– Няма никакви млади момичета, Ейприл. Нито цигари. От две години не съм пушил. Преживях адски мъки. Колкото до пиячката… – Джак сви рамене.

– Предполагам, че на един застаряващ рокаджия се полага поне един порок.

– Имам не само един. А при теб как е?

– Преди няколко месеца ме глобиха за превишена скорост, докато бързах за църковната сбирка, където изучаваме Библията, но това е всичко.

– Глупости. Променила си се, но не чак толкова.

Той невинаги умееше да я разгадава толкова лесно, но сега бе остарял и навярно помъдрял. Отметна косата от лицето си.

– Пороците повече не ме интересуват. Работата изпълва цялото ми време. Трябва да си изкарвам хляба.

– Изглеждаш страхотно, Ейприл. Наистина.

По-добре от него. През последните десет години тя доста се бе потрудила да заличи вредите, които сама си бе причинила. Изкарваше отровите от тялото си с безброй чаши зелен чай и часове по йога. Разбира се, и с малко помощ от пластичната хирургия.

Той подръпна сребърната си обица.

– Помниш ли как се смеехме само при мисълта, че един рокаджия може да прехвърли четирийсетте? Смеехме се на самата идея, че някой някога може да доживее до четирийсет.

Той пъхна ръка в джоба си.

– Американската асоциация на пенсионерите ми предложи да позирам за корицата на шибаното им списание.

– Проклети да са черните им сърца!

Кривата му усмивка не се бе променила, но Ейприл не възнамеряваше да се впуска в разходка с него по пътеката на спомените.

– Видя ли Райли?

– Преди няколко минути.

– Тя е мило хлапе. Двете с Блу направо се влюбихме в нея.

– Блу?

– Годеницата на Дийн. Джак извади ръката от джоба си.

– Райли е дошла тук, за да се види с него, нали? Ейприл кимна.

– Дийн се опита да стои настрани, но тя е много настоятелна.

– Аз не съм казал на Марли за него. Миналата година тя имаше кратка връзка с бившия ми мениджър и измъкнала информацията от него. Преди да получа съобщението ти, изобщо не знаех, че Райли е разбрала за Дийн.

– В момента й е много тежко.

– Зная. Но трябваше да се погрижа за доста неща. Смятах, че сестрата на Марли ще я наглежда. – Погледна към малката къща. – Райли каза, че е оставила якето си при теб.

– Не. Когато дойде тук, не носеше яке.

– Значи, е печелила време. – Той пъхна ръка в джоба си, сякаш търсеше цигарената кутия. – Бих пийнал една бира.

– Боя се, че нямаш късмет. Отдавна съм пълна въздържателка.

– Шегуваш се.

– Изгубих желанието си да умра.

– Предполагам, че това не е толкова лошо. – Той имаше навика да гледа хората, като че ли наистина имаха значение за него, и сега насочи цялата сила на чара си към нея. – Чух, че добре се справяш.

– Не се оплаквам. – Тя бе изградила кариерата си с много труд и упорство. Нямаше на кого да разчита, освен на себе си, и се гордееше с постигнатото. – А какво ще кажеш за Лудия Джак? Сега, след като спечели всички рок войни, какво правиш, за да поддържаш тонус?

– Рок войните не може да бъдат спечелени. Знаеш го. Винаги има друг албум, друг хит на върха на класацията. Ако това не се случи – неизбежният кавър, така че винаги трябва да си във форма. – Той се приближи до брега на езерото, взе един камък и го метна във водата. Чу се тих плисък. – Преди да тръгна, бих искал да видя Дийн.

– За да си припомните добрите стари времена? Нямаш шанс. Той те мрази почти толкова, колкото и мен.

– Тогава ти какво правиш тук?

– Дълга история. – Още едно нещо, което не възнамеряваше да обсъжда с него. Той отново се извърна към нея.

– Какво голямо щастливо семейство сме, нали?

Преди Ейприл да отвърне, един ярък лъч ги освети и Блу изскочи от пътеката.

– Райли е избягала!

За да не онемее отново, Блу се престори, че Джак не е тук, и се съсредоточи само върху Ейприл.

– Претърсих къщата, фургона, обора с мишките. – Сви рамене. – Не може да е отишла много далеч.

– Откога я няма? – попита Ейприл.

– От около половин час. Каза, че преди да си тръгне, иска да довърши рисунката си. Излязох, за да изгоря боклука, както ми показа, но като се върнах, нея я нямаше. Раздадох фенерчета на хората, които дойдоха с… – Но как да продължи? Господин Пейтриът звучеше превзето. С Джак? Прекалено фамилиарно с бащата на Райли, и сега те я търсят наоколо.

– Как е могла да го направи? – не проумяваше Джак. – Тя винаги е била толкова кротка. Никога не е създавала проблеми.

– Изплашена е – обясни му Ейприл. – Вземи моята кола и провери по пътя. Може да я настигнеш.

Джак се съгласи. След като потегли, Блу и Ейприл претърсиха малката къща, сетне се отправиха към голямата къща, където завариха мъжете от свитата на Джак да се щурат безцелно наоколо, а жената седеше на задните стъпала, пушеше цигара и говореше по мобилния си телефон.

– Има стотици места, където Райли би могла да се скрие – отбеляза Ейприл. – Разбира се, при условие че все още е във фермата.

– Къде другаде би могла да отиде?

