Блу остави чашата си и се приближи до момичето. Наведе се и докосна леко ръката му.

– Здравей – прошепна младата жена.

Детето подскочи и отвори очи с топлия цвят на карамел.

– Не се бой – заговори Блу, опитвайки се да го успокои. – Добро утро. Момичето се надигна и седна.

– Аз… аз нищо не съм повредила. – Гласът му, дрезгав от съня, прозвуча с мек южняшки акцент.

– Тук няма какво да повредиш.

– Аз не биваше… да заспивам – избъбри детето, като се опита припряно да отметне косата от лицето си.

– Не си избрала много удобно легло. – Момичето изглеждаше прекалено изплашено и Блу реши да не избързва с въпросите. – Искаш ли да закусиш?

Детето прехапа долната си устна. Зъбите му бяха равни, но също като носа, малко големи за лицето.

– Да, госпожо. Ако може?

– Надявах се, че някой ще се събуди и ще ми прави компания. Казвам се Блу. Момичето се изправи и вдигна раницата си.

– Аз съм Райли. Вие домашна помощничка ли сте? Очевидно живееше в богат дом.

– Понякога помагам, понякога преча – отвърна Блу. – Зависи от настроението ми. – Райли беше твърде малка, за да оцени остроумието на възрастните. – Можеш да ми говориш на ти.

– Тук… има ли още някой?

– Аз. – Блу отвори предната врата и покани Райли да влезе. Райли пристъпи вътре и се огледа.

– Къщата не е готова. Няма никакви мебели – промълви разочаровано.

– Има малко. Кухнята е почти готова.

– Значи… тук не живее никой?

Блу реши да избегне отговора, докато не разбере какво искаше момичето.

– Ужасно съм гладна. А ти? Какво предпочиташ: яйца или зърнена закуска?

– Зърнена закуска, моля. – Влачейки крака, Райли я последва по коридора в кухнята.

– Банята е тук. Още няма врата, но бояджиите няма да дойдат скоро, така че ако искаш да се измиеш, никой няма да те безпокои.

Момичето се озърна и хвърли поглед към трапезарията и стълбата, преди да се отправи към банята с раницата в ръка.

Блу не беше извадила от торбите трайните хранителни продукти, защото изчакваше бояджиите да свършат. Отиде в килера и изрови няколко кутии със зърнена закуска. Когато Райли се върна, влачейки раницата и якето си, Блу беше подредила чинии и чаши на масата. Имаше и малка кана с изрисувана крава, пълна с мляко.

– Избери си.

Райли напълни купата си със зърнена закуска с мед и орехи и добави три лъжички захар. Беше измила ръцете и лицето си и няколко влажни къдрици се бяха залепили за челото й. Панталоните й бяха тесни, както и бялата тениска, върху която отпред се мъдреше надписът ФОКСИ[12], изрисуван с големи позлатени букви. Блу не можеше да си представи по-нелепо описание на това сериозно дете.

Тя си изпържи яйца, препече си филийка и отнесе чинията до масата. Изчака гостенката да позасити глада си, преди да започне с въпросите.

– Аз съм на трийсет. Ти на колко си?

– На единайсет.

– Струва ми се, че не си достатъчно голяма, за да пътуваш сама. Райли остави лъжицата си.

– Аз търся… един човек. Нещо като роднина. Не… не ми е брат или нещо подобно – изрече забързано. – По-скоро… може би е нещо като братовчед. Аз… мислех си, че може да е тук.

В този момент задната врата се отвори, разнесе се подрънкване на гривни и Ейприл влезе в кухнята.

– Имаме гостенка – оповести Блу. – Виж кого намерих тази сутрин да спи на верандата. Приятелката ми Райли.

Ейприл наклони глава и голямата сребърна халка на ухото й се люшна напред.

– На верандата?

Блу заряза препечената филийка.

– Тя се опитва да открие свой роднина.

– Дърводелците скоро ще дойдат. – Ейприл се усмихна на Райли. – Или твоят роднина е бояджия?

– Моят… моят роднина не работи тук – смънка Райли. – Той… Той, предполагам, че живее тук.

Коляното на Блу се удари в масата. Усмивката на Ейприл се стопи.

– Живее тук? Момичето кимна.

– Наистина ли? – Пръстите на по-възрастната жена се стегнаха около ръба на барплота. – Я ми кажи каква ти е фамилията.

Райли сведе ниско глава над купата със закуската.

– Не искам да я кажа. Ейприл пребледня.

– Ти си детето на Джак, нали? Дъщерята на Джак и Марли.

Блу едва не се задави. Едно беше да подозира, че Дийн има връзка с Джак Пейтриът, а съвсем друго да получи потвърждение. Райли беше дъщеря на Джак Пейтриът и въпреки несръчните й опити да го скрие, роднината, когото търсеше, можеше да е единствено Дийн.

Райли дръпна един къдрав кичур от косата си върху лицето си и отново заби поглед в купата със закуската.

– Ти знаеш за мен?

– Аз… да – смотолеви Ейприл. – Как дойде до тук? Живееш в Нашвил.

– Докараха ме. Една приятелка на мама. Тя е на трийсет. Ейприл не изобличи тази явна лъжа.

– Съжалявам за смъртта на майка ти. Баща ти знае ли, че…, доби сурово изражение. – Разбира се, че не знае. Той няма и понятие какво става с теб, нали?

– През повечето време. Но иначе е много добър.

– Добър… – Ейприл потърка челото си. – Кой се грижи за…

– Имам аи рап.

