Да, невероятна жена, няма що, помисли си Дийн, която е изоставила единственото си дете да бъде отглеждано от непознати. Поне Вирджиния Бейли не е прекарвала нощите си пияна и дрогирана или в леглата на рок звезди.

Блу стана и заобиколи Дийн, за да вземе мобилния си телефон от масата.

– Ще те помоля да направиш нещо за мен, Райли. Разбирам, че не искаш да дадеш телефонния си номер на Дийн и това е твое право. Но смятам, че трябва да се обадиш на Ава и да й кажеш, че си добре. – Подаде й телефона.

Райли го погледна, но не помръдна.

– Моля те, обади се.

Блу може и да приличаше на бегълка от вълшебно царство, но когато се налагаше, можеше тутакси да се преобрази в строг сержант по строева подготовка и Дийн не се изненада особено, когато Райли взе телефона и набра номера.

Блу седна до момичето. Минаха няколко секунди.

– Здравей, Ава, аз съм. Райли. Добре съм. За мен се грижат възрастни познати, така че не се тревожи. Поздрави Питър. – Затвори и подаде телефона на Блу. Очите й, бездънни кладенци на отчаянието, се извърнаха към Дийн.

– Искаш ли… да разгледаш албума ми?

Младият мъж не желаеше да наранява това чувствително дете, пробуждайки у него напразни надежди.

– Може би по-късно – отвърна рязко. – Сега имам друга работа. – Погледна към Блу. – Прегърни ме, преди да си тръгна, скъпа.

Тя покорно се изправи. За пръв път, откакто се познаваха, изпълняваше молбата му. Появата на Райли бе осуетила плановете му да й натрие добре носа заради лъжата й за Ейприл, но само временно. Дийн отиде в средата на фургона, за да не удари главата си в тавана. Тя го прегърна през кръста. Той се замисли дали да не се възползва и да й се понатисне малко, ала тя сякаш предугади намерението му и го ощипа силно през тениската.

– Оох!

Блу го дари с невинна усмивка и се отдръпна.

– Тъгувай за мен, красавецо.

Той я прониза с кръвнишки поглед, потърка ощипаното място и излезе от фургона.

Щом се отдалечи достатъчно, бръкна в задния си джоб и извади телефона, който Блу незабелязано бе пъхнала там. Прерови менюто, набра отново последния номер и се свърза с гласовата поща на застрахователна компания в Чатануга.

Хлапето не беше глупаво. '

Щом като така и така разполагаше с телефона на Блу, Дийн набра номера на гласовата й поща и въведе паролата, която преди няколко дни я бе видял да набира. Тя не си бе дала труда да изтрие гласовите съобщения и той с интерес прослуша това от майка й.

Междувременно във фургона Райли прибра обратно албума в раницата.

– Не знаех, че вие двамата сте гаджета – промърмори тя. – Помислих те за чистачката или нещо подобно.

Блу въздъхна. Дори едно дете на единайсет години разбираше, че Блу Бейли и Дийн Робилард са от два различни свята и тя не е достойна за такъв като него.

– Той много те харесва – с копнеж пророни момичето.

– Просто скучае.

Ейприл надникна през вратата.

– Забравих нещо в малката къща. Искате ли да дойдете с мен, за да го взема? Една хубава разходка ще ни се отрази добре.

Блу все още не беше успяла да си вземе душ, но да се държи Райли по-далеч от Дийн, й се стори добра идея, а тя подозираше, че тъкмо такова беше намерението на Ейприл. Освен това искаше да разгледа малката къща.

– Разбира се. Ние, чудачките, обичаме новите приключения.

– Чудачки? – повдигна вежди Ейприл.

– Не се тревожи – побърза да я увери Райли вежливо. – Ти си прекалено красива, за да си чудачка.

– Престани веднага! – нареди й Блу. – Не бива да сме предубедени към някого само защото е красив. Да бъдеш чудак, е душевно състояние. Ейприл притежава страхотно въображение. Тя също е един вид чудачка.

– Поласкана съм – рече по-възрастната жена сухо и се усмихна сковано на Райли. – Искаш ли да видиш моето тайно езеро?

– Имаш тайно езеро?

– Ще ти го покажа.

Райли грабна раницата и двете с Блу излязоха от фургона.

9.

Малката овехтяла къща на арендаторите се намираше зад ограда от разклатени дървени колове. Борови иглички покриваха ламаринения покрив, а паянтовата веранда се поддържаше от четири тънки извити колони. Бялата някога боя беше посивяла, а зелените дървени капаци на прозорците – избелели.

– Сама ли живееш тук? – полюбопитства Райли.

– Само през последните два месеца – обясни Ейприл. – Имам мезонет в Ел Ей.

Блу забеляза сребристия сааб с калифорнийски номер, паркиран в сянката на къщата, и реши, че модните стилисти печелят добри пари.

– А не те ли е страх нощем? – продължи Райли. – Ами ако някой маниак или сериен убиец се опита да те нападне?

Ейприл ги поведе към дървената веранда със скърцащ под.

– В живота има достатъчно реални поводи за тревоги. Шансовете точно тук да се домъкне сериен убиец са почти нищожни.

