На Блу не й се искаше той да си спомни за ролята, която тя бе изиграла, за да го накара да остане във фермата. Потърка с пръст ръждата.

– Нека да погледнем на нещата откъм положителната страна.

– О, хайде, давай. Направи го, и то по-бързо.

– Сега за пръв път в живота ти твоите родители са заедно. Това е забележително.

– Не си въобразяваш, че ще последва някакво трогателно помирение, нали?

– Не. Но може би ще успееш да погребеш няколко призрака от миналото. Жестоката истина е, че те са твоето семейство, за добро или лошо.

– Много грешиш. – Младият мъж започна да събира боклуците, изпопадали наоколо, и да ги трупа на купчина. – Моето семейство е отборът. И е така, откакто започнах да играя футбол. Ако сега вдигна телефона и кажа само една дума, съм сигурен, че десетина души ще хванат първия самолет, без да задават въпроси. Колко души могат да се похвалят, че роднините им ще сторят същото?

– Няма вечно да играеш футбол. Какво ще стане после?

– Няма значение. Те пак ще бъдат до мен. – Той изрита оста на пикапа. – Освен това дотогава има още много време.

Не чак толкова, помисли си Блу. Докато се усети, вече ще е сред ветераните в отбора.

Отнякъде се разнесе писклив кучи лай. Блу се озърна през рамо и видя мръсна бяла пухкава топка да се промъква между треволяците. Като ги видя, създанието се спря. Миниатюрните му уши щръкнаха и лаят му стана още по-яростен. Козината му висеше на сплъстени валма и обрамчваше малкото му личице, а по крачетата му висяха бодливи трънки. Опитното око на Блу определи породата на бездомното кутре като някакъв вид мелез на малтийска болонка. Подобно куче би трябвало да се казва Бонбон и да се кипри с розова панделка на главата. Но изглежда, отдавна никой не бе глезил това малко създание.

Дийн се отпусна на едно коляно.

– Откъде се взе, приятелче?

Кутрето се умълча и го изгледа подозрително. Дийн протегна ръка с дланта нагоре.

– Истинско чудо е, че не те е изял някой койот.

Палето наклони глава, сетне пристъпи предпазливо към него, за да го подуши.

– Не е типично фермерско куче – заключи Блу.

– Обзалагам се, че някой го е изоставил. Просто го е изхвърлил от колата и е отпратил. – Опипа мръсната козина. – Няма каишка. Нали това се случи, готин? – Погали го отстрани. – Ребрата му стърчат. Откога не си ял? Бих искал да остана пет минути насаме в някоя тъмна алея с този, който ти е причинил това.

Нещастното създание се претърколи по гръб и разтвори крака… оказа се не „той", а „тя". Блу се втренчи в малката уличница.

– Поне накарай Дийн да се потруди за това благоволение.

– Не обръщай внимание на Бо Пийп. Тя е зажадняла за секс и това я прави злъчна. – Дийн почеса мръсното хлътнало коремче на кучето. – Хайде ела, готина. Да ти намерим нещо за ядене. – Потупа за последен път животното и се изправи.

Блу се затътри след двойката.

– Щом веднъж нахраниш куче, то става твое до гроб.

– И какво от това? Една ферма се нуждае от куче.

– От овчарка или бордър коли. Това не е селско куче.

– Добрият фермер Дийн смята, че всеки има право да получи шанс в живота си.

– Нека те предупредя за нещо! – извика тя зад гърба му. – Такива кучета са подходящи за гейове, така че ако не искаш да се разкриеш…

– Ще те предам на полицията.

Поне нещастното пале успя да отвлече Дийн от домашната драма и Блу продължи да го разсейва, разменяйки си остроти с него, докато стигнаха до предния двор.

Нямаше и следа от пикапите и товарните камионетки, които би трябвало да са задръстили алеята за коли. Никакви удари на чукове или вой на мощни бормашини не заглушаваха песните на птиците.

– Странно, какво става тук? – намръщи се младият мъж.

От къщата излезе Ейприл с телефон в ръка. Кучето я приветства с яростен лай.

– Млък! – заповяда Дийн. Животното тутакси разпозна господаря и млъкна. Дийн огледа двора. – Къде са всички?

Ейприл слезе от верандата.

– Изглежда, са сполетени от тайнствена болест.

– Всички?

– Очевидно.

Блу започна да сглобява парчетата на пъзела и получената картинка никак не й се понрави.

– Това не е, защото… Не, сигурна съм, че не е.

– Бойкотират ни. – Ейприл вдигна ръка. – Как успя толкова да вбесиш онази жена?

– Блу е постъпила съвсем правилно – заяви Дийн остро. Райли изтича на верандата.

– Чух кучешки лай! – Като я видя, глупавото пале направо пощуря. Тя се спусна тичешком по стъпалата, но забави ход, когато наближи животното. Клекна и протегна ръка също като Дийн. – Здравей, кученце.

Мръсната пухкава топка я огледа подозрително, но великодушно й позволи да я погали. Райли погледна към Дийн и смръщи вежди в привичната си тревожна гримаса.

– Твое ли е?

Той се замисли за миг.

– Защо не? Когато отсъствам, за къщата ще се грижи икономка.

– Как се казва?

– Това е улично куче. Няма име.