Ейприл посегна към бележника, който снощи бе оставила на барплота.

– Кажи ми номера й, за да й се обадя.

– Тя сигурно още не е станала. Ейприл впери очи в момичето.

– Сигурна съм, че няма да има нищо против да я събудя. Райли отвърна поглед.

Можеш ли да ми кажеш… живее ли някой… дали моят братовчед живее тук? Защото е много важно да го открия.

– Защо? – попита Ейприл напрегнато. – Защо е толкова важно да го откриеш?

– Защото… – Райли преглътна. – Защото трябва да му разкажа за себе си. Ейприл си пое дълбоко въздух на пресекулки и сведе поглед към бележника.

– Няма да стане, както на теб ти се иска. Райли се втренчи в нея.

– Значи, ти знаеш къде е той, така ли?

– Не. Не зная – побърза да отрече Ейприл. Погледна към Блу, която още се опитваше да преглътне чутото. Дийн не приличаше на Джак Пейтриът, но Райли – да. И двамата бяха мургави, с кестеняви коси с махагонов оттенък и прави тесни носове. Същите очи с цвят на карамел с тъмни пръстени около зениците, я гледаха от безбройните обложки на албумите му.

– Докато двете с Райли си поговорим – обърна се Ейприл към Блу, – ще се погрижиш ли за онази работа на горния етаж?

Блу мигом я разбра. Трябваше да държи Дийн по-далеч от кухнята. Като дете често бе изпитвала тежестта на тайните и не смяташе, че децата трябва да се предпазват от истината, но в случая нямаше право на глас, пък и не би трябвало да я интересува. Избута стола си назад от масата, но преди да стане, в коридора се чуха уверени стъпки.

Ейприл грабна ръката на Райли.

– Да излезем да поговорим навън.

– Твърде късно.

– Мирише ми на кафе. – Дийн влезе, изкъпан, но небръснат, истинска ходеща реклама от страниците на „Джентълменс Куотърли" за дрехи за почивка – от небрежно-елегантните сини бермуди, бледожълтата тениска с емблемата на „Найк" до супер модерните наситено зелени маратонки с аеродинамична форма. Видя Райли и се усмихна. – Добро утро.

Райли седеше като парализирана, изпивайки го с очи. Ейприл притисна ръка към стомаха си, сякаш внезапно я бе заболял. Устните на Райли се отвориха леко. Накрая тя си възвърна дар слово и промълви едва чуто с хриплив глас:

– Аз съм Райли.

– Здравей, Райли. Аз съм Дийн.

– Зная – преглътна тя. – Аз… аз имам албум с изрезки.

– Наистина ли? Какви изрезки?

– Ами… за теб.

– Без майтап? – Той се протегна към кафеника. – Значи, си футболна фенка.

– Аз съм… – Тя облиза пресъхналите си устни. – Аз съм нещо като твоя братовчедка или нещо подобно.

Дийн вдигна рязко глава.

– Аз нямам…

– Райли е дъщеря на Марли Мофат – изрече Ейприл сковано. Райли не откъсваше поглед от Дийн.

– Джак Пейтриът е… е и мой баща. Дийн я зяпна слисано.

Лицето на момичето пламна от притеснение.

– Без да искам, се изтървах! – извика то. – Не съм казвала на никого за теб! Кълна се! Дийн стоеше като вцепенен. Ейприл, изглежда, също не можеше да помръдне. Ужасените очи на Райли се наляха със сълзи. Блу не можа да понесе толкова много болка и стана от стола.

– Дийн току-що е станал, Райли. Дай му няколко минути да се разсъни. Дийн отмести поглед към майка си.

– Какво прави тя тук? Ейприл отстъпи назад към печката.

– Предполагам, че търси теб.

Блу разбра, че срещата не се развиваше според очакванията на Райли. По миглите на детето заблестяха сълзи.

– Съжалявам. Повече никога нищо няма да кажа.

Дийн, като възрастен мъж, трябваше да се справи с неловката ситуация, но той продължаваше да стои безмълвен и неподвижен. Блу заобиколи масата и пристъпи към Райли.

– Някой още не си е изпил първата чаша кафе за деня и се държи като сърдит мечок. Докато Дийн се разсъни напълно, ще ти покажа къде спах миналата нощ. Направо няма да повярваш.

Когато беше на единайсет, Блу щеше да се опълчи на всеки, който се опиташе да я отклони от целта й, но явно Райли беше свикнала да се подчинява безропотно. Сведе глава и неохотно взе раницата си. Детето беше самото въплъщение на страданието и сърцето на Блу се сви от жалост. Прегърна Райли през раменете и я поведе към страничната врата.

– Първо ми кажи какво знаеш за циганите?

– Не зная нищо – промълви момичето.

– Затова пък аз зная много.

Дийн изчака вратата да се затвори. За по-малко от двайсет и четири часа двама души успяха да разкрият тайна, която той бе пазил много години.

– Какво, по дяволите, става? – нахвърли се младият мъж срещу Ейприл. – Ти знаеше ли за това?

– Разбира се, че не знаех! – възмути се майка му. – Блу я е намерила заспала на верандата. Сигурно е избягала от къщи. Очевидно за нея се грижи само някаква аи рак.

– Да не би да искаш да ми кажеш, че онзи егоистичен кучи син я е оставил сама, по-малко от две седмици след смъртта на майка й?

– Откъде да зная? Минаха трийсет години, откакто съм разговаряла лично с него.