– И така, какво смяташ да правиш? – поинтересува се той.

– Ами… – Тя задъвка долната си устна. – Всъщност не познавам никого в Канзас Сити, но в Нашвил живее една моя стара приятелка от колежа. И тъй като ти и без това ще минеш оттам…

– Искаш да те закарам до Нашвил? – Прозвуча, сякаш ставаше дума за пътуване до Луната.

– Ако не възразяваш.

Ни най-малко не възразяваше.

– Не зная. Има още много път до Нашвил, а освен това трябва да плащам всичките ти разноски за храна, плюс още една хотелска стая. Освен ако…

– Няма да спя с теб!

Той я удостои с една ленива усмивка.

– Само за секс ли мислиш? Не искам да нараня чувствата ти, но откровено казано, изглеждаш малко отчаяна.

Това беше простичка уловка и тя не захапа въдицата. Вместо това надяна на носа си евтини слънчеви очила модел „Авиатор", с които изцяло заприлича на Бо Пийп, готова да поеме управлението на изтребител Р-18.

– От теб се иска само да шофираш и да пръскаш щедро вродения си чар на неотразим красавец – подхвърли тя. – Не е нужно да обременяваш ума си с разговори.

Малката негодница притежаваше повече дързост от всички жени, които бе познавал.

– Работата е там, Блу, че аз не съм само един красавец. Освен това съм бизнесмен и следователно очаквам инвестициите ми да се възвърнат, при това с печалба. – Навярно не биваше да говори толкова мазно, но се забавляваше твърде много.

– Твоят портрет е оригинален Блу Бейли – изтъкна тя. – В добавка с охрана на колата ти и личен бодигард, който да те брани от феновете ти. Честно, би трябвало да ти поискам справедливо заплащане. И точно това ще направя. Двеста долара за пътуването от тук до Нашвил.

Но преди да й каже какво мисли за идеята й, се включи „Сейф Нет".

– Здрасти, Бу, Стеф се обажда. Блу се наведе към микрофона.

– Бу, дявол такъв, къде си ми дянал гащичките? Последва дълго мълчание. Дийн я изгледа кръвнишки.

– Стеф, сега не мога да говоря. Слушам една аудиокнига и в момента положението е много напечено – един от героите ще бъде смъртно ранен.

След което прекъсна връзката.

Бобри смъкна очилата на върха на носа си и го изгледа над рамката им.

– Извинявай, но умирах от скука.

Дийн повдигна въпросително вежди. Тя изцяло зависеше от благоволението му, но при все това не отстъпваше нито на сантиметър. Интересно.

Дийн включи радиото и затрополи в такт по волана, акомпанирайки на барабаниста от „Гин Блосъм". Блу обаче остана потънала в своя свят. Дори не каза нищо, когато той тутакси смени станцията, щом от радиото пак се разнесе „Защо не се усмихнеш" на Джак Пейтриът.

Блу почти не чуваше музиката в колата. Беше толкова далеч от Дийн Робилард, все едно той е същество от друга вселена. Номерът беше да не му позволи да се досети, че тя го осъзнава. Зачуди се дали бе повярвал на лъжата й за Монти и банковите сметки. Трудно бе да се каже, защото той беше много прикрит, но за нищо на света не искаше Дийн да разбере, че злодеят, отмъкнал парите й, беше собствената й майка. Нямаше да го понесе.

Вирджиния беше единствената роднина на Блу и като такава имаше достъп до всички сметки на дъщеря си. Майка й беше последният човек, който би ограбил някого. Тя с радост си купуваше дрехи от благотворителните магазини на Армията на спасението и като се връщаше в Щатите, нощуваше на диваните на приятелите си. Само хуманитарна криза с гигантски размери би могла да я принуди да посегне на парите на Блу.

Блу откри кражбата в петък, преди три дни, когато се опита да изтегли пари от банкомата. Вирджиния й бе оставила гласово съобщение на мобилния телефон.

Разполагам само с няколко минути, скъпа. Днес изтеглих парите от сметките ти. Веднага щом мога, ще ти пиша, за да ти обясня всичко. Майка й рядко губеше самообладание. Но този път мекият глас на Вирджиния звучеше накъсано: Прости ми, скъпа моя. Намирам се в Колумбия.

