Блу настани Райли на кухненската маса и постави пред нея кутия с водни бои. Момичето се взря в празния лист.

– Искаш ли да ми нарисуваш няколко кучета, за да ги оцветя? – попита унило.

– А не предпочиташ ли сама да ги нарисуваш?

– Не мисля, че ще имам време за това.

Блу стисна ръката й и нарисува четири различни кучета. Когато Райли се зае да ги оцветява, младата жена грабна малко дрехи от горния етаж и ги занесе във фургона. Когато се върна, се спря на прага на трапезарията и огледа голите стени. Представи си ги изрисувани с фрески на приказни пейзажи, точно такива, за които тактично я критикуваха преподавателите й по изобразително изкуство.

Малко шаблонно, не мислиш ли, Блу?

Трябва да дадеш повече воля на въображението си. Да разшириш кръгозора си.

Сигурна съм, че някой интериорен дизайнер ще хареса работата ти – малко по-безцеремонно бе заявила една от преподавателките й. – Но подобни пейзажи в тон с мебелите и цветовата гама не може да се нарекат изкуство. Не и истинско изкуство. Това е сантиментален боклук, фантазии на несигурно момиче, което търси един романтичен свят, където да се скрие.

Думите я бяха накарали да се почувства, сякаш я бяха разсъблекли гола. Тя се отказа от приказните пейзажи и започна да създава модернистични творби, използвайки машинно масло и илсксиглас, латекс и счупени бирени бутилки, разтопен восък и дори собствената си коса. Преподавателите й бяха възхитени, но Блу знаеше, че „изкуството" и е фалшиво, и в началото на втори курс напусна колежа.

Сега голите стени на трапезарията я мамеха отново към онези вълшебни места, където животът е прост, хората не заминават, случват се само хубави неща и където тя най-после ще се почувства в безопасност. Отвратена от себе си, Блу излезе навън и приседна на стъпалата на верандата, за да наблюдава залеза. Може би рисуването на детски портрети не я вдъхновяваше особено, но тя беше добра в работата си и можеше лесно да изгради стабилен бизнес във всеки един от градовете, където бе живяла. Ала не се получи. Рано или късно, Блу започваше да се чувства неспокойна, някаква паника се надигаше в нея и тя разбираше, че е време отново да потегли.

Стълбът на верандата беше топъл под бузата й. Слънцето приличаше на проблясваща медна топка, увиснала над хълмовете. Замисли се за Дийн и целувката им. Ако обстоятелствата бяха различни… Ако имаше работа, пари в банката… Ако той беше по-обикновен… Но всичко това бяха само фантазии, а тя твърде дълго бе живяла от милостта на другите, за да му позволи да я контролира. Докато се съпротивляваше, имаше власт. Ако се предадеше, щеше да изгуби всичко.

До слуха й достигна рев на автомобилен двигател. Засенчи очите си с длан и погледна към пътя. Две коли приближаваха към фермата. Нито една от тях не беше ванкуишът на Дийн.

11.

Два Сува с тъмни прозорци спряха пред входа на голямата къща. Задната врата на предния Сув се отвори и от нея слезе мъж, целият в черно.

Разрошената му тъмна коса беше прошарена със сиви кичури, загорялото лице бе осеяно с малки бръчици – неизбежната цена за многобройните дълги нощи, докато препускаше по пътя на славата. Докато се отдалечаваше от колата, ръцете му висяха свободно от двете страни на тялото като на наемен убиец, готови да извадят – не шестзаряден револвер – а блестящата китара „Фендер Къстъм Телекастър", с която бе покорил света. Слава богу, че Блу седеше, иначе коленете й щяха да се подкосят. Но гърлото й мигом се стегна така жестоко, че не можеше да пропусне и глътчица въздух в белите дробове. Джак Пейтриът.

Зад него започнаха да се отварят вратите на Сувовете и навън се изсипаха мъже с тъмни очила. Последна излезе дългокоса жена с дизайнерска чанта и бутилка вода. Всички останаха до колите, само токовете на Джак затрополиха по алеята, настлана с червени тухли. Блу тутакси се превърна в една от безбройните ревящи фенки, впили изранени пръсти в отцепващата желязна верига, опитващи се да пробият полицейския кордон, търчащи като пощурели след лимузината или застанали като верни стражи пред някой петзвезден хотел, отправяйки горещи молби към Всевишния да успеят да зърнат своя идол. Само че, вместо да крещи в захлас, тя окончателно онемя.

Той се спря на по-малко от два метра. В ушите му проблясваха малки сребърни обици във формата на череп. Под маншета на черната риза, разкопчана около врата, Блу зърна широка кожена гривна, със сребърен кант по краищата. Той кимна.

– Търся Райли.

О, боже! Джак Пейтриът стоеше пред нея. Джак Пейтриът й говореше! Плетейки крака, младата жена едва съумя да се изправи. Опита се да поеме въздух, от гърлото й излязоха няколко хрипа, задави се и започна да кашля. Той чакаше търпеливо. На залязващите лъчи сребърните черепи добиха ръждив оттенък. Очите й се насълзиха. Блу притисна пръсти към гърлото си, опитвайки се да си поеме дъх.