Мрежата на вратата беше откъсната в единия ъгъл. Ейприл не бе заключила и те влязоха във всекидневната с гол дървен под и два прозореца, закрити с износени дантелени завеси. Светлите правоъгълници върху тапетите с шарки на сини и бели рози издаваха местата, където някога са висели картини. Мебелировката в стаята беше крайно оскъдна: мек диван с небрежно метната покривка, изрисуван скрин с три чекмеджета и една маса, върху която имаше стара месингова лампа, празна бутилка от вода, книга и купчина модни списания.

– Арендаторите са живели тук допреди половин година. Аз се преместих веднага след като беше почистено – обясни Ейприл. Отиде в кухнята, която едва се забелязваше в дъното на всекидневната. – Докато си намеря бележника, може да поразгледате всичко наоколо.

Нямаше много за гледане, но Блу и Райли все пак надникнаха в двете спални. В по-голямата имаше очарователно легло с извита желязна табла, боядисана с бяла боя, която се лющеше. Две старомодни будоарни лампи с абажури от розово стъкло бяха поставени върху масички в различен стил. Ейприл беше разпръснала възглавнички по леглото, застлано с лилава кувертюра, в тон с китките по избелелите синьо-зелени тапети. Ако имаше килим и малко повече мебели, спалнята можеше да послужи за фотография върху корицата на списание, рекламиращо евтин шик.

Банята с вана и кранове в зеленикава тоналност не беше очарователна, нито кухнята с остарелите плотове и линолеум, имитиращ червеникави тухли. При все това плетената кошничка с круши и керамичната ваза с цветя върху старовремската маса с масивен плот внасяха малко домашен уют.

Ейприл влезе след тях в кухнята.

– Никъде не открих бележника си. Сигурно съм го забравила в голямата къща. Райли, в дрешника в спалнята има едно одеяло. Ще го донесеш ли? Можем да поседим край езерото, преди да се върнем в голямата къща. Ще налея студен чай.

Райли послушно донесе одеялото, а Ейприл наля чая в три сини чаши. Излязоха отзад с чашите в ръце. Зад къщата езерото блестеше, огряно от слънчевите лъчи, а върбите покрай брега къпеха във водата листата на най-ниските си клони. Водни кончета пърхаха сред папура. Новородени пухкави патета шляпаха на плиткото край един плаващ дънер, служещ като естествен пристан.

Ейприл ги поведе към двата метални шезлонга, боядисани в червено. Райли изгледа тревожно езерото.

– Има ли змии?

– Видях две да се приличат върху онова дърво, паднало във водата. Изглеждаха много доволни. Знаеш ли, че змиите са меки?

– Ти си ги докосвала?

– Не точно тези змии.

– Никога не бих докоснала змия – призна Райли и пусна раницата и одеялото на тревата до шезлонгите. – Аз обичам кучета. Когато порасна, ще имам ферма за кутрета. Ще развъждам кученца.

– Звучи страхотно – усмихна се Ейприл.

На Блу също й се стори страхотно. Представи си синьо небе, пухкави бели облачета и зелена поляна, пълна с боричкащи се кутрета. Райли започна да разстила одеялото.

– Ти май си майката на Дийн, нали? – попита, без да вдига поглед към Ейприл. Ейприл застина с чашата чай в ръка.

– Откъде разбра?

– Зная, че майка му се казва Ейприл. А Блу те нарече точно така. Ейприл отпи бавно една глътка, преди да й отговори.

– Да, аз съм майка му. – Не се опита да лъже Райли, а простичко й обясни, че отношенията със сина й са доста сложни. Разказа накратко и защо е тук под фалшивото име Сюзън 0'Хара. Райли отлично разбираше колко държат знаменитите личности на личната си свобода и остана удовлетворена от обяснението.

Винаги има тайни, помисли си Блу и подръпна тениската си „Боди Бай Биър".

– Още не съм успяла да си взема душ. Макар че и след душа няма да видите нещо ново по мен. Не се интересувам от дрехи.

– Интересуваш се по свой начин – възрази Ейприл.

– Какво искаш да кажеш?

– Дрехите са идеална маскировка.

– За мен не са толкова маскировка, колкото удобство. – Не беше съвсем вярно, но не беше склонна към повече откровения.

Мобилният на Ейприл звънна. Тя погледна дисплея и се извини, преди да се отдалечи. Райли лежеше на одеялото, отпуснала глава върху раницата си. Блу съзерцаваше две патета, гмурнали се във водата с дупетата нагоре, за да търсят храна.

– Жалко, че не си донесох скицника – въздъхна Блу, когато Ейприл се върна. – Тук е толкова красиво.

– Учила ли си рисуване?

– И да, и не. – Блу описа накратко академичната си кариера и немного успешните си опити да успее в художествения факултет на колежа. Двете жени чуха тихо похъркване. Райли спеше кротко върху одеялото.

– Разговарях с мениджъра на баща й – прошепна Ейприл. – Той ми обеща, че до края на деня ще изпрати някой да я вземе.

Блу не можеше да повярва, че седи до личност, която знаеше телефона на мениджъра на Джак Пейтриът. Ейприл побутна едно глухарче с върха на плетения си сандал.

– С Дийн определихте ли датата на сватбата?

Блу нямаше намерение да поддържа лъжата на Дийн, но в същото време не искаше да сърба попарата, която той бе надробил.

– Още не сме стигнали до това.