– Тъкмо заради това ще съм първа под душа. – Насочи се към мръсния си сак, захвърлен от Дийн в ъгъла. Отвори ципа и зарови за чисти дрехи. – Предполагам, че няма да благоволиш да застанеш на стража в коридора, докато се изкъпя?

– А не е ли по-добре да ти правя компания под душа? – Прозвуча по-скоро заплашително, отколкото като закачлива покана.

– Забележително – поклати глава Блу. – Суперзвезда като теб още проявява готовност да помага на обикновените дребни хорица.

– Да бе, какво да се прави, такъв съм си по рождение.

– Зарежи. – Тя грабна дрехите си, заедно с една кърпа и тоалетните си принадлежности, преди да се втурне към банята. Чак след като се убеди напълно, че той няма намерение да нахлуе при нея, Блу изми косата си с шампоан и избръсна краката си. Дийн не знаеше, че майка му съвсем няма намерение да умира, но изглеждаше по-скоро войнствен, отколкото скръбен. Не й пукаше какво му беше причинила Ейприл. Поведението му беше безчувствено.

Тя си облече чисти, макар и избелели, плътно прилепнали черни трикотажни панталони, стигащи до коляното, широка камуфлажна тениска и джапанки. След като си издуха набързо косата със сешоара на Дийн, Блу я стегна с червен ластик. По-късите краища не се подчиниха на усилията й и провиснаха около врата й. В чест на Ейприл би си сложила малко червило и спирала, ако не бяха изчезнали преди три дни.

Като слезе на долния етаж, тя видя в трапезарията един електротехник, покачен върху двойна стълба, зает с монтирането на старомоден полилей. Найлоновата завеса беше свалена от вратата на всекидневната и Дийн беше вътре, увлечен в разговор с дърводелеца, поправящ арката на извития вход. Сигурно беше използвал душа в другата баня, защото влажната му коса се къдреше по краищата. Беше облечен с джинси и тениска в тон с цвета на очите му.

Всекидневната се простираше доста навътре в къщата и имаше зидана от камък камина, по-голяма от тази в голямата спалня. Нови френски прозорци водеха към нещо като голяма бетонна плоча, стърчаща откъм задния вход. Блу се запъти към кухнята.

Снощи беше твърде изнервена, за да оцени работата, свършена от Ейприл, но сега се спря на прага, за да огледа по-внимателно помещението. Кухненските пособия в стил винтидж, както и носталгично белите шкафове с керамични дръжки във вишнев цвят, я караха да се чувства като завърнала се в четирийсетте години. Блу си представи съвсем живо жена в току-що изгладена памучна рокля, със спретнат кок на тила, да бели картофи над селската мивка, докато от радиото звучи песента на „Андрюс Систърс" „Не сядай под ябълката".

Масивният бял хладилник със заоблени ръбове вероятно беше копие на стар модел, но не и бялата емайлирана газова винтидж печка с двойна фурна, както и вградената метална полица със солницата за сол и пипер, бурканчетата с подправки, както и глинената вазичка с букет от полски цветя. Плотовете още не бяха поставени, затова Блу веднага забеляза, че шкафовете не бяха оригинални, а прекрасно изработени копия. Шахматно оформената теракота по пода в черно и бяло, също бе нова. Мострата на боята, залепена върху стената, подсказваше крайния цветови облик на кухнята: светложълти стени и бели шкафове, освежени от вишневочервените дръжки.

Не сядай под ябълката…

Светлината струеше от широкия прозорец над мивката и от по-дългите прозорци, добавени в квадратно оформения кът за хранене, от които още не бяха свалени стикерите на производителите. Върху хромираната кухненска маса с вишневочервен плот бяха струпани няколко кутии с понички, пластмасови чаши и хартиени салфетки.

Ейприл стоеше до масата, опряла грациозно ръка върху извитата облегалка на стола, с телефон в ръка. Беше с вчерашните протрити джинси, тъмновишнево късо горнище и масленозелени пантофки от змийска кожа.

– Трябваше да си тук в седем, Санджей. – Тя кимна на Блу и махна към кафеника. – Значи, ще трябва да осигуриш още един камион. Плотовете трябва да се монтират до края на деня, за да могат бояджиите да започнат работа.

Дийн влезе в кухнята. С безстрастно изражение се отправи към поничките, но когато стигна до масата, слънчевият лъч, танцуващ в косите му, проблесна върху главата на майка му и Блу бе осенена от безумната мисъл, че Господ е създал специален прожектор, чиято светлина да следва навред тези две сияйни създания.

– Не можем повече да протакаме монтирането – продължаваше Ейприл, – така че по-добре след час да си тук. – Превключи на друг разговор и премести телефона от дясното на лявото си ухо. – О, здравей. – Снижи глас и се обърна с гръб към тях. – Ще ти звънна след десет минути. Къде си?

Дийн се приближи до високите прозорци в къта за хранене и се загледа към задния двор. Блу се изпълни с плахата надежда, че той се опитва да се примири с предстоящата смърт на майка си. Ейприл отново позвъни по телефона.

– Дейв, обажда се Ейприл О'Хара. Санджей ще закъснее.

В кухнята влезе електротехникът, който свързваше полилея в трапезарията.

– Сюзън, ела да видиш нещо.

Тя му даде знак да изчака, довърши разговора си и затвори телефона.

– Какво има?

