– Как върви ремонтът? – попита, сменяйки темата, като отчупи крайчеца на курабийката. Ейприл се протегна с котешка грация.
– Бояджиите приключиха и мебелите започнаха да пристигат. Но работниците, които трябваше да остъклят верандата, по време на бойкота на Нита са се хванали на друга работа и могат да дойдат чак след две седмици. Вярваш или не, но Джак се зае с тази задача. В сряда започна с дограмата.
– Джак?
– Когато му е нужна допълнителна работна ръка, най-безцеремонно вика Дийн да му помага. Днес целия следобед двамата работиха заедно, без да си разменят нито дума. – Тя се пресегна за втора курабийка и изпъшка. – Господи, колко са вкусни. Не зная защо двамата с Дийн сте се скарали, но ми се ще по-скоро да се сдобрите, за да се върнеш и пак да ни готвиш. На двете с Райли ни писна от овесена каша и сандвичи.
Де да беше толкова просто.
– След като свърша портрета, ще замина от Гарисън. Ейприл изглеждаше разочарована и на Блу й стана приятно.
– Значи, годежът е официално разтрогнат?
– Никога не сме били сгодени. Дийн ме качи на стоп преди две седмици на магистралата недалече от Денвър. – Блу й разказа за Монти и бобърския костюм. Ейприл не се изненада особено.
– Няма що, доста интересен живот водиш.
***
В дневната Райли дочиташе хороскопа на госпожа Гарисън. В него се предсказваше любовна авантюра, което толкова смути момичето, че й се щеше да измисли нещо друго вместо това, но нищо не й хрумна. Искаше й се да е в кухнята с Ейприл и Блу, но Дийн й бе казал, че е крайно време да престане да показва страховете си пред хората. Беше добавил още, че трябва да взема пример от Блу как да се грижи за себе си, но да не удря никого, освен в краен случай.
Госпожа Гарисън грабна вестника толкова бързо, като че ли се боеше Райли да не го открадне.
– Онази жена в кухнята. Мислех, че се казва Сюзън. Поне така чух в града. Никой, освен Блу, не знаеше, че Ейприл е майката на Дийн.
– Мисля, че Ейприл е второто й име.
– Вие двете роднини ли сте? Ти какво правиш във фермата?
– Райли се зае да човърка нещо по облегалката на дивана. Страшно й се искаше да каже на госпожа Гарисън, че Дийн е неин брат, но не биваше.
– Ейприл е семейна приятелка. Тя ми е нещо като… мащеха.
– Хмм. – Госпожа Гарисън я изгледа недоверчиво. – Днес изглеждаш по-добре, отколкото миналата седмица.
Имаше предвид косата на Райли. Ейприл я беше завела да я подстрижат и й бе купила нови дрехи. И макар да бе минала само една седмица, коремът на Райли вече не стърчеше толкова, може би защото почти не й оставаше време да скучае и да се тъпче. Ходеше пеша до малката къща, а и се грижеше за Пъфи. Да се кара велосипед нагоре по хълмовете, не беше много лесно, а и Дийн я караше да му подхвърля топката. Понякога й се искаше двамата просто да поседнат и да поговорят, ала той не се спираше и постоянно правеше нещо. Започна да си мисли, че може би той страда от СДВХ, също като Бени Фейлър, или просто всичко се дължеше на това, че беше мъж и футболист.
– Подстригах си косата – рече Райли. – Освен това наоколо няма откъде да си купиш вредна и калорична храна, а и напоследък много карам колело.
Госпожа Гарисън нацупи устни и Райли забеляза, че розовото й червило се бе напукало.
– Онзи ден в ресторанта на Джоузи Блу се държа отвратително само защото казах, че си дебела.
Райли закърши нервно ръце в скута, но си спомни, че Дийн й бе казал, че трябва да държи на себе си и да не позволява да я мачкат.
– Аз знам, че съм дебела. Но от вашите думи ме заболя.
– Тогава недей да бъдеш толкова чувствителна, ако някой ти е казал нещо неприятно само защото му е било криво. Освен това сега не изглеждаш толкова дебела. Хубаво е, че си решила да направиш нещо за теглото си.
– Не е нарочно.
– Няма значение. Не е зле да се научиш да танцуваш, за да се движиш по-грациозно. Някога преподавах салонни танци.
– Известно време ходих на балет, но не ме биваше, затова спрях.
– Не е трябвало да се отказваш толкова бързо. Балетът помага да имаш по-високо самочувствие.
– Учителката каза на моята аи рай, че съм безнадеждна.
– И ти й позволи да й се размине? Къде ти е гордостта?
– Не мисля, че имам твърде много гордост.
– В такъв случай е време да я придобиеш. Вземи онази книга, сложи я на главата си и ходи. На Райли не й се искаше да се разхожда с книга на главата, но отиде до позлатената масичка с
подпора, извита като лебедова шия, взе книгата и я сложи на главата си. Тя мигом се плъзна и падна. Момичето я вдигна и отново опита, този път с по-голям успех.
– Завърти палците си, така че да сочат право напред – нареди й госпожа Гарисън. – Това ще разшири гръдния ти кош и ще изпъне раменете ти назад.
Райли се опита и реши, че се чувства по-висока, по-зряла.
– Ето че се получи. Най-после приличаш на човек, който се уважава. От сега нататък искам винаги да ходиш така, ясно ли е?
– Да, госпожо. Ейприл надникна в стаята.
– Време е да тръгваме, Райли.
