– За начало.

– Бих го направил, но не зная как. Твърде много години всички ми целуваха задника.

– Опитай.

– Какво ще кажеш, ако за начало призная, че беше права? – попита Джак. – Понятие си нямам как да се държа с нея. Това ме кара да се чувствам глупав и виновен и тъй като не зная как да се справя нито с едното, нито с другото, си изкарах яда на теб.

– Обещаващо начало. А сега кажи и останалото.

– Дай ми поне някакъв жокер.

– Изплашен си до смърт и се нуждаеш от помощта ми през тази седмица.

– Да, и това също. – Въпреки войнственото й държане, той знаеше, че я е наранил. Изглежда, напоследък го правеше с много хора. Зарея поглед към гората, където в мрака започнаха да проблясват светулки. Излющената боя на една от колоните на верандата издраска лакътя му, когато се облегна на нея. – В момента бих дал всичко за една цигара.

Тя свали крака си и вдигна другия.

– На мен цигарите не ми липсват толкова много. Нито пък наркотиците. Най-много ми липсва алкохолът. Става ми страшно, като си помисля, че ще изживея остатъка от живота си без чаша вино или една „Маргарита".

– Може би сега ще съумееш да пиеш с мярка.

– Аз съм алкохоличка – заяви Ейприл с откровеност, която го смая. – Никога повече не бива да изпия дори капка алкохол.

Някъде в къщата иззвъня мобилният й телефон. Тя бързо завъртя капачката на шишенцето с лак и се втурна вътре, за да отговори. Когато мрежестата врата хлопна зад гърба й, Джак пъхна ръце в джобовете. Днес се бе натъкнал на руло с чертежи за остъклена веранда. Баща му беше дърводелец и той бе отраснал сред чертежи и инструменти, но не помнеше кога за последен път бе държал чук в ръцете си.

Загледа се през мрежата в празната дневна и чу приглушения глас на Ейприл. Майната му на всичко. Джак влезе вътре. Тя стоеше с гръб към него, притиснала чело към ръката, опряна на един от кухненските шкафове.

– Знаеш, че не ми е безразлично и колко много ме интересува – изрече го толкова тихо, че той едва различи думите. – Обади ми се утре сутринта, става ли?

Бяха изминали твърде много десетилетия от онези времена, за да усеща тези стари пробождания на ревност, затова се съсредоточи върху брошурата, оставена на плота. Ейприл затвори телефона тъкмо когато той я взе. Тя посочи с телефона към листа.

– Това е групата, с която работя на доброволни начала.

– „Харт Гелъри"? Никога не съм чувал за нея.

– Състои се от професионални фотографи, които правят безплатно невероятни портрети на деца сираци от приютите. Излагаме ги в местните галерии. Те са много по-въздействащи от безличните снимки, които правят социалните служби. И много от децата си намират семейства благодарение на тези изложби.

– Отдавна ли се занимаваш с това?

– Около пет години. – Тя затопурка с босите си крака към верандата. – Отначало подготвях децата за снимките, които правеше един фотограф, когото познавам. Подбирах за тях дрехи, които да отговарят на характера им, помагах им да се отпуснат. Сега вече сама снимам някои от портретите. Или поне снимах, преди да дойда тук. Няма да повярваш колко много ми харесва тази работа.

Той пъхна брошурата в джоба си и излезе след нея на верандата. Искаше да я попита с кого бе разговаряла по телефона, но не го стори.

– Изненадан съм, че така и не си се омъжила.

Ейприл взе шишенцето с лак за нокти и се настани отново на дървения стол.

– Когато бях достатъчно трезва, за да мисля за брак, вече бях изгубила интерес.

– Не мога да си те представя без мъж.

– Престани да душиш.

– Не душа. Просто се опитвам да разбера каква си станала.

– Искаш да разбереш каква съм сега, като разпитваш за мъжете в живота ми – заключи тя безцеремонно.

– Предполагам.

– Искаш да знаеш дали все още съм онова лошо момиче, виновно за падението на безброй добри момчета, твърде слаби, за да държат панталоните си закопчани.

– Казано така… Тя духна палеца си.

– Интересно коя беше онази брюнетка, която миналата седмица дойде със свитата ти. Твоя камериерка?

– Много опитна помощничка, която никога не съм виждал гола. И така, в момента отнасяш ли се сериозно към някого?

– Отнасям се много сериозно. Към себе си.

– Това е добре.

Тя изтри лака от кожичката около нокътя.

– Разкажи ми за теб и Марли. Колко дълго бяхте женени? Пет минути?

– Година и половина. Стара история. Аз бях на четирийсет и две и смятах, че е време да се кротна и задомя. Тя беше млада, красива и мила – поне аз така мислех тогава. Харесваше ми гласа й. И сега ми харесва. Демоните надигнаха глава чак след като се оженихме. Тогава открихме, че ненавиждаме всичко един в друг. Трябва да ти призная, че тази жена не понасяше сарказма. Но не всичко беше толкова лошо. Сдобих се с Райли.

След раздялата с Марли Джак беше имал две продължителни връзки, отразени надълго и нашироко в пресата. При все че имаше чувства и към двете жени, в отношенията им отсъстваше нещо много важно, а и след като вече имаше зад гърба си един провален брак, той не бързаше да се обвърже с друг.

