– Всички знаят коя съм – отвърна особата раздразнено.

– Ние не сме сред тях – заяви Блу, при все че вече я глождеше силно подозрение относно самоличността на неканената им сътрапезничка.

– Аз съм Нита Гарисън, естествено. Този град е моя собственост.

– Това е невероятно! Тъкмо исках да попитам някого за това.

Сервитьорката се появи с чиния с извара и разрязана на четири круша от компот върху накъсани листа от салата айсберг.

– Заповядайте, госпожо Гарисън. – Медно сладникавият й глас противоречеше на неприязънта в погледа. – Ще желаете ли още нещо?

– Тяло на двайсетгодишно момиче – сряза я възрастната владетелка на града.

– Да, госпожо – кимна сервитьорката и побърза да се отдалечи.

Госпожа Гарисън огледа внимателно вилицата си, сетне я забучи в едно парче круша с такава погнусена физиономия, сякаш очакваше да намери червей, спотайващ се отдолу.

– Как е възможно някой да притежава град? – попита Блу.

– Наследих го от съпруга ми. Изглеждаш доста странно.

– Ще го приема като комплимент.

– Танцуваш ли?

– Винаги когато имам възможност.

– Някога бях прекрасна танцьорка. През петдесетте учих в студиото на Артър Мъри в Манхатън. Веднъж се срещнах със самия Мъри. Той водеше телевизионно шоу, но ти, разбира се, няма как да помниш – заключи надменно с такъв вид, сякаш подобно невежество се дължеше повече на глупостта на Блу, отколкото на възрастта й.

– Не, госпожо – отвърна Блу миролюбиво. – И така… целия ли град сте наследили от съпруга ви?

– Най-главните части – кимна тя и бучна вилицата в изварата. – Ти си на гости на онзи глупав футболист, нали? Който купи фермата на Калауей.

– Той не е глупав! – възкликна Райли. – Той е най-добрият куотърбек в цяла Америка!

– Не говорех на теб – скастри я госпожа Гарисън. – Много си невъзпитана.

Райли тутакси наведе засрамено глава, но властното поведение на госпожа Гарисън вече не се струваше забавно на Блу.

– Райли е отлично възпитана. И тя е права. Дийн може и да има недостатъци, но глупостта не е сред тях.

Смаяното изражение на новата й малка приятелка й подсказа, че досега никой в живота й не се бе застъпвал за нея, което натъжи Блу. Забеляза, че останалите посетители най-безсрамно ги подслушват.

Вместо да свие байрак, Нита Гарисън се наежи като раздразнена котка.

– Ти си една от онези, които позволяват на децата да ти се качат на главата, нали? Оставят ги да дрънкат каквото им хрумне. Е, по този начин не й правиш услуга. Само я погледни. Тя е дебела, а ти й позволяваш да се тъпче с пържени картофи.

Лицето на Райли стана огненочервено. Засрамена и унижена, тя сведе още по-ниско глава и се втренчи в масата. Блу не издържа, беше чула предостатъчно.

– Райли е прекрасно момиче, госпожо Гарисън – рече тихо. – Маниерите й са много по-добри от вашите. А сега, ще ви бъда благодарна, ако си намерите друга маса. Бихме желали да довършим обяда си насаме.

– Никъде няма да ходя. Този ресторант е мой.

Въпреки че не бяха свършили с храната, Блу беше принудена да стане.

– Много добре. Хайде, Райли.

За съжаление, Райли беше затисната в ъгъла на сепарето, а госпожа Гарисън не помръдваше. Тя се ухили презрително, разкривайки изцапаните си с червило зъби.

– И ти си също толкова невъзпитана, колкото и момичето. Сега вече Блу се тресеше от гняв. Посочи с пръст към пода.

– Излизай, Райли. Веднага.

Райли разбра посланието и се промуши под масата с раницата. Нита Гарисън присви злобно очи.

– Никой не смее да си тръгва, преди да съм го освободила. Ще съжаляваш.

– Леле, колко съм уплашена. Не ми пука на колко години сте, госпожо Гарисън, нито колко сте богата. Вие сте просто една злобна старица.

– Ще съжаляваш за това.

– Едва ли. – Блу хвърли двайсетачката на Ейприл, макар че сърцето й се късаше от подобна разточителност, тъй като обядът струваше дванайсет и петдесет. Прегърна Райли през раменете и я поведе към изхода през притихналия ресторант.

– Може ли вече да се върнем във фермата? – попита момичето, когато излязоха на улицата. Блу смяташе да попита на още няколко места за работа, но това можеше да почака. Прегърна Райли.

– Разбира се. Не се тормози заради онази зла старица. Тя се храни от чуждите страдания. Вижда се по очите й.

– Предполагам.

Блу продължи да я утешава, докато влязоха в сааба и потеглиха по главната улица. Райли сякаш се беше успокоила и й отговаряше, както подобава, но Блу знаеше колко боли от злобни и обидни думи.

Почти бяха стигнали до края на града, когато отзад се разнесе вой на сирена. Младата жена погледна в огледалото за обратно виждане и видя патрулна полицейска кола да се носи заплашително към тях. Не беше превишила скоростта, не беше минала на червено и в първия миг не съобрази, че полицаите преследват нея.

