Джак я видя, но не спря. Продължи да свири заради нея, както някога. Музиката обливаше кожата и като топло лечебно масло. Когато и последният акорд отзвуча и се стопи в мрака, той отпусна ръка върху коляното.

– Какво мислиш?

Някогашното буйно момиче щеше да се свие на кълбо в краката му и щеше да му заповяда още веднъж да изсвири мелодията. Щеше да го посъветва да не сменя акорда в края на първия куплет или да му каже, че долавя в акомпанимента отглас от „Хамънд БЗ". Но зрялата жена само сви небрежно рамене:

– Винтидж Пейтриът.

Това беше най-жестокото нещо, което можеше да каже. Граничещата с мания страст на Джак да експериментира с нови стилни похвати в музиката беше така легендарна, колкото и презрението му към застаряващите рок звезди, повтарящи упорито старите си находки.

– Така ли мислиш?

– Песента е добра, Джак. Знаеш го.

Той се наведе и прибра китарата в калъфа. Светлината на свещта очерта орловия му нос.

– Помниш ли как беше някога? Достатъчно беше само веднъж да чуеш някоя нова песен и вече знаеше дали е добра, или не. Разбираше музиката по-добре от мен.

Тя обгърна рамене и зарея поглед към езерото.

– Вече не мога да слушам онези песни. Напомнят ми за твърде много неща, които отдавна съм загърбила.

Гласът му достигна до нея като цигарен дим.

– Нима цялата онази дива неукротимост е изчезнала, Ейирил?

– До последната капка. Сега съм скучна бизнес дама от Ел Ей.

– Дори и да се стараеш, не можеш да бъдеш скучна. Обзе я безкрайна умора.

– Защо не си в къщата?

– Обичам да съчинявам песни край водата.

– Е, не е точно Лазурният бряг. Чух, че имаш къща там.

– Покрай другите.

Повече не можеше да издържа. Отпусна ръце.

– Върви си, Джак. Не те искам тук. Не те искам близо до мен.

– Аз съм този, който би трябвало да го каже.

– Ти можеш да се грижиш за себе си. – Старата горчивина изплува на повърхността. – Каква ирония! Толкова пъти имах нужда да поговоря с теб, но ти не желаеше да вдигнеш слушалката. А сега, когато си последният човек на този свят, с когото искам да…

– Не можех, Ейприл. Не можех да говоря с теб. Ти беше като отрова за мен.

– Такава отрова, че докато бяхме заедно, ти написа най-хубавите си песни?

– Както и най-лошите. – Той се изправи. – Помниш ли онези дни? Пиех хапчетата с водка.

– Ти се дрогираше, преди да ме срещнеш.

– Не те обвинявам. Казвам само, че животът в безумието на ревността те изпепелява по-жестоко и от най-опустошителния пожар. Без значение с кого бях – дори с момчетата от моята банда – не спирах да се питам дали първо не си преспала с тях.

Ръцете й се свиха в юмруци.

– Аз те обичах!

– Ти обичаше всички онези мъже, Ейприл. Стига да бяха рокаджии.

Не беше вярно. Той беше единственият мъж, когото истински бе обичала, но нямаше намерение да влиза в безсмислен спор и да защитава онези отминали и сбъркани чувства. Освен това нямаше да му позволи да я позори. Сексуалните му завоевания не отстъпваха по бройка на нейните.

– Аз се борех със собствените си демони – продължи Джак. – Не можех да се боря и с твоите. Помниш ли онези отвратителни скандали? И не само нашите. Аз се нахвърлях на фенове, фотографи. Изгарях като факла.

И я влечеше със себе си.

Джак мина покрай нея и приближи до брега на езерото. Само по начина, по който се движеше, със същата гъвкава грация като сина си, всеки можеше да се досети, че са баща и син. Иначе не си приличаха. Дийн се бе метнал на нейните северни предци. Джак беше нощта, тъмна като греха.

Тя преглътна и тихо заговори:

– Ние имахме син. Аз имах нужда да говоря с теб за него.

– Зная. Но за да оцелея, трябваше да стоя надалече.

– Може би в началото, но след това? Какво ще кажеш за последвалите години? Той срещна погледа й, без да трепне.

– Докато подписвах чековете навреме, съвестта ми беше спокойна.

– Никога не ти простих онзи кръвен тест за бащинство. Джак се изсмя рязко и горчиво.

– Нямаш право да ми го натякваш. Колко пъти те улавях, че лъжеш? Ти беше дива, напълно неконтролируема.

– И Дийн плати за всичко.

– Да, той плати.

Тя потърка ръцете си. Толкова беше уморена от миналото си, което се опитваше да нахлуе в настоящето. Време беше да последва собствения си съвет.

– Къде е Райли?

– Спи.

Ейприл погледна към тъмните прозорци на малката къща.

– При мен ли?

– Не. В голямата къща.

– Стори ми се, че Дийн и Блу излязоха.

– Да. Отидоха в града. – Той взе кухненския стол, за да го внесе вътре.

– Оставил си Райли сама? Джак тръгна към задната врата.

– Вече ти казах. Тя спи.

– Ами ако се събуди? Той ускори крачките си.

– Няма.

