. В мига, в който ме видя, спря да пее и ме замоли да не ти казвам нищо. Трудно е да си представиш, че едно толкова малко момиче може да пее така.

– Но защо се опитва да го скрие от мен? – недоумяваше Джак.

– Не зная. Може би е обяснила причините на Дийн.

– Може ли да го попиташ вместо мен?

– Върши си сам мръсната работа.

– Знаеш, че той няма да говори с мен. По дяволите, та ние построихме заедно цялата веранда, без да си разменим повече от двайсет изречения.

– Блекбърито ми е в кухнята. Изпрати му имейл. Джак свали крака си от оградата.

– Всичко това става все по-мелодраматично, не смяташ ли?

– Ти се стараеш, Джак, а това е най-важното.

Но той искаше повече. Искаше повече от Дийн. Повече от Райли. Повече от Ейприл. Искаше това, което някога тя му даваше безрезервно. Погали с кокалчетата на ръката си меката й буза.

– Ейприл…

Тя поклати глава и се отдалечи.


***


Дийн видя имейла за пеенето на Райли чак към края на деня и му отне секунда, да разбере, че е от Джак, а не от Ейприл. Прочете го набързо и веднага изпрати отговор.

Досети се сам.

Докато излизаше навън, си мислеше за Блу. Напоследък все по-често се отдаваше на тази дейност. Толкова много жени се правеха на порнозвезди, за да го възбудят, и всичко беше толкова фалшиво. Но Блу, изглежда, не гледаше порно. Тя беше тромава, земна, непринудена, освежаваща и винаги естествена – непредсказуема в леглото и извън него. Ала той не и вярваше и определено не можеше да разчита на нея.

Отстрани на верандата бе опряна стълба. Когато я взе, за да я премести, обичайната болка в рамото не се обади. Оставаше само месец до тренировъчния лагер и той не възнамеряваше да има с нея нещо друго, освен краткотрайна връзка. И това беше добре, защото Блу беше самотница по природа. Следващата седмица смяташе да я заведе да яздят коне, но кой можеше да предвиди дали тя все още ще е тук? Една нощ можеше да се изкачи на балкона й и да открие, че си е заминала.

Докато закопчаваше колана с инструментите и се изкачваше по стълбата, осъзна едно нещо. Тя може и да му отдаваше тялото си, но отказваше да го допусне до всичко останало, а това никак не му харесваше.


***


Две нощи по-късно Джак се натъкна на Ейприл, която, танцуваше боса на брега на езерото, и космите на врата му настръхнаха. Акомпанираха й само шумоленето на тръстиката и свирнята на щурците. Ръцете й се извиваха във въздуха, косата й летеше като златисти пламъци около главата, а бедрата й, тези толкова съблазнителни бедра се кършеха в сексуално послание… Отдай ми се, бейби… отдай ми се цялата…

Кръвта нахлу право в слабините му. Отсъствието на музика й придаваше вид на чародейна, но безумна самодива с неземна красота. Ейприл, с очи на богиня и чувствени, капризно извити устни… Момичето, което прекара седемдесетте да доставя наслада и утеха на боговете на рокендрола. Той познаваше тази разрушителна амазонка, танцуваща на брега на езерото, до мозъка на костите й. Нейните капризи и номера, безумните й изисквания, сексуалната й ненаситност бяха истинска отрова за един младок на двайсет и три. Младок, когото той отдавна бе оставил в миналото. Сега не можеше да си представи Ейприл да се подчинява на друга воля, освен на своята.

Докато се полюшваше в такта на въображаемата музика, лъч светлина от лампата над задната врата освети тънкия кабел на слушалките. Значи, музиката не беше въображаема. Тя танцуваше под звуците на песента от айпода й. Тя беше само една жена на средна възраст, наслаждаваща се на танца. Но откритието не разруши магията.

Бедрата й се извиха във финалния акорд. Косите й проблеснаха за последен път, сетне ръцете й безсилно увиснаха. Тя свали слушалките.

Джак се скри в гората.

21.

Преди да тръгне, Блу още веднъж погледна завършения портрет. Нита изглеждаше величествено, облечена в светлосиня бална рокля от състезание по салонни танци през петдесетте и прическа тип „пчелен кошер" от шейсетте, откриваща диамантените обици, които Маршъл й бе подарил като сватбен подарък през седемдесетте. Беше стройна и ослепителна, с безупречна кожа и ефектен грим. Блу я бе изобразила на измислено парадно стълбище, а Танго лежеше в краката й. Нита я бе накарала да разкраси престарелия лабрадор.

– Не е толкова зле, колкото очаквах – промърмори Нита, когато за първи път видя портрета, окачен във вестибюла на фона на златистите тапети.

Блу реши, че в превод това означава, че портретът й е харесал, и въпреки прекалените блясък и екстравагантност бе доволна, че е успяла да улови представата на Нита за себе си: лукавия чувствен блясък в очите, примамващата усмивка на розовите устни и идеалния платинен оттенък на бухналата коса.

Неведнъж я бе заварвала във вестибюла да се взира в портрета с копнеж в очите.

Сега портмонето на Блу бе пълно с пари. Можеше във всеки един момент да си тръгне от Гарисън.

Нита се появи зад нея и двете потеглиха за неделния обяд във фермата. Дийн и Райли изпекоха бургери на скарата, а Блу приготви бобен сос за барбекю и плодова салата от диня с прясно набрани стръкчета мента и сок от лайм. Докато дъвчеше сандвича си, Дийн започна да се заяжда с нея, задето не иска да нарисува фреските, обвинявайки я в неблагодарност, творческо безсилие и коварно предателство. Младата жена спокойно щеше да подмине нападките, ако Ейприл не се беше намесила.

– Блу, зная колко много обичаш тази къща. Изненадана съм, че не искаш да оставиш своя отпечатък върху нея.

Кожата на ръцете на Блу настръхна и когато останалите се протягаха за допълнителна порция, тя вече знаеше, че трябва да изрисува стените – но не за да остави отпечатък върху къщата, както бе казала Ейприл, а в сърцето на Дийн. Фреските ще се запазят за години. Винаги, щом влезеше в тази стая, той щеше да е принуден да си спомни за нея. Може би щеше да забрави цвета на очите й, дори името й, но докато рисунките бяха върху стените, той никога нямаше да може напълно да я заличи от паметта си. Апетитът й изведнъж изчезна и тя разсеяно ровичкаше храната в чинията си.