Младата жена изскочи навън. Ако не го спреше, ванкуишът щеше да попадне на един от онези полицейски търгове. Той толкова беше свикнал прочутото му име да отваря всички врати, че си бе въобразил, че е непобедим. И абсолютно подценяваше властта, която имаше тук тази жена.

Блу закрачи по тухлената пътека, заобикаляща къщата, и го откри да наднича през един от прозорците.

– Не го прави!

– Тя е вътре – заяви той. – Усещам мириса на сяра.

– Явно не желае да говори с теб.

– Неин проблем. Аз искам да говоря с нея. – Дийн заобиколи зад ъгъла. Блу скръцна със зъби и го последва.

Квадратен тревен участък и нова редица безжалостно окастрени храсти растяха пред гаража, построен от същия жълтеникавокафяв камък, както и къщата. Не се виждаше нито едно цвете, само празно бетонно басейнче за птици. Без да обръща внимание на протестите й, младият мъж изкачи четирите стъпала, водещи до задната врата, скътана под къс бетонен навес, поддържан от колони, украсени със същите каменни плетеници, както и корнизите. Завъртя дръжката и отвори вратата, а Блу засъска като настъпена котка:

– Нита Гарисън вече звъни в полицията и се оплаква от теб! Дай ми портфейла си, преди да са те арестували.

Той я стрелна с поглед през рамо.

– Защо ти е портфейлът ми?

– За да вечерям.

– Нечувана грубост дори за теб. – Той надникна вътре. Чу се нисък, дрезгав кучешки лай, който тутакси замлъкна.

– Госпожо Гарисън! Аз съм Дийн Робилард. Оставили сте задната врата отключена! – извика неканеният гост и влезе.

Блу се вторачи във вратата, сетне се свлече на долното стъпало. Дори полицията на Гарисън не можеше да я арестува, ако не е влязла вътре, нали? Подпря лакти на колене, решена да чака Дийн.

Раздразнен женски глас наруши вечерната тишина:

– Какво си мислиш, че правиш? Веднага изчезвай оттук!

– Зная, че това е малък град, госпожо Гарисън – разнесе се гласът на Дийн, – но би трябвало да държите вратите си заключени.

Вместо да заглъхне, гласът стана още по-гръмък и пронизващ.

– Чу ме! Махай се! – Блу отново различи следи от бруклински акцент.

– Веднага след като поговорим.

– Не говоря на теб. Какво правиш там, момиче?

Блу рязко се обърна и видя на прага госпожа Гарисън да се извисява застрашително над нея. Беше в пълно бойно снаряжение: тежък грим, висока платинена перука, широки светлосини жарсени панталони и туника с деколте тип „лодка" в същия цвят, украсена с безброй златни медальони. Тази вечер подутите й глезени се подаваха над чифт износени яркорозови чехли.

– Това, което правя, е да нахлувам неканена в чужд дом – мина Блу направо на въпроса.

– Тя се страхува от вас – обади се Дийн от вътрешността на къщата, – за разлика от мен. Госпожа Гарисън се опря с две ръце на бастуна и изгледа Блу, сякаш беше гнусна хлебарка.

Младата жена се изправи неохотно.

– Не се страхувам от вас – промърмори, – но не съм яла от закуска, а в затвора видях само автомат за пакетирани храни и безалкохолни напитки и… всъщност няма значение.

Недружелюбната домакиня изсумтя презрително и се затътри навътре при Дийн.

– Направи голяма грешка, господин Голяма работа. Блу надникна вътре.

– Той не е виновен. Прекалено много са го удряли по главата оповести и ставайки жертва на любопитството, пристъпи прага.

За разлика от голия и строго поддържан екстериор, вътре къщата беше претъпкана с мебели и разхвърляна. До задната врата бяха струпани купчини вестници, а едно здраво търка» не нямаше да се отрази зле на пода от златистокафяви теракотени плочки. Върху ниската масичка в провинциален френски стил, сред пръснатата поща, се виждаха празна купа от овесена каша, чаша за кафе и обелка от банан. При все че къщата не беше ужасяващо мръсна, имаше запуснат вид, а във въздуха се носеше възкисел мирис. Един престарял и прехранен лабрадор с посивяла козина на муцуната се беше излегнал в ъгъла, където ръбовете на тапетите на златисти ивици бяха започнали да се отлепват. Кухненските столове със златиста дамаска и малкият кристален полилей придаваха на помещението кичозна ласвегаска атмосфера.

Нита вдигна бастуна си.

– Ще се обадя в полицията.

– Нека ви предупредя, госпожо Гарисън – не издържа Блу. – На пръв поглед Дийн изглежда безобиден и мил младеж, но жестоката истина е, че всички играчи в НФЛ са истински диваци и полуживотни. Той просто се преструва по-добре от повечето от съотборниците си.

– Наистина ли вярваш, че можеш да ме изплашиш? – изсумтя презрително Нита. – Аз съм отраснала на улиците, сладурче.

– Просто ви обяснявам как стоят нещата. Вие го разстроихте, а това няма да доведе до нищо добро.

– Това е моят град. Нищо не може да ми направи.