– Не можеш да си сигурен. – Ейприл тръгна след него. – Джак, не бива да оставяш едно плашливо единайсетгодишно момиче само в такава голяма къща през нощта.

Той винаги бе мразил да се оправдава и сега остави рязко стола на тревата.

– Нищо няма да се случи. Тук тя е в по-голяма безопасност, отколкото в града.

– Но тя не смята така.

– Предполагам, че по-добре от теб познавам собственото си дете.

– Ти нямаш никаква представа какво да правиш с нея.

– Все някак ще разбера.

– Побързай. Тя може и да е само на единайсет, но повярвай ми, когато ти казвам, че времето ти изтича.

– А ти откога стана такъв експерт по майчинството? Разтърси я вълна на гняв и образува още една пукнатина върху гладката скала на спокойствието й.

– Да, Джак, такава съм. Никой не е по-голям експерт от този, който е допуснал всички възможни грешки в майчинството.

– Тук си права. – Той грабна стола и влезе вътре.

Пукнатината се превърна в бездна. Само един човек имаше право да я осъжда и това беше Дийн. Ейприл хукна след Джак.

– Не смей да ме съдиш! Точно ти от всички хора! Но той не отстъпи.

– Нямам нужда точно ти да ми казваш как да се грижа за дъщеря си.

– Само така ти се струва. – Райли бе докоснала някаква струна в душата й и Ейприл нямаше да остави това така, не и когато на карта бе заложено бъдещето на едно малко момиче, не и когато беше ясно, че Джак разбира грешката си, но отказва да я признае. – Невинаги животът ти дава втори шанс, но сега ти имаш такъв с нея. Ако не го пропилееш. Вече го предусещам – господин Рок звезда е на петдесет и четири, а все още е такъв егоист, че не желае малката му дъщеря, която се нуждае от любов, да обърка живота му.

– Не се опитвай да ме рисуваш с четката на собствените си грехове. – Думите му бяха жестоки, но липсата на убеденост в тона му й подсказа, че го е жегнала в болното му място. Той бутна стола под масата и мина покрай нея. Вратата се затръшна. Ейприл отиде до прозореца и видя как той грабна китарата си и се наведе над свещта. Миг по-късно в двора се възцари мрак.


***


Дийн се забавляваше да наблюдава как Блу се радва на ванкуиша. На връщане към фермата тя отново шофираше.

– Обясни ми го още веднъж – рече младата жена. – Обясни ми защо беше толкова сигурен, че няма да се стъписам пред една откачалка, която не само е с цяла глава по-висока от мен, но и с двайсет и пет килограма по-тежка.

– Не преувеличавай – възрази Дийн. – Разликата във височината ви навярно не е повече от десетина сантиметра, а в теглото – най-много тринайсетина килограма. А и те видях как се биеш. Освен това тя не е откачена. Просто беше толкова пияна, че едва се държеше на краката си.

– Все пак…

– Някой трябваше да я научи на прилично държане. Аз не можех. Нали тъкмо затова сме екип. Признай, че ти хареса – ухили се той.

– Противно ми е дори да помисля за случилото се.

– Не зависи от теб, Блу. Ти си истински боец по рождение. Той видя, че тя оцени по достойнство комплимента.

Дийн слезе и отиде да отвори вратата на обора, за да може Блу да паркира вътре ванкуиша. Постепенно започваше да схваща странния й начин на мислене. Израснала без родители, тя бе свикнала да разчита единствено на себе си, затова отчаяно бдеше над независимостта си. Именно заради това й беше толкова неприятно да му е задължена. Досегашните му гаджета приемаха вечерите в луксозните ресторанти и скъпите подаръци като нещо естествено. Но Блу се раздразни дори от тези евтини обици. Ала той улови как тя на няколко пъти се погледна крадешком в огледалото за обратно виждане. Разбра, че ги харесва, но знаеше също, че щеше да му ги върне веднага щом измисли как да го направи и в същото време да запази достойнството си. Дийн нямаше представа как да се държи с жена, която искаше толкова малко от него, а той толкова много от нея.

Блу паркира ванкуиша в обора и излезе. Днес Дийн беше из» мъкнал от обора и конюшнята няколко стари чувала с боклуци, за да освободи място за колата. За съжаление, не можеше да се справи с гълъбите, свили гнезда по подпокривните греди, затова трябваше да използва покривалото за колата, но като построи гараж, този проблем щеше да отпадне.

Дийн затвори портата. Блу се приближи към него. Стъклените пурпурни капки се полюшваха на ушите й. Искаше му се да може да я пъхне в джоба си.

– Ти си свикнал с това, нали? – попита тя. – Не само да се биеш, но и непознати да те черпят с питиета и всички да се опитват да се сприятелят с тебе. И изглежда, това дори не те дразни.

– Имайки предвид неприлично големите суми, които ми плащат да се мотая из игрището, нямам право да негодувам.

Той очакваше тя да се съгласи, но се заблуждаваше. Вместо това Блу го гледаше така изучаващо и втренчено, че Дийн имаше чувството, че знае много добре колко безбройни часове бе прекарал в безкрайно отегчение и понякога усещаше физическа болка от това. Дори след сезона гледаше толкова много записи на мачове, че после ги сънуваше.

– Професионалният спорт е развлечение – обяви той. – Всеки, който забравя това, се заблуждава.