– Може ли… да го кръстя…? – Огледа кученцето. – Може би Пъфи?

– Аз, ъ, си мислех за нещо като Килър. Райли се втренчи замислено в палето.

– На мен повече ми прилича на Пъфи – заяви накрая.

Най-после Блу не издържа и сърцето й омекна. Повече не можеше да се преструва, че не понася симпатичното животинче.

– Хайде, да намерим нещо за хапване за Пъфи – предложи младата жена.

– Свържи се с предприемача – каза Дийн на майка си. – Искам да говоря с него.

– Опитвам се. Не ми вдига.

– Тогава може би ще се наложи лично да го посетя.


***


Ейприл искаше Пъфи да бъде прегледана от ветеринар и ваксинирана и някак си убеди Джак да вземе кучето, когато двамата с Райли потеглят за Нашвил. Блу тайно се съмняваше, че наличието на куче в къщата ще се превърне в проблем. Въпреки обещанието на Джак, тя не

вярваше, че той ще удържи на думата си и ще доведе обратно Райли. Затова, преди да тръгнат, прегърна още веднъж момичето.

– Не обръщай внимание на глупостите, които ти говорят, става ли?

– Ще се опитам – отвърна не особено уверено Райли.

Блу смяташе да отиде на автостоп до града, за да си потърси работа, но Ейприл имаше нужда от помощ, затова тя прекара остатъка от деня, заработвайки подслона и храната си – изчисти кухненските шкафове, подреди чиниите и спалното бельо в отделен гардероб. Дийн изпрати съобщение на майка си, че предприемачът е изчезнал. Според съседа бил призован от неотложни семейни проблеми.

Късно следобед Ейприл я накара да си почине и Блу излезе, за да се поразходи. Отправи се към горичката и продължи покрай потока, водещ до езерото. Остана навън по-дълго, отколкото бе възнамерявала. Когато се върна, върху кухненския плот бе подпряна бележка от Дийн.


Скъпа,

Ще се върна в неделя вечерта. Пази леглото топло за мен. Твой любящ годеник.

П.С. Защо позволи на Джак да вземе моето куче?


Блу хвърли бележката в кошчето за смет. Още един човек, към когото бе започнала да се привързва, бе тръгнал нанякъде без предупреждение. Е, и какво от това? И без това не я бе грижа чак толкова.

Беше едва петък следобед. Къде беше отишъл Дийн? Обзе я зловещо предчувствие. Хукна нагоре по стъпалата, грабна чантата си и извади портмонето. Както се опасяваше, стоте долара, които й беше дал предишната нощ, бяха изчезнали.

Любящият й годеник искаше да е сигурен, че бъдещата невеста няма да избяга.


***


Анабел Грейнждър Чампиън се взираше втренчено в Дийн от другия край на просторната дневна в модерния си чикагски дом на „Линкълн Парк", в който живееше със съпруга и двете си деца. Дийн още лежеше проснат на пода след бурното боричкане с Тревър, тригодишния й син, който сега спеше.

– Има нещо, което не ми казваш – заяви Анабел, настанила се удобно на широкия мек диван.

– Много неща не ти казвам – тросна се той, – и възнамерявам да си остане така.

– Аз съм професионална сватовница и съм чувала какво ли не.

– Хубаво. В такъв случай не е нужно да чуваш повече. – Той се изправи и се приближи към прозорците, гледащи към улицата. Имаше билет за вечерния полет за Нашвил и нямаше намерение да го пропусне. Нямаше да позволи да го изгонят от собствения му дом, а и докато Блу му служеше за буфер, всичко можеше да се подреди.

Но Блу беше много повече от буфер. Тя беше неговата…

Младият мъж не знаеше точно какво беше тя за него. Не можеше да се каже, че е точно приятел, при все че го разбираше по-добре от хора, които го познаваха от години. Освен това с нея му беше весело и приятно, по-забавно, отколкото с мнозина от тях. А и той нямаше желание да чука приятелите си, докато нея определено искаше.

Да, той беше истински жребец, няма що. Споменът за унизителното му изпълнение в четвъртък през нощта го накара да потръпне. Той я дразнеше, играеше си с нея и двамата просто разгряваха, но после чу онези гърлени стенания, усети я как потръпна цялата от удоволствие и свърши. Буквално. От самото начало на познанството им тя го смущаваше и объркваше. Спийд Рейсър, как ли пък не! При следващата възможност ще я накара да си вземе тези думи обратно.

Анабел продължаваше да се взира някак странно в него.

– Нещо става с теб – заключи – и тук е замесена жена. Цял следобед го усещам. И тя е нещо повече от поредната ти сексуална мимолетна забежка. Беше много разсеян.

Дийн повдигна насмешливо вежди.

– И откога се извъди такава велика ясновидка?

– Сватовниците са длъжни да са ясновидки. – Обърна се към съпруга си. – Разкарай се, Хийт. Той нищо няма да ми каже, докато се мотаеш наоколо. – Анабел се бе запознала с агента на Дийн наскоро, след като бе наследила брачната агенция на баба си, а Хийт случайно я бе наел да му намери красива и изискана светска съпруга. Анабел не беше нито едно от тези неща. Но големите й очи, енергичният игрив характер, както и непокорната червена грива бяха пленили сърцето му. Бракът им според Дийн бе изключително щастлив.