Когато умря, майка й беше на трийсет и осем, две години по-голяма от леля Гейл. И двете бяха кльощави, руси, с големи цици. Две седмици преди смъртта си майката на Райли беше отишла при козметика на леля Гейл и си бе направила инжекции на устните, от които бяха станали по-големи и по-пухкави. Райли смяташе, че майка й прилича на риба, но Марли я скастри, заповядвайки й да задържи глупавото си мнение за себе си. Ако таеше, че майка й ще падне от парахода, Райли за нищо на света нямаше да си отвори устата.

Ъгълът на албума с изрезките дращеше глезена й през раницата. Жалко, че сега не можеше да го извади и да погледа снимките. Това винаги й подобряваше настроението.

Момичето сграбчи арматурното табло.

– Гледай къде караш! Светофарът е червен!

– И какво от това? И без това няма никакви коли.

– Ако направиш катастрофа, ще ти вземат книжката.

– Няма да направя катастрофа. – Той включи радиото, но после веднага го изключи. – Обзалагам се, че баща ти е оправил не по-малко от хиляда момичета.

– Няма ли да млъкнеш! – На Райли й се искаше да затвори очи и да си представи, че е на друго място, но ако не наблюдаваше Сал, той сигурно щеше да се разбие някъде.

За милионен път се запита дали брат й знаеше за нея. Миналата година, когато за пръв път чу за съществуването му, това беше най-вълнуващото събитие в живота й. Започна да събира изрезки за него и си направи таен албум. Вътре лепеше разпечатки на статиите, които сваляше от интернет, и негови снимки от списания и вестници. На всички снимки той винаги изглеждаше щастлив, сякаш никога не мислеше лоши неща за хората и харесваше всички, дори ако не бяха красиви, кльощави или единайсетгодишни.

Миналата зима му изпрати писмо в централата на „Чикаго Старс". Не получи отговор, но Райли знаеше, че хората като баща й и брат й получават толкова много писма, че никога не ги четат лично. Когато „Старс" пристигнаха в Нашвил, за да играят срещу „Тайтънс", тя измисли план как да се види с него. Смяташе да се измъкне тайно от къщи и да хване такси, което да я закара до стадиона. Там щеше да разбере от коя врата излизат играчите и да го чака. Представяше си как ще го извика, как той ще я погледне, а тя ще каже: „Здравей. Аз съм Райли. И съм твоя сестра". Лицето му ще се озари от щастлива усмивка и след като я опознае, той ще я покани да живее с него или да му гостува по време на ваканциите, така че нямаше да й се налага, както сега, да живее с леля Гейл и Тринити. Но вместо да отиде на мача с титаните, я хвана силна настинка и се наложи да прекара цялата седмица в леглото. Оттогава Райли много пъти се бе обаждала в централата на „Старс", но колкото и да се молеше на телефонистките, не й дадоха номера на брат й.

Излязоха от Нашвил и Сал включи радиото толкова силно, че седалката на Райли се разтресе. Тя харесваше силна музика, но не и тази вечер, когато нервите й бяха толкова опънати. Узна за фермата на брат си в деня след погребението, когато чу баща си да говори с някого по телефона. Когато потърси на картата града, споменат от баща й, тя откри, че се намира в източната част на

Тенеси. Толкова се развълнува, че главата й се замая. Баща й не бе казал къде точно се намира фермата, а само че е близо до Гарисън. По разбираеми причини не можеше да го попита, затова се наложи да прибегне до детективските си умения.

Момичето знаеше, че хората купуват къщите и фермите от агенти по недвижими имоти, защото старото гадже на майка й беше точно такъв. Затова потърси в интернет списък на фирмите за недвижими имоти в Гарисън, след което започна да звъни на всяка една поред, като обясняваше, че е на четиринайсет и пише есе за хората, принудени да продадат фермите си.

Повечето от агентите бяха много любезни и й разказаха всякакви истории за някои от фермите, но след като те все още се продаваха, Райли заключи, че нямат нищо общо с брат й. Преди два дни попадна на секретарка, която я осведоми за фермата на Калауей, която купил известен спортист, но нямала право да разкрива името му. Жената й каза къде се намира фермата, но когато Райли попита дали прочутият спортист в момента е там, тя явно заподозря нещо и побърза да сложи край на разговора. Момичето реши, че брат й в момента е във фермата. Или поне се надяваше. Защото, ако не беше там, не знаеше какво да прави.

Сега Сал караше по-добре, може би защото магистралата беше съвсем права. Той завря пръсти в раницата й и изкрещя, за да надвика музиката:

– Имаш ли нещо за ядене?

Не й се щеше да дели с него храната си, но не искаше и да спират. Щеше да я накара да плати, а и щяха да се забавят. Затова разрови в раницата и му подаде пакет крекери със сирене „Чийз Нипс".

– Какво каза на баща ти? Сал разкъса пакета със зъби.

– Той смята, че ще спя у Джоуи.

Райли бе виждала Джоуи само веднъж, но й се стори много по-симпатичен от Сал. Каза на Сал на кой изход трябва да отбие от магистралата, макар че имаше още доста време, докато стигнат до там. Но се страхуваше, че може да заспи и той да профучи покрай него, защото колкото повече гледаше белите осеви линии на шосето, толкова по-трудно й бе да държи очите си отворени…

Явно бе задрямала, защото се събуди от ужасяващо скърцане на спирачки, когато колата поднесе и се завъртя. Рамото й се блъсна във вратата, а коланът се вряза болезнено в гърдите й. По радиото се дереше Фифти Сент, а един билборд летеше прано към тях. Райли изкрещя диво, единствената й мисъл беше, ме никога няма да види брат си, нито ще има ферма за кучета, когато порасне.