Ейприл отново претърси къщата, докато Блу проверяваше фургона и бараката за инструменти. Срещнаха се на предната веранда.

– Никъде я няма.

– Взела си е раницата – додаде Ейприл.

Джак спря пред къщата и излезе от сааба. Блу се смота в сенките, за да не се изложи отново пред него. Дийн трябваше да разреши този проблем, не тя.

– Няма и следа от Райли – оповести рок звездата, като приближи верандата.

– Обзалагам се, че тя наблюдава къщата – рече Ейприл тихо. – Чака да си заминеш и тогава ще се покаже.

Той прокара объркано ръка през твърдата си коса, сетне насочи поглед към телохранителите, които излизаха от обора.

– Ще потеглим. А после аз ще се върна пеша.

Чак след като ревът на двигателите заглъхна, Блу се измъкна от сенчестото си укритие.

– Където и да е тя в момента, сигурна съм, че е изплашена. Ейприл потри слепоочията си.

– Смяташ ли, че трябва да се обадим в полицията… на шерифа или на някого от властите?

– Не зная. Райли се крие, не е отвлечена и ако види полицейска кола…

– Тъкмо това ме притеснява. Блу се втренчи в мрака.

– Да й дадем време да помисли и да се окопити.


***


Дийн намали скоростта, когато видя на светлината на фаровете един мъж да върви бавно отстрани на пътя, водещ към фермерската къща. Включи дългите светлини. Мъжът се обърна и засенчи очите си. Дийн се вгледа по-внимателно. Лудия Джак Пейтриът…

Не можеше да повярва, че Джак е дошъл лично да вземе Райли, но ето го тук, от плът и кръв. Дийн не бе говорил с него от няколко години и точно сега нямаше ни най-малко желание за разговори. Потисна първоначалния импулс да даде газ и да профучи покрай него. Преди години си бе изработил стратегия за общуване с баща си и не виждаше причина да я променя. Спря, свали прозореца на колата и опря лакът на рамката.

– Джак – изрече с безстрастно изражение. Кучият син кимна.

– Дийн. Отдавна не сме се виждали.

Дийн кимна на свой ред. Никакви любезности. Никакви саркастични забележки или подигравателни намеци. Пълно безразличие. Джак подпря длан върху покрива на колата.

– Дойдох, за да взема Райли, но тя избяга, след като ме видя.

– Нима?

Това не обясняваше защо се разхожда по този път в тъмното, но Дийн нямаше намерение да го пита.

– Предполагам, че не си я видял.

– Не съм.

Двамата се умълчаха. Ако Дийн не му предложеше да го закара до къщата, щеше да покаже на кучия син колко силно го ненавижда. При все това младият мъж се насили да попита:

– Искаш ли да те закарам? Джак отстъпи от колата.

– Не искам тя да ме види. Ще повървя пеша.

– Както искаш. – Прозорецът се вдигна и колата бавно потегли. Без свистене на спирачки, скърцане на гуми и облак от чакъл. Нищо, което да покаже дълбочината на гнева му. Когато спря пред къщата, веднага влезе вътре. Днес електротехникът беше монтирал повечето лампи и най-после имаха прилично осветление. Над главата му се чуха стъпки.

– Блу?

– Горе съм.

Само като чу гласа й, му стана по-леко. Тя щеше да го разсее от тревогите му за Райли, да намали напрежението му заради присъствието на Джак. Ще го накара да се усмихне, ще го вбеси, ще го възбуди. Трябваше да я задържи тук.

Откри я във втората по големина спалня. Стените бяха прясно боядисани със светла жълто-кафява боя, а мебелировката се състоеше от ново легло и скрин. Нямаше нищо друго – нито килими или завеси, макар че Блу бе изнамерила отнякъде една опръскана с боя офис лампа и я бе поставила върху скрина. Приглаждаше одеялото върху чаршафите, които току-що бе постлала на леглото. Когато се наведе напред, широката й тениска провисна, а няколко непокорни кичура се измъкнаха от опашката и се спуснаха по шията й като струйки разлято мастило.

Младата жена вдигна глава. Веждите й бяха тревожно смръщени.

– Райли избяга.

– Чух. Срещнах Джак на пътя.

– И как мина срещата?

– Прекрасно. Не е нещо кой знае какво. Той не означава нищо за мен.

– Хубаво. – Тя не му повярва, но не го и опроверга.

– Не мислиш ли, че някой трябва да я потърси? – попита той.

– Търсихме я навсякъде. Ще се върне, когато се успокои.

– Сигурна ли си?

– Умерено оптимистична. План Б включва обаждане на шерифа, а това още повече ще я изплаши.

Дийн се насили да изрече на глас това, за което дори се страхуваше да помисли.

– Ами ако излезе на магистралата и се качи на автостоп?

– Райли не е глупава. Благодарение на многото филми, които не е трябвало да гледа, изпитва ужас към непознати. Освен това двете с Ейприл смятаме, че още не се е отказала от идеята да се сближи с теб.

Той отиде до прозореца в опит да прикрие угризенията на съвестта си. Навън беше

прекалено тъмно, за да броди само едно единайсетгодишно момиче.

– Искаш ли още веднъж да огледаш двора? В кухнята има фенерче. Може да излезе, ако те види. – Блу огледа недоволно стаята. – Поне да имаше килим. Той не е свикнал на такава спартанска обстановка.