Ейприл довърши лакирането на ноктите, завъртя капачката на шишенцето и опъна безкрайно дългите си крака.

– Не отпращай Райли, Джак. Нито в летен лагер, нито при сестрата на Марли, и особено в пансион през есента. Остави я да живее при теб.

– Не мога. Предстои ми турне. Какво ще правя с нея? Ще я заключвам в хотелската стая?

– Ще измислиш нещо.

– Имаш прекалено голяма вяра в мен. – Загледа се в жалкото подобие на ограда. – Райли казали ти за изминалата нощ? За Дийн?

Ейприл вдигна рязко глава, като лъвица, надушила опасност, грозяща малкото й.

– Какво за него?

Той седна на горното стъпало и й разказа за случилото се.

– Не се опитвам да се оправдая – рече накрая, – но Райли крещеше, а Дийн я преследваше. Тя стана поривисто от стола.

– Той никога не би я наранил. Не мога да повярвам, че си го нападнал. Имаш късмет, че не ти е прекършил глупавия врат.

Тя беше права. Макар че Джак се поддържаше във форма, за да издържа на дивите концерти, негова запазена марка, едва ли можеше да бъде равностоен съперник на един трийсет и една годишен професионален спортист.

– Това не е всичко – додаде той и стана. – След това двамата с Дийн си поговорихме или поне аз говорих. Признах си всички грехове. Абсолютно честно. Не е нужно да казвам, че той беше потресен.

– Остави го на мира, Джак – въздъхна уморено Ейприл. – Достатъчно си изпати и от двама ни.

– Да. – Той погледна към вратата. – Май е по-добре да не будя Райли. Може ли да остане да спи тук тази нощ?

– Разбира се.

Тя се обърна, за да влезе вътре, а той почти бе слязъл по стъпалата. Почти, но не съвсем.

– Не си ли поне малко любопитна? – попита Джак, като се извърна към нея. – Не искаш ли да знаеш какво би се получило сега между нас?

Ръката й застина върху дръжката на мрежестата врата. Няколко секунди остана мълчалива, а когато накрая заговори, гласът й звънна като стомана:

– Ни най-малко.


***


Райли не можеше да чуе за какво си говореха Ейприл и баща й, но гласовете им я събудиха. Беше толкова приятно да лежи, сгушена в удобното легло, и да знае, че двамата си приказват. Двамата бяха създали Дийн, така че някога сигурно са се обичали.

Момичето почеса с палец прасеца на единия си крак. Днес толкова много се забавлява, че напълно забрави за страданията си. Ейприл й възложи много яки задачи: да набере цветя за един хубав букет и да занесе разхладителни напитки на бояджиите. А следобед двамата с Дийн излязоха на разходка с колелата. Никак не беше лесно да се кара по чакълената пътека, но той нито веднъж не я нарече туткава или нещо подобно и дори я помоли утре да му хвърля топката, за да тренира. Само като си помислеше за това и изтръпваше от притеснение, но също и от вълнение. Блу й липсваше, но когато попита Дийн за нея, той заговори за друго. Райли се надяваше, че двамата не са скъсали. Майка й постоянно късаше с гаджетата си.

Чу стъпките на Ейприл, придърпа завивките до брадичката си и застина неподвижно, в случай че тя реши да надникне в спалнята. Райли беше забелязала, че Ейприл се тревожи за нея и често я наглежда.


***


През следващите няколко дни Блу си казваше, че е по-добре, задето Дийн като че ли бе забравил за нея и изобщо не се вясваше, тъй като се нуждаеше от цялата си воля и здрав разум, за да се справи с Нита. Но той ужасно й липсваше. Искаше й се да вярва, че тя също му липсва не по-малко, но едва ли. Той беше получил каквото искаше.

Познатата до болка самота отново изпълваше дните й. Работодателката й реши, че и тя трябва да бъде на портрета с Танго, но пожела Блу да нарисува не сегашната, а някогашната Нита. За целта се наложи младата жена да се рови с часове в купчина албуми със снимки и изрезки от вестници и списания. Нита седеше до нея и показалецът й с яркочервен нокът се забождаше в една или друга страница, докато коментираше недостатъците на тези, с които беше на снимките – колежка от школата по танци, разпасана съквартирантка, дългата поредица от мъже, от които не бе видяла нищо добро.

– Вие изобщо харесвахте ли някого? – попита объркано Блу в една съботна сутрин, когато двете седяха върху белия велурен диван в дневната сред разпръснатите фотоалбуми.

Нита прелисти страницата с костеливия си пръст.

– Навремето харесвах всички. Бях наивна и не разбирах човешката природа. Въпреки досадното забавяне, Блу, която така и не можеше да започне портрета, откриваше някакво странно очарование да проследява живота на Нита от тийнейджърските й години, преминали в Бруклин по време на войната, до често споменаваните петдесетте и началото на шестдесетте, когато е преподавала салонни танци. Беше имала кратък брак с актьор, когото Нита наричаше Пияницата, след което беше продавала козметика, беше работила като модел на търговски изложения и като гардеробиерка в елитни нюйоркски ресторанти.