– Натъкнах се на още стари кабели в трапезарията – обясни електротехникът, докато я изпиваше с поглед. – Ще трябва да се сменят.

– Нека да видя – рече тя и излезе след него.

Блу сложи лъжичка захар в кафето си и се приближи, за да огледа печката.

– Щеше да го закъсаш, ако тя не беше тук – подметна тя.

– Да, вероятно имаш право. – Дийн й подаде поничките с пудра захар и взе единствената с глазура, останала в кутията, точно тази, на която Блу беше хвърлила око.

Раздаде се пронизителният вой на бормашина.

– Кухнята е просто невероятна – отбеляза младата жена.

– Нищо особено.

– Нищо особено? – Тя прокара палец по релефно гравираното име на фирмата "0'Кийф енд Мерит" върху фасадата на печката и хвърли въдицата. – Мога по цял ден да не излизам оттук и да пека: домашен хляб, плодова пита…

– Наистина ли умееш да готвиш?

– Разбира се, че умея. – Бялата емайлирана печка беше като паспорт за друга епоха. А може би щеше да стане нейният паспорт към временна осигуреност.

Ала той внезапно изгуби интерес към готварството.

– Нищо розово ли нямаш?

Тя огледа черните шорти и камуфлажната тениска.

– Какво не е наред с дрехите ми?

– Всичко им е наред, ако възнамеряваш да нападаш Куба.

– Не си падам по парцалки – сви рамене Блу.

– Виж ти, каква изненада.

Тя се престори, че обмисля нещо.

– Ако наистина искаш да ме видиш в розово, може да ми дадеш нещо назаем от твоя гардероб.

Усмивката му едва ли можеше да се нарече дружелюбна, но ако не продължеше да го дразни и предизвиква, нищо чудно в най-скоро време да започне да я бърка с някоя от многобройните си сексуални партньорки.

Ейприл се върна в кухнята и затвори телефона си.

– Шофьорът пътува насам с фургона – обърна се към сина си с хладен, официален тон. – Искаш ли да излезеш навън и да избереш подходящо място?

– Сигурен съм, че вече имаш нещо наум.

– Къщата е твоя.

Той я изгледа с каменно изражение.

– Поне ми подскажи нещо.

– Във фургона няма нито вода, нито тоалетна, затова не бива да е много далеч от къщата. Коди, пикапът на водопроводчика още ли е на двора? – подвикна тя през рамо към коридора. – Трябва да поговоря с него.

– Тъкмо тръгва – извика в отговор Коди.

– Какъв фургон? – попита Блу, когато Ейприл изчезна.

– Нещо, което госпожа О 'Хара ме убеди да купя в един от безбройните си имейли. – Дийн грабна чашата с кафе и с поничката в ръка излезе навън. Блу взе една поничка с пудра захар и го последва през ремонтираното перално помещение към страничната врата на къщата.

Когато стигнаха до задния двор, тя му подаде поничката си с пудра захар.

– Хайде да ги разменим.

Той отхапа солидно парче от своята, подаде я на Блу и взе нейната.

– Добре.

Младата жена сведе тъжен взор към поничката.

– Отново съм принудена да се задоволявам с остатъците от чуждата храна.

– Е, сега здравата ме засрами – доби той престорено разкаян вид и най-спокойно захапа поничката на Блу.

Заобиколиха къщата. С очите на художник Блу изучаваше гъсто обраслата градина, представяйки си я лумнала в ярки цветове, може би с малка билкова градина край желязната помпа, с буйно нацъфтели ружи до стената на къщата, простор с пране, веещо се от топлия бриз. Ще направя сантиментално пътуване.

Дийн оглеждаше сенчестия участък в дъното зад градината. Блу се присъедини към него.

– Фургонът покрит ли ще е? – поинтересува се тя. – Или е някой стар полицейски фургон?

– Предполагам, че ще го видиш.

– Май и ти самият не знаеш, нали?

– Нещо такова.

– Покажи ми обора. Ама само ако няма мишки.

– Мишки ли? Не, по дяволите. Това е единственият обор в целия свят, в който няма мишки.

– Цяла сутрин ехидничиш.

– Боже, съжалявам.

Може би по този начин той прикриваше мъката си. Заради спасението на душата му се надяваше да е така.

В двора влезе товарна платформа, върху която се виждаше нещо като малък покрит фургон, плътно опакован с черен полиетилен. Тя остана на мястото си, а Дийн отиде да размени няколко думи с шофьора. Не след дълго мъжът вече го потупваше приятелски по контузеното рамо и го наричаше Бу. Накрая двамата се заловиха за работа. Следвайки указанията на Дийн, шофьорът даде на заден, изтегли платформата към дърветата и започна да смъква черния полиетилен.

Фургонът беше червен, но колелата му бяха яркопурпурни, с позлатени орнаменти по спиците, като на цирковите палатки. Оцветени оси украсяваха фургона от двете страни, а върху всяка повърхност бяха изрисувани пищни, виещи се лози и причудливи цветя – жълти, тъмновиолетови, светлосини, оранжеви. Отпред, върху тъмносинята врата на фургона танцуваше позлатен еднорог. Извитата арка оформяше малък навес, поддържан с лимоненожълти подпори. Плоските стени на фургона се разширяваха от горе надолу, а върху една от тях се виждаше малко прозорче с миниатюрни тъмносини жалузи.