– Доколкото ми е известно, ти си единствената жена, която някога е молил да се омъжи за него.

– Привлечен е от мен, защото съм различна. Веднага, щом се насити на тази новост, ще измисли начин как да се отърве от мен.

– Вярваш ли в това?

– Всъщност не зная почти нищо за него – призна младата жена честно. – До днес дори не знаех със сигурност кой е баща му.

– Той мрази да говори за детството си, или поне за тази част, която включва мен и Джак. Не го обвинявам. Аз живеех съвсем безотговорно.

Райли въздъхна в съня си. Блу наклони глава.

– Наистина ли е било толкова ужасно?

– Да, беше. Никога не съм се смятала за групарка, защото не спях с всички подред. Но все пак съм имала твърде много мъже. Един рокаджия се сменя с друг и не се усещаш кога преминаваш границата.

Блу с удоволствие би я попитала кои са били тези рок легенди. За щастие, успя да се сдържи. Ала двойният стандарт, долавящ се в думите на Ейприл, я притесняваше.

– Как така никой не сочи с пръст рокаджиите, които сменят жените групарки като носни кърпи? Защо все жените са грешни?

– Защото така е устроен светът. Някои жени се гордеят с миналото си на групарки. Памела Дес Барес дори написа няколко книги на тази тема. Но за мен това е гадно. Позволих им да се възползват от тялото ми като кошче за отпадъци. Аз сама им го позволих. Никой не ме е насилвал. Не уважавах себе си и точно от това ме е срам. – Изви лице към слънцето. – Обожавах онзи начин на живот. Музиката, мъжете, наркотиците. Танцувах до зори в нощните клубове, а на следващия ден зарязвах ангажиментите си на модел, за да скоча в първия частен самолет и да прелетя цялата страна, удобно забравяйки обещанието си да посетя сина си в училище. – Погледна към Блу. – Трябваше да видиш лицето на Дийн, когато наистина спазих едно от обещанията си. Влачеше ме от приятел на приятел, показваше ме на всички, бъбрейки толкова припряно, че лицето му пламтеше. Като че ли искаше да докаже на приятелите си, че наистина съществувам. Но всичко престана, когато навърши тринайсет. Едно малко момче може да прости на майка си всичко, но когато порасне, губиш шансовете за изкупление.

Блу се замисли за майка си.

– Но ти си променила напълно живота си. Трябва да се гордееш с това.

– Беше дълго пътуване.

– Мисля, че ще е добре за Дийн да ти прости.

– Не си струва да се говори за това, Блу. Не можеш да си представиш какво е преживял заради мен.

Всъщност Блу можеше да си представи. Може би не точно по начина, който Ейприл имаше предвид, но тя знаеше какво означава да не можеш да разчиташ на родителя си.

– Все пак… той, рано или късно, трябва да разбере, че вече не си същата. Трябва поне да ти даде шанс.

– Не се намесвай в това. Зная, че намеренията ти са добри, но Дийн има всички причини да ме мрази. Ако не бе намерил начин да се защити, никога нямаше да се превърне в мъжа, който е днес. – Погледна часовника и стана от стола. – Трябва да поговоря с бояджиите.

Блу погледна Райли, която още спеше под одеялото, свита на кълбо.

– Нека поспи още малко. Аз ще остана при нея.

– Не възразяваш ли?

– Бих могла да скицирам нещо, ако имаш някаква хартия.

– Разбира се. Сега ще ти донеса.

– И още нещо. Може ли да използвам банята ти, ако нямаш нещо против?

– В аптечката ще намериш всичко необходимо. Дезодорант, паста за зъби. – След кратка пауза Ейприл добави: – И козметика.

Блу се усмихна. В отговор Ейприл също й се усмихна.

– Ще извадя някои дрехи, ако искаш да се преоблечеш.

Блу не можеше да си представи как някоя от дрехите, създадени за стройното гъвкаво тяло на Ейприл, ще й стане, но оцени предложението.

– Ключовете от колата ми са върху плота – продължи Ейприл. – В чекмеджето на нощното шкафче има двайсет долара. Когато Райли се събуди, ще я заведеш ли в града да обядвате?

– Няма да взема парите ти.

– Ще ги пиша на сметката на Дийн. Моля те, Блу. Искам да я държа по-далеч от Дийн, докато хората на Джак дойдат да я вземат.

Блу не беше сигурна, че да се държи единайсетгодишното момиче по-надалече, е най-доброто за Райли или Дийн, но вече я бяха упрекнали, задето си пъха носа в чуждите работи, затова неохотно кимна.

– Добре.


***


Ейприл бе разстлала върху леглото изящна розова блузка и след кратък размисъл бе избрала розова минипола с воланчета. С двустранно тиксо набързо бе пригодила дрехите, за да ги направи по-къси и тесни. Блу знаеше, че ще изглежда очарователно в тази премяна. Прекалено очарователно. Пухкава топчица, върху която все едно се мъдри поканата: „Чукай ме до припадък!". Това беше проблемът, с който младата жена се сблъскваше всеки път, когато решеше да се нагласи. Ето защо бе изгубила интерес към хубавите и секси дрехи.