Час по-късно беше в затвора.

10.

Ейприл и Дийн дойдоха заедно в града да я приберат от ареста. Ейприл даде на Блу шофьорската й книжка и потвърди, че саабът е неин. Дийн плати гаранцията и тутакси й се разкрещя:

– Оставям те сама за два часа и каква я свърши? Арестуваха те! Имам чувството, че съм се озовал в римейк на "Аз обичам Люси".

– Накиснаха ме! – избухна Блу и рамото й се блъсна във вратата на ванкуиша, когато Дийн зави рязко. Беше толкова бясна, че й се искаше да удари нещо, като започне от него, задето не споделяше възмущението й. – Да си чувал някой да е бил арестуван, защото е карал без шофьорска книжка? Особено такъв, който има съвсем редовна книжка.

– Която обаче не е била у теб, когато са те спрели.

– Но аз щях да им я предоставя, ако ми бяха дали подобна възможност.

Полицаите не се бяха усъмнили в твърдението на Блу, че Райли е семейна приятелка, гостуваща във фермата. И докато Блу кипеше от ярост и кръстосваше килията, Райли пиеше кока-кола и гледаше шоуто на Джери Спрингер в чакалнята за посетители. При все това цялата история с ареста беше травмиращо преживяване за едно единайсетгодишно момиче и Ейприл побърза да я откара във фермата веднага щом полицаите й върнаха ключовете на сааба.

– Цялата тази история беше чиста постановка! – заяви Блу и метна свиреп поглед към Дийн, чиито синьо-сиви очи бяха добили оттенъка на бушуващ океан.

Той взе поредния завой.

– Не си имала шофьорска книжка и си шофирала чужда кола с номера от друг щат. Каква постановка е това?

– Кълна се в Бога, всички тези модни списания са ти продухали мозъка. Помисли малко. Десет минути след като влязох в стълкновение с Нита Гарисън, ченгетата ме спират под измисления предлог за случайна проверка за безопасно шофиране – дали са закопчани коланите! Как ще го обясниш?

Явно гневът му се бе поуталожил, защото Дийн се усмихна снизходително.

– Значи твърдиш, че си се скарала с някаква старица, която след това е принудила полицията да те арестува?

– Ти не я познаваш – тросна се младата жена. – Нита Гарисън е проклета и в червата и държи града в малкото си джобче. Гарисън е нейна собственост.

– Ти си ходещо бедствие. Откакто те качих на…

– Престани да правиш от мухата слон! Та ти си професионален футболист. Сигурно неведнъж си бил зад решетките.

– Никога не съм бил в затвора! – кипна отново Дийн.

– Как ли пък не! От НФЛ никога няма да те пуснат на игрището, ако не си бил арестуван поне два пъти за телесна повреда или нанесена обида. И поне два пъти по толкова за побой над гаджето или съпругата.

– Изобщо не си забавна. Вероятно не, но се почувства по-добре.

– Започни от началото – предложи той – и ми разкажи какво точно се е случило между теб и възрастната дама.

Блу му описа срещата в най-малки подробности. Когато свърши, Дийн дълго мълча, преди да заговори.

– Нита Гарисън наистина е прекалила, но не смяташ ли, че и ти си могла да бъдеш малко по-тактична?

Блу мигом настръхна и кръвта й отново кипна.

– Не! Райли няма много защитници. По-точно, нито един. Крайно време е това да се поправи.

Зачака да й каже, че е била права, ала вместо това той влезе в ролята на шибан градски летописец.

– Попитах бояджиите защо Гарисън е обявен за продажба и научих цялата история. Преди няколко часа Блу щеше с радост да чуе въпросната история, но сега това не я вълнуваше. Дийн още не беше признал, че тя е била права.

Той отвя един додж неон, имал неблагоразумието да го задмине.

– Веднага след края на Гражданската война един авантюрист, на име Хайрам Гарисън, купил по тукашните места няколко хиляди акра земя с намерението да построи фабрика. Синът му разширил семейния бизнес – сещаш ли се за онази изоставена тухлена постройка, покрай която минахме на магистралата? – и основал град, без да продаде нито акър земя. Ако някой искал да построи къща, предприятие или дори църква, е трябвало да вземе под аренда земята от собственика. Накрая всичко било наследено от сина му Маригьл. Съпругът на твоята госпожа Гарисън.

– Горкият.

– Той се запознал с нея преди няколко десетилетия по време на едно пътуване до Ню Йорк. По онова време бил на петдесет, а тя очевидно била много секси парче.

– Държа да те уведомя, че онези дни отдавна са отминали. Пространната му образователна лекция по градска история

изпълни Блу с подозрение. Имаше чувството, че спътникът й печели време. Но с каква цел?

– Очевидно Маршъл бил наследил нежеланието на предците си да се раздели дори с един декар. И тъй като двамата нямали деца, след смъртта му съпругата наследила всичко – земята, върху която е построен градът, и по-голяма част от предприятията.

– Това е твърде много власт за една злобна жена – процеди Блу, раздели опашката си на две и я дръпна, за да стегне ластика. – Разбра ли колко иска за града?

– Двайсет милиона.

– Е, това ме изключва като купувач. – Стрелна го с кос поглед. – А теб?