Миг преди да се ударят в билборда, Сал завъртя рязко волана и колата спря. Тя видя лицето му на светлините на арматурното табло. Устата му бе отворена, а очите му бяха огромни и изплашени. Райли не искаше да умре, независимо от фантазиите си за мерцедеса на майка й в гаража.

Навън цареше мъртвешка тишина. В колата Фифти Сент продължаваше да рапира, Райли тихо хлипаше, а Сал се опитваше да си поеме дъх. Изходът от магистралата беше останал зад тях, а отпред шосето тъмнееше, осветявано единствено от Билборда с рекламата на „Капитан Джийс Маркет". Колкото и да й се искаше да намери брат си, в този миг единственото й желание беше да си е у дома, в леглото. Часовникът върху таблото показваше два и пет.

– Престани да цивриш като бебе! – избухна Сал. – По-добре погледни тъпата карта.

Той завъртя колата надясно по средата на тъмното шосе и тя разбра, че през цялото време са пътували в грешната посока. Мишниците й бяха потни, а косата й бе залепнала за главата. Ръцете й трепереха, докато приглаждаше листа с маршрута. Сал Сю изключил радиото, без да чака тя да го моли. Райли прочете, че трябва да изминат десетина километра по Смоуки Холоу Роуд, след това да завият надясно по Калауей Роуд и да карат още километър и половина, докато стигнат до фермата.

Сал я изнуди да му даде още един пакет „Чийз Нипс". Тя също изяде един и тъй като бе прекалено изплашена, омете и няколко оризови десерта. Ужасно й се пишкаше, но не можеше да каже на Сал, затова стисна още по-силно крака и се помоли мислено по-бързо да стигнат до фермата. Сал вече не караше толкова бързо, както досега. След като едва не катастрофираха, стискаше волана с две ръце, а радиото бе изключено. Беше толкова тъмно, че пропуснаха табелата за Смоуки Холоу Роуд и трябваше да се връщат.

– Защо постоянно се въртиш и подскачаш на седалката? – злобно просъска Сал, като че ли тя бе виновна, задето той обърка пътя.

Не можеше да си признае, че й се пишка.

– Защото се радвам, че почти пристигнахме.

Райли се взираше напрегнато напред, за да не пропусне табелата за Калауей Роуд, когато мобилният телефон на Сал иззвъня. И двамата подскочиха.

– Мамка му! – изруга Сал и удари лакътя си във вратата, докато измъкваше телефона от джоба на якето си. Изглеждаше адски изплашен, а когато заговори, гласът му прозвуча пискливо. – Ало?

Даже от мястото си Райли чуваше крясъците на баща му, който питаше сина си къде, по дяволите, се е запилял и заплашваше, че ако не се прибере веднага у дома, ще се обади в полицията. Сал ужасно се страхуваше от баща си и малко оставаше да заплаче. Когато най-после затвори, спря колата по средата на пътя и се разкрещя на Райли:

– Дай ми останалите мангизи! Веднага! Приличаше на луд. Райли се отдръпна към вратата.

– Когато пристигнем.

Той я сграбчи за якето и я разтърси. От ъгълчето на устата му потече слюнка.

– Дай ги веднага или ще съжаляваш!

Райли се отскубна, но той толкова много я бе изплашил, че обувката й се събу.

– Парите са тук.

– Побързай. Дай ми ги!

– Първо ме закарай до фермата.

– Ако не ми ги дадеш веднага, ще те цапардосам.

Тя не се съмняваше, че ще го стори, затова смъкна чорапа си и извади банкнотите.

– Ще ти ги дам, когато стигнем там.

– Дай ми ги веднага! – изръмжа той и изви китката й. Дъхът му миришеше на крекерите и на нещо вкиснато.

– Пусни ме!

Сал разтвори пръстите й и измъкна парите. После разкопча колана й, пресегна се през нея и отвори вратата.

– Слизай!

Райли беше толкова изплашена, че се разплака на глас.

– Заведи ме първо до фермата. Не прави това. Моля те.

– Изчезвай веднага! – изкрещя той и я бутна грубо. Момичето се опита да се вкопчи в дръжката на вратата, но не я улучи и се изтърколи на пътя. – И да не си посмяла да кажеш на някого – заплаши я той. – Ако се раздрънкаш, ще съжаляваш. – Хвърли раницата след нея, затръшна вратата и потегли.

Тя лежеше по средата на шосето, а шумът от отдалечаващата се кола заглъхваше. Само плачът й нарушаваше тишината. Беше толкова тъмно, най-тъмната нощ в живота й. Нямаше улични лампи като в Нашвил. Дори не виждаше лупата, а само едно сивеещо петно в тъмните облаци на мястото, където би трябвало да бъде. Чу шум, приличащ на тътрене, и си спомни за един филм, в който някакъв маниак изскочи от гората, похити героинята, завлече я в дома си и я накълца на ситни парченца. От тези мисли съвсем я достраша. Грабна раницата и хукна през шосето към полето.