Вместо дрехите на леглото, Блу взе назаем една тъмносиня тениска. Е, тъмнопурпурният клин за йога не стана по-красив, но дори тя нямаше смелост да се появи на публично място с оранжевата тениска „Боди Бай Биър", с която спеше. Суетността надигна грозната си глава и тя удостои с внимание гримовете на Ейприл – мацна малко светлорозов руж на бузите, освежи устните си с дискретен слой червило и си сложи достатъчно спирала, за да подчертае дългите си мигли. Искаше Дийн поне веднъж в живота си да види, че и тя може да изглежда напълно прилично. Просто не й пукаше и беше над подобни дребнавости.

– Изглеждаш супер с грим – заяви Райли от седалката до шофьора в сааба на Ейприл, когато двете с Блу потеглиха към града. – Много по-свежа.

– Явно си прекарала твърде много време в компанията на онази кошмарна Тринити.

– Ти си единствената, която я мисли за кошмарна. Всички останали я обичат.

– Сигурна съм, че не е вярно. Е, добре де, с изключение на майка й. Останалите само се преструват.

Райли се подсмихна виновно.

– Харесва ми, като говориш лошо за Тринити. Блу се засмя.

Тъй като в Гарисън нямаше „Пица Хът", те се задоволиха с ресторанта „При Джоузи" на отсрещната страна на улицата. Мястото не беше особено приветливо, а храната – скапана, а и нямаха нужда от допълнителен персонал – Блу първо попита за работа – но на Райли й хареса.

– Никога не съм яла в такъв ресторант. Тук е различно.

– Определено има свой стил.

Блу се спря на сандвич с бекон, маруля и домати. Оказа се, че готвачът е наблегнал на марулята, за сметка на бекона и доматите.

Райли вдигна прозрачен резен домат от сандвича си.

– Какво означава това?

– Че на този ресторант не му пука нито как изглежда, нито за клиентите. Момичето се замисли.

– Също като теб.

– Благодаря. И като теб.

Райли пъхна едно пържено картофче в устата си.

– Аз бих предпочела да съм хубава.

Тя бе съблякла тениската „Фокси" и бе сменила бледолилавите панталони от рипсено кадифе с твърде тесни джинсови шорти, които стискаха корема й. Двете се бяха настанили в едно сепаре, с напукани пластмасови прегради, от което се разкриваше отлична гледка към зле подбрана колекция от пейзажи от Запада, окачени върху стените, боядисани в отвратително пастелно синьо, допълващо се от прашни статуетки на балерини в остъклени кутии. Два светлокафяви вентилатора на тавана, имитация на дърво, разнасяха миризмата на пържена храна.

Вратата се отвори и равномерното жужене на обедните разговори стихна, когато в помещението влезе, накуцвайки, една страховита на вид старица. Достопочтената госпожа се подпираше на бастун. Беше доста пълна, наплескана с пудра и накипрена в крещящо розови панталони и туника в същата тоналност. В дълбокото триъгълно деколте проблясваха безброй златни верижки, а камъните на обеците, висящи от ушите й, приличаха на истински диаманти. Навярно някога е била красива, но явно не си позволяваше да остарее с достойнство. Бухналата й, щедро напръскана с лак платиненоруса коса, представляваща уникална смесица от букли и къдри, поклащащи се величествено, приличаше на перука. Изрисуваните със светлокафяв молив вежди контрастираха с натежалите от туш мигли и клепачите с бронзови сини сенки. Малка бенка, която някога навярно е изглеждала съблазнително, висеше в ъгълчето на яркорозовите й устни. Високите жълто-кафяви ортопедични боти, обхващащи подутите глезени, бяха единственото отстъпление пред възрастта.

Явно нито един от обедната клиентела не се зарадва на появата й, но Блу я зяпаше с неприкрит интерес. Жената огледа претъпкания ресторант, плъзна презрителен поглед по обичайните посетители и го спря върху Блу и Райли. Секундите се нижеха, докато тя открито ги изучаваше. Накрая старицата се отправи, накуцвайки, към тях. Розовата й туника обгръщаше плътно огромния величествен бюст, повдигнат от скъп сутиен.

– Кои сте вие? – попита тя безцеремонно, когато стигна до масата им.

– Аз съм Блу Бейли. А това е приятелката ми Райли.

– Какво правите тук? – В гласа й се долавяше лек бруклински акцент.

– Наслаждаваме се на скромен обяд. Ами вие?

– В случай че не сте забелязали, имам болно бедро. Няма ли да ме поканите да седна? Царственият й маниер забавляваше Блу.

– Разбира се – рече тя вежливо.

Съдейки по паническото изражение на Райли, Блу предположи, че момичето не желае тази страховита особа в близост до себе си, затова се премести по-навътре, за да освободи място на пейката откъм своята страна. Но жената побутна Райли с пръсти.

– Отмести се.

Остави голямата си сламена чанта върху масата и бавно се отпусна на пейката. Райли се сви и се притисна към раницата, като се плъзна колкото е възможно по-далеч от жената.

Мигом се появи сервитьорка със сребърни прибори и чаша със студен чай.

– Обичайната ви поръчка пристига ей сега. Старицата не й обърна внимание и се обърна към Блу.

– Когато попитах какво правите тук, имах предвид града.

– На гости сме – отвърна младата жена.

– И откъде сте?

– Ами за мен може да се каже, че съм жител на света. Райли е от Нашвил. – Тя наклони глава. – Ние ви се представихме, но вие все още не сте ни удостоили с подобна чест.