– Мислех си, че ще е забавно, това е всичко.

– Хей, Сюзън! – Господин Надървеният електротехник надникна иззад ъгъла. – Може ли да дойдеш за минута?

Дийн изрови поредния камък, докато тя се отдалечаваше. Сега, след като се увери с колко много задачи се беше нагърбила майка му, разбра, че ще навреди повече на себе си, отколкото на нея, ако я накара да си тръгне. Винаги можеше да се прибере в Чикаго, но мисълта, че Ейприл ще го изгони от собствения му дом, засядаше като рибена кост на гърлото му. Никога от никого не беше бягал, особено от майка си. Но в същото време не понасяше дори мисълта да живее сам с нея, дори на няколкостотин акра земя. Затова оставането на Блу тук беше необходимост, а не просто мимолетна прищявка.Тя беше буферът между него и майка му.

Дийн си представи главата на Блу и с един ловък удар посече магарешкия бодил. Лъжата й за Ейприл прехвърли всички възможни граници. При все че бе срещал в живота си доста манипулативни жени, никога не бе попадал на толкова безочлива. Но преди да се разправи с нея, ще я остави да поври в собствения си сос.

Когато дърводелците свършиха с работата си за деня, Дийн почти беше разчистил плевелите от основата на къщата, при това, без да изкорени божурите, които най-сетне започна да разпознава. Рамото го болеше зверски, но твърде дълго беше безделничил, затова не му пукаше. Хубаво беше отново да се пораздвижи и да свърши нещо полезно.

Когато излезе от бараката за инструментите, от кухненския прозорец до ноздрите му достигна миризмата на нещо вкусно. Явно Блу бе решила да се развихри в кухнята, но Дийн нямаше намерение да участва в уютна вечеря, включваща майка му, тъй като нито за миг не се съмняваше, че Блу я е поканила.

На път за къщата внезапно си спомни за смъртта на Марли Мофат и единайсетгодишната й дъщеря, която оставаше сираче. Неговата природена сестра. Мисълта му се струваше нереална. Дийн много добре помнеше чувството да си сираче. И поне едно беше дяволски сигурно: по-добре горкото хлапе да се погрижи само за себе си, защото Джак Пейтриът нямаше да го стори.

7.

Райли Пейтриът живееше в Нашвил, Тенеси, в бяла тухлена къща с шест колони, бели мраморни подове и блестящ бял мерцедес-бенц в гаража. В дневната върху белия килим бяха разположени бял роял и два бели дивана. На Райли не й бе позволено да влиза в дневната, откакто на шест години разля върху килима гроздов сок.

И макар че сега момичето беше на единайсет, майка й никога нищо не забравяше и не прощаваше – не само гроздовия сок, но и много други неща – а сега вече беше твърде късно. Преди десет дни пред очите на множество свидетели Марли Мофат се облегнала на счупеното перило и паднала в река Къмбърланд от горната палуба на стария параход „Олд Глори". За нещастие, падайки във водата, тя си ударила главата, било нощ и я открили, когато вече било твърде късно. Ава, десетмилионната аи рак[11] на Райли, я събуди, за да й съобщи тъжната новина. Сега, седмица и половина по-късно, Райли бягаше от къщи, за да намери брат си. При все че беше изминала само пресечка от дома си, тениската й беше залепнала за гърба и тя смъкна ципа на пухкавото си розово яке. Бледолилавите й панталони от рипсено кадифе бяха дванайсети размер, за пълни фигури, но пак й бяха тесни. Братовчедката й Тринити носеше осми, за слаби фигури, но само костите на Райли бяха по-голям номер. Тя премести тежката раница в другата ръка. Багажът й щеше да тежи много по-малко, ако беше оставила у дома албума с изрезки, но не можеше да го направи.

Къщите на улицата, където живееше Райли, бяха разположени доста надалече от шосето, някои зад високи огради, затова нямаше тротоари, но уличните лампи светеха и момичето се стараеше да ги избягва. Не че някой щеше да я търси. Краката я засърбяха и тя се опита да ги почеше през панталона, но само я засърбяха още повече. Когато видя червената раздрънкана кола на Сал в края на следващата пресечка, целите й крака вече пламтяха.

Като пълен тъпак, той беше паркирал под една улична лампа и пушеше нервно цигара. Щом я видя, се заозърта трескаво, сякаш очакваше всеки момент да се появи полицията.

– Давай мангизите – заповяда й, когато Райли приближи до колата.

Райли не искаше да останат под лампата, където от всяка минаваща покрай тях кола можеха да ги видят, но щеше да е по-бързо, ако даде парите, вместо да спори с него. Райли мразеше Сал. В свободното си време той работеше в озеленителната фирма на баща си, откъдето тя го познаваше, но не го мразеше заради това. Повдигаше й се от него, защото се чешеше по слабините, когато си мислеше, че никой не го гледа. Освен това плюеше и говореше мръсотии. Но той беше на шестнайсет и откакто преди четири месеца взе шофьорска книжка, момичето му плащаше, за да я кара с колата. Той беше скапан шофьор, но докато не навършеше необходимата възраст, Райли нямаше друг избор.

Тя извади парите от предния джоб на зелената си раница.

– Сто долара сега. Останалото, след като стигнем до фермата. – Беше гледала доста стари филми и знаеше как трябва да се действа с подобни типове.