Книгата отново се плъзна от главата на Райли и тя се наведе, за да я вдигне. Очите на госпожа Гарисън се свиха до тесни цепки, а на устните й сякаш напираше злостна забележка за дебелите и тромави момичета, но си премълча.
– Искаш ли работа, момиче?
– Работа ли?
– Извади си тампоните от ушите. Ела следващата седмица, за да изведеш Танго на разходка. Блу не става за това. Твърди, че го разхожда, но всъщност двамата завиват зад ъгъла, където го оставя да дреме.
– Защото той е прекалено стар, за да се разхожда – извика Блу от кухнята.
Между веждите на госпожа Гарисън се надиплиха ситни бръчици, като че ли си мислеше, че и тя е твърде стара за разходки. Райли изведнъж осъзна, че се страхува по-малко от нея. Дори й харесаха думите на госпожа Гарисън за нея, че Райли вече прилича на човек, който се уважава повече. Ейприл, Дийн и баща й й говореха мили неща, но те просто се опитваха да повдигнат самочувствието й и тя не им вярваше. На госпожа Гарисън не й пукаше за такива неща като самочувствие, но ако кажеше нещо хубаво, то навярно беше истина. Райли реши, когато се прибере във фермата, да се упражнява още с някоя книга.
– Блу, донеси ми чантата!
– Вътре има ли пистолет? – озъби се Блу.
Райли не можеше да повярва, че Блу си позволява да говори така на госпожа Гарисън. Изглежда, старата дама наистина много се нуждаеше от нея. В противен случай, щеше да изгони Блу. Зачуди се дали Блу го е разбрала.
Госпожа Гарисън зарови в чантата, която Блу й донесе, извади петдоларова банкнота и я подаде на Райли.
– Но не си купувай бонбони или нещо, от което се дебелее.
Баща й винаги й даваше двайсетачка и тя не се нуждаеше от пари, но щеше да бъде грубо да откаже.
– Благодаря ви, госпожо Гарисън.
– Помни какво ти казах за стойката. – Старицата щракна закопчалката на чантата. – Следващата седмица Блу ще дойде във фермата с колата, за да те вземе.
– Не съм сигурна, че дотогава ще съм още тук – промърмори Райли. Баща й не й беше казал кога ще си тръгнат, а тя се боеше да го попита, защото най-много от всичко искаше да остане във фермата до края на живота си.
***
Сега на път за къщи Ейприл се пресегна и потупа момичето по крака. Не каза нищо, само я потупа. Тя често я прегръщаше, милваше я по главата и я караше да танцува с нея. Понякога Ейприл се държеше също като майка й, само дето не говореше винаги за калории и гаджета. Освен това майката на Райли не ругаеше толкова цветисто. Но на Райли най-много й харесваше как ухаеше Ейприл – на дърво, цветя и на бележника с метална спирала. Райли никога нямаше да го признае на глас, но понякога й беше много по-хубаво с Ейприл, отколкото с Дийн, защото не се налагаше през цялото време да търчи след футболната топка.
Върху устните на момичето бавно разцъфтя усмивка, при все че имаше да се тревожи за безброй много неща. Нямаше търпение да каже на Дийн, че е останала насаме с госпожа Гарисън, при това, без изобщо да се страхува.
18.
Стаята на Блу може и да беше най-малката на втория етаж, но бе разположена най-далеч от спалнята на работодателката й, а и имаше малък балкон с изглед към задния двор. Младата жена седеше със скръстени крака върху розовия плюшен килим, подпряла гръб на ръба на леглото, застлано с пухкава цветна кувертюра, и изучаваше току-що завършената рисунка. Очите на Нита бяха като на пор. Трябваше да ги оправи. А може би не.
Позлатеният часовник върху нощното шкафче показваше полунощ. Блу остави скицника настрани, прозина се и затвори очи. Представи си фургона, сгушен сред дърветата, светлината, проблясваща през прозореца, която я зовеше у дома. Ала фургонът не беше неин дом и тя просто се бе затъжила за него, както и за всички онези места, където някога беше живяла. За хората, с които се бе сближила.
Нещо се удари във вратата на балкона и тя подскочи. Извъртя се рязко и видя неясна фигура да се извисява в мрака. Сърцето й запрепуска. Връхлетя я безумна смесица от емоции – очакване, страх, гняв. Стана от пода, отправи се към балкона и отвори рязко вратата.
– Какво си мислиш, че правиш? Едва не получих инфаркт.
– Обикновено оказвам такъв ефект върху жените. – Дийн пристъпи вътре. Ухаеше на екзотични подправки, а тя – на пържени картофени кюфтета. Той огледа смачканата й тениска с логото на „Гудиър"1, из плескана със стари петна от боя. Тази сутрин дори не си беше мила косата, защото Нита не спираше да тропа по вратата на банята, настоявайки да получи закуската си. При все това, изглежда, розовата спалня си спечели по-голяма доза от неодобрението му, отколкото неугледният й външен вид.
– Къде държиш Барбитата?
– Можеше да се обадиш – тросна се Блу. – Или по-добре, да продължиш да ме пренебрегваш. – Осъзнаваше, че звучи като вкиснато бивше гадже, но я болеше, задето толкова време не се беше вясвал, макар че нали самата тя искаше точно това – да я остави на мира.
"Чаровник по рождение" отзывы
Отзывы читателей о книге "Чаровник по рождение". Читайте комментарии и мнения людей о произведении.
Понравилась книга? Поделитесь впечатлениями - оставьте Ваш отзыв и расскажите о книге "Чаровник по рождение" друзьям в соцсетях.