– Така си мислите вие. – Блу мина покрай Дийн, който бе клекнал, за да погали древния лабрадор. – Футболистите са особено племе, те не се подчиняват на общоприетите закони. Зная, че държите местната полиция в малкото си джобче – трябва да ви напомня, че миналата седмица ми извъртяхте много подъл номер – но в мига, в който Дийн започне да раздава автографи и безплатни билети за мачове, същите полицаи ще забравят името ви.

Блу трябваше да признае, че старата вещица не се даваше лесно. Вместо да подвие опашка, тя се подсмихна ехидно на Дийн.

– Мислиш ли, че това ще сработи? Дийн сви рамене и се изправи.

– Харесвам ченгетата и може да се отбия в полицейския участък. Но честно казано, много повече ме интересува какво ще кажат адвокатите ми за този ваш малък бойкот.

– Адвокати! – Старицата изплю думата с отвращение, сетне отново се захвана с Блу, което беше дяволски нечестно, след като тя толкова самоотвержено се бе нагърбила с ролята на миротворец. – Готова ли си да се извиниш за грубото си и непочтително държание към мен миналата седмица?

– А вие готова ли сте да се извините на Райли?

– Задето казвам истината? Не смятам, че децата трябва да се глезят. Хората като теб винаги се стремят да решат и най-малкия им проблем и по този начин те никога няма да се научат как да станат самостоятелни.

– Това момиче току-що загуби майка си – обади се Дийн с измамно мек глас.

– И откога животът е справедлив? – Злобните й очички се присвиха и дебелият слой сини бронзови сенки се пропука от дълбоките бръчки. – По-добре е да научат как е устроен този свят още докато са малки. Когато аз бях на нейната възраст, ми се налагаше да спя на площадката на противопожарния изход, за да се измъкна от лапите на втория си баща. – Удари бедрото си в масата и чашата за кафе полетя към пода, последвана от купчина пликове с реклами. Нита махна небрежно към бъркотията. – Вече никой в този град не иска да се занимава с домакинска работа. Сега всички черни момичета отиват в колеж.

Дийн потри края на ухото си.

– Проклетият Ейб Линкълн е виновен. Блу с мъка сдържа усмивката си.

Нита го огледа от глава до пети.

– Смяташ се за голям умник, а?

– Да, госпожо.

Съдейки по обиграния й оглед, тази жена бе видяла през живота си не малко красиви мъже. В същото време в държанието й нямаше и следа от кокетство.

– Танцуваш ли?

– Не мисля, че се разбираме толкова добре, че да се развличаме с танци. Старицата стисна устни.

– Много години съм преподавала танци в школата на Артър Мъри в Манхатън. Салонни танци. Бях голяма красавица. – Гнусливият поглед, с който измери Блу, показваше достатъчно красноречиво, че тя далеч не е такава. – Губиш си времето с него. Прекалено си безлична и обикновена.

Дийн повдигна вежди.

– Тя не е…

– Той точно това харесва у мен – прекъсна го Блу. – Така не го засенчвам. Дийн въздъхна.

– Ти си глупачка. – Нита Гарисън изкриви устни в презрителна насмешка. – През живота си съм видяла немалко такива като него. Накрая те винаги избират жени като мен – каквато бях някога. Големи цици, руси коси и дълги крака.

Нита попадна право в целта, но Блу нямаше да се даде без борба.

– Освен ако самите те не обичат да носят женски дрехи. В крайна сметка женското бельо е много по-фино и красиво.

– Ще ме уведомите ли, когато приключите? – попита Дийн.

– Между другото, коя си всъщност? – Старата дама запрати въпроса си като зловонна димка.

– Аз съм художничка портретистка. Рисувам деца и кучета.

– Наистина ли? – заинтригува се местната феодалка с блеснал поглед. – Ами добре тогава. Може би ще те наема да нарисуваш Танго. – Наклони глава към древния пес. – Да, мисля, че точно това ще направя. Можеш да започнеш още утре.

– Тя вече си има работа, госпожо Гарисън – намеси се Дийн. – Тя работи за мен.

– Разправяш на целия град, че ти е годеница.

– Точно така. Сигурен съм, че първа ще потвърди, че това е работа на пълен работен ден.

– Глупости. Само й мътиш главата с лъжи, за да спи с теб. В мига, в който ти омръзне, ще я зарежеш.

Явно това твърдение никак не се понрави на Дийн.

– От уважение към възрастта ви, госпожо Гарисън, ще се престоря, че нищо не съм чул. Давам ви двайсет и четири часа, за да прекратите бойкота.

Без да му обръща внимание, старицата се извърна отново към Блу.

– Искам те тук утре в осем часа, за да започнеш портрета на Танго. След като дойдеш, ще кажа на мъжете да се върнат на работа.

– Изнудването трябва да е по-деликатно – отбеляза Блу.

– Твърде съм стара за деликатности – сряза я Нита Гарисън. – Зная какво искам и как да го получа.

– Вие май не разбирате, госпожо Гарисън – рече Дийн.

– Ако продължавате в същия дух, ще си навлечете куп неприятности. – Стисна лакътя на Блу и я повлече към вратата.


***


Когато се върнаха в колата, Дийн рязко й заповяда да не приближава отново до госпожа Гарисън. Тъй като мразеше да й нареждат, Блу се изкушаваше да се заяде с него заради самия принцип, но нямаше намерение да позволи на старата вещица да й вгорчава живота. Освен това искаше да се наслади на вечерта.