Гаднярът имаше такъв вид, сякаш искаше да грабне раницата й и да духне, но нямаше да има голяма полза, защото тя бе скрила остатъка от парите в чорапа си. Сал преброи парите, което Райли сметна за доста грубо от негова страна. Според нея да се държи така в нейно присъствие беше все едно да я нарече в очите лъжкиня и мошеничка. Най-сетне той пъхна парите в джоба на джинсите си.

– Ако моят старец разбере за това, ще ме съдере от бой.

– От мен нищо няма да научи. Ти си единственото дрънкало.

– Ами Ава?

– Тази вечер Питър ще остане при нея. Тя нищо няма да забележи.

Ава, германската аи рер на Райли, беше пристигнала преди два месеца от Хамбург. Питър беше нейно гадже и двамата постоянно се чукаха. Докато майката на Райли беше жива, Ава не позволяваше да води Питър у дома, но сега, когато майка й бе мъртва, той почти всяка вечер преспиваше у тях. Ава щеше да открие, че Райли я няма, чак на закуска, а дори и тогава можеше да не разбере, защото утре нямаше да ходят на училище заради конференцията на учителите по случай края на годината. А и Райли бе залепила една бележка на вратата на стаята си, в която пишеше, че я боли стомахът и да не я будят.

Сал продължаваше да стои до колата. Искам двеста и петдесет. Забравих за бензина.

Райли дръпна дръжката на вратата, но той я бе заключил. Момичето се почеса по краката.

– Ще ти дам двайсет отгоре.

– Ти си богата. Не бъди такава скръндза.

– Двайсет и пет и нито цент повече. Говоря сериозно, Сал. Пък и чак толкова много не ми се заминава.

Опашата лъжа. Ако не успееше да стигне до фермата на брат си, щеше да се заключи в гаража, да запали мерцедеса на майка си – знаеше как – да седне в колата и да се задуши до смърт. Никой нямаше да я накара да излезе – нито Ава, нито леля й Гейл, нито дори баща й. Макар че на него едва ли му пукаше дали ще умре.

Сал сигурно й повярва, защото най-сетне отключи вратите на колата. Тя пусна раницата на пода пред предната седалка, носле се качи и закопча колана. В колата миришеше на цигари и престояли хамбургери. Райли извади от предния джоб на раницата листа с прерисувания от Мар маршрут. Сал потегли, без дори да погледне дали не идва друга кола.

– Внимавай! – извика Райли.

– Споко. Вече е полунощ. Наоколо няма никой. – Имаше твърда кестенява коса и по брадичката му стърчаха няколко косъма, които според него го правеха да изглеждаха много яко.

– Трябва да излезеш на междущатската магистрала 1-40 – каза Райли.

– Сякаш не го зная – сопна се Сал и метна фаса си през отворения прозорец. – През цялото време въртят по радиото парчетата на сестрите Мофат. Сигурно ще спечелиш милиони.

Сал не говореше за нищо друго, освен за пари и секс, а Райли определено не искаше да слуша приказките му за секса, затова се престори, че изучава вглъбено маршрута, макар че вече го знаеше наизуст.

– Голяма си късметлийка – продължи досадният й спътник. – Изобщо не е нужно да работиш, а получаваш всички тези мангизи.

– Не мога да ги харча. Всичко отива в попечителски фонд.

– Можеш да харчиш парите, които ти дава баща ти. – Сал караше с една ръка, но тя не му направи забележка, за да не го ядоса. – Видях баща ти, когато дойде за погребението. Той дори поговори с мен. Много по-готин е от майка ти. Честно ти казвам. Някой ден и аз ще имам тузарски дрехи като неговите и ще се разхождам с лимузина.

Райли не обичаше, когато хората говореха за баща й, но те вечно го правеха. Изглежда, смятаха, че може да ги запознае с него, макар че самата тя много рядко го виждаше. Сега, след смъртта на майка й, баща й смяташе да я изпрати в девическия пансион „Чатсуърт". Там всички щяха да й се присмиват, задето е дебела, и никой нямаше да иска да се сприятели с нея, освен ако не реши, че така може да се запознае с баща й. Сега учеше в Кимбъл, но това не беше пансион и Райли предпочиташе дори да е в един клас с братовчедка си Тринити, отколкото да учи в училище с преспиване. Беше умолявала баща си да й позволи да остане в Кимбъл и да живее на квартира с Ава, но той заяви, че това няма да стане.

Заради това трябваше да намери брат си.

Всъщност той й беше полубрат и това беше тайна. Само малцина знаеха за роднинството им. Дори самата Райли нямаше да знае, че баща й има голям син, ако веднъж не бе подслушала разговора на майка й със старото й гадже. Майка й беше едната от сестрите Мофат. Другата беше леля Гейл, майката на Тринити. Двете гастролираха като дует от петнайсетгодишни, но от шест години не оглавяваха кънтри класациите. Новият им албум „Вечни дъги" не се продаваше добре и точно заради това през онази нощ бяха отишли на онзи параход, за да го представят на неколцина шефове на радиостанции, пристигнали в Нашвил на някаква конференция. Сега, след целия шум около удавянето на майка й, албумът се изкачи на върха на класациите. Райли мислеше, че майка й щеше да бъде много щастлива, ако можеше да го узнае, но не беше съвсем сигурна.