Рок легендите се отнасяха с разбиране към вълненията на прекалено емоционалните жени и погледът на Джак се насочи към къщата, докато чакаше. Тя сви ръка в юмрук и се удари в гърдите. Божеството отново заговори с познатия дрезгав баритон, в който все още звучеше отглас от родната Северна Дакота.

– Бихте ли повикали Райли?

Докато Блу отчаяно се опитваше да се съвземе, входната врата се отвори и Райли излезе.

– Здравей – промърмори тя.

– Какво означава всичко това? – Само устните му се движеха. Райли се взираше в мълчаливата свита, скупчена до единия Сув.

– Не зная.

Той подръпна ухото си и сребърният череп изчезна между пръстите му.

– Имаш ли представа колко се разтревожихме? Момичето вдигна леко глава.

– Кои?

– Всички. Аз.

Тя се зае да изучава внимателно върховете на маратонките си. Съдейки по изражението й, явно не вярваше на баща си.

– Кой друг е тук? – попита той, оглеждайки къщата.

– Няма никого. Дийн замина с колата, а Ейприл се прибра в малката къща.

– Ейприл… – Джак произнесе името, сякаш възкресяваше не особено приятен спомен. – Събери си нещата. Веднага тръгваме.

– Аз не искам да тръгна.

– Много жалко – отвърна безстрастно той.

– Оставих си якето в малката къща.

– Тогава иди да го вземеш.

– Не мога. Много е тъмно. Страх ме е.

Той се поколеба, сетне потърка брадичката си.

– Къде е тази къща?

Райли му разказа за пътеката през гората. Той се извърна към Блу.

– Може ли да отида дотам с колата?

Да, определено. Обърнете колата и подкарайте към магистралата, но преди да излезете на нея, ще видите вляво черен път. По-скоро е пътека и лесно можете да я пропуснете, затова дръжте очите си отворени на четири. Но от устата й не излезе нито звук и той отново погледна към Райли, която сви рамене.

– Не зная. Предполагам.

Блу трябваше да каже нещо. Каквото и да е. Но за нищо на света не можеше да преодолее шока си – пред нея стоеше мъжът, в когото бе влюбена още от десетгодишна. По-късно щеше да се замисли над факта, че той не целуна и не прегърна дъщеря си, но в момента цялото й внимание бе съсредоточено върху устата й, която отказваше да се отвори.

Закъсня. Той заповяда с жест на Райли и свитата да останат по местата си и закрачи към пътеката, която му бе посочила дъщеря му. Блу изчака, докато се скри от погледите им, после се свлече на горното стъпало.

– Аз съм идиотка. Райли се отпусна до нея.

– Не се тревожи. Той е свикнал с това.


***


Когато се смрачи, Ейприл приключи с последния разговор, пъхна мобилния в обшития с маниста джоб на джинсите си и се отправи към брега на езерото. Обичаше да седи тук привечер, заслушана в успокояващия плисък на водата и гърленото басово крякане на жабите, съпровождано от хора на щурците. Езерото ухаеше различно през нощта – на нещо мускусно и диво, като голям хищник.

– Здравей, Ейприл. Тя се обърна.

Пред нея стоеше мъжът, който бе разбил света й на малки парченца.

Бяха минали трийсет години, откакто за последен път го бе видяла, но дори в сумрака на нощта всяка черта от изсеченото, прорязано от бръчки лице й беше познато като нейното собствено: дългият орлов нос, хлътналите очи с черни пръстени и златистокафяви ириси, мургавата кожа и острата брадичка. Сребърни нишки проблясваха в тъмните коси, някога развяващи се като среднощен буреносен облак около главата. Само че сега бяха по-къси – малко над якичката – и потвърди, но гъсти като преди. Ейприл не беше изненадана, че той не си бе дал труд да прикрие сивите нишки. Суетността не беше характерна за Джак. Падините под острите скули бяха по-дълбоки, отколкото ги помнеше, а бръчките в краищата на очите – по-отчетливи. Изглеждаше точно на своите петдесет и четири години.

– Хей, малката, майка ти у дома ли е?

Гласът му, продран от уискито и цигарите, прозвуча хрипливо. За миг дъхът й секна, както някога. В миналото този мъж беше целият й живот. Достатъчно бе да й позвъни и тя прелиташе океана, за да бъде с него. Лондон, Токио, Западен Берлин. Нямаше значение коя точка на света. Нощ след нощ, когато той се прибираше зад кулисите, тя сваляше от тялото му тесния, пропит от пот костюм, приглаждаше с пръсти дългата мокра коса, разтваряше устни, разтваряше бедра, за да го накара да се почувства като бог.

Но накрая, както винаги, победи рокендролът.

Последният им разговор беше в деня, когато му каза, че е бременна. Оттогава общуваха само чрез посредници, включително и за кръвния тест, след като Дийн се роди. Колко горчиво ненавиждаше Джак заради това.

Ейприл успя да се овладее и да надмогне спомените.

– Тук сме само аз и жабите. Ти как си?

– Напоследък не дочувам и не мога да го вдигам. Иначе… Тя повярва само на първото.

– Зарежи пиячката, цигарите и младите момичета. Сам ще се изненадаш колко по-добре ще се почувстваш. – Не беше нужно да споменава наркотиците. Джак ги бе оставил много преди нея.

Поръбената със сребърен кант кожена гривна се плъзна по китката му, докато пристъпваше бавно към нея.