Групата момичета, с които работех, вчера бяха отвлечени от една от въоръжените банди. Ще ги изнасилят… ще ги заставят да се превърнат в убийци. Аз… Аз не мога да допусна това да се случи. Мога да откупя свободата им с твоите пари. Разбирам, мила, че ще възприемеш това като непростимо предателство на доверието ти, но ти си силна, за разлика от тези нещастници. Моля те да ми простиш и… и помни колко много те обичам.

Блу се взираше невиждащо в ширналите се равни земи на Канзас. Не се бе чувствала така безпомощна, откакто беше малко хлапе. Спестяванията й за черни дни, единствената й сигурност, се бяха превърнали в откуп. Как да започне отначало само с осемнайсет долара в джоба? С тях не можеше да плати дори рекламните флаери. Разбира се, малко щеше да й поолекне, ако позвънеше на Вирджиния и й се разкрещи, но майка й нямаше дори мобилен телефон. Когато й потрябваше, просто вземаше нечий телефон назаем.

Ти си силна, а другите не са. Блу се беше наслушала на тези думи от ранно детство. Не ти се е налагало да живееш в страх. Можеш сама да си избираш пътя. И никога няма да ти се наложи да тръпнеш от страх, че през нощта в дома ти ще нахлуят войници, за да те завлекат в затвора.

На Блу също не й се бе налагало да тръпне от страх, че войниците могат да й сторят нещо още по-лошо.

Опита се да не мисли какво е трябвало да изтърпи майка й в един затвор в Централна Америка. Нейната мила, добра майка е била жертва на нещо неописуемо и все пак не се бе озлобила. Всяка нощ се молила за душите на мъжете, които са я изнасилили.

Извърна се към Дийн Робилард, човека, който приемаше всичко, подарено му от съдбата, като нещо естествено. В момента се нуждаеше твърде много от него. И може би фактът, че не се бе хвърлила в краката му, й осигуряваше някакво оръжие, макар че беше – признаваше го – доста ненадеждно. Трябваше само да поддържа интереса му, докато стигнат до Нашвил, при това, без да съблича дрехите си.


***


Рано привечер спряха в зоната за отдих западно от Сейнт Луис. Дийн наблюдаваше Блу, застанала до масата за пикник с мобилния в ръка. Тя му каза, че ще позвъни на старата си приятелка в Нашвил, за да си уговорят среща за утре, но сега само изрита сърдито грила с дървени въглища и ядосано натика телефона в чантата. Настроението на Дийн тутакси се повдигна. Значи, играта още не беше свършила.

Преди няколко часа направи грешката да отговори на обаждането на своя бивш съотборник Рон Фрейзър, който се беше оттеглил и живееше спокойно в Сейнт Луис. Рон настоя да прекара вечерта с него и с двама техни приятели футболисти. И тъй като Рон пазеше задника на Дийн през последните пет сезона, Дийн не можеше да му откаже, макар че това прецакваше плановете му да прекара нощта с Блу. Но съдейки по вкиснатата й физиономия, явно нещата при нея не се развиваха както искаше.

– Проблеми? – попита той, когато тя се дотътри унило при него.

– Не. Няма проблеми. – Пресегна се към дръжката на вратата на колата, сетне отпусна ръка. – Е, може би има един, съвсем малък. Не е нещо, с което не мога да се справя.

– Както се справяше досега?

– Можеше да проявиш поне малко съчувствие. – Тя отвори рязко вратата и го прониза с негодуващ поглед над покрива на колата. – Телефонът на приятелката ми е изключен. Очевидно се е преместила, без да си направи труда да ми го съобщи.

Все едно че животът току-що поднесе изпотена халба с леденостудена бира към зажаднялата му уста. Невероятно какво огромно удоволствие му доставяше това, че жена като Блу Бейли зависеше от неговата милост.

– Съжалявам да го чуя – въздъхна той с цялата искреност, на която беше способен. – Какво ще правиш сега?

– Все ще измисля нещо.

Когато излезе отново на магистралата, Дийн реши, че е непростимо, задето госпожа 0'Хара не си вдига телефона. Жалко, защото иначе щеше да я предупреди, че пътува към фермата… и води първия си гост, който по всяка вероятност ще остане няколко дни.

– Размишлявах върху настоящите ти затруднения, Блу – подхвана той, докато задминаваше една червена спортна кола. – Ето какво смятам да ти предложа…

4.

Ейприл Робилард затвори електронната си поща. Какво би казал Дийн, ако знаеше истинската самоличност на икономката си? Дори не й се мислеше за това. – Искаш да свържем печката, така ли, Сюзън?

Не, глупако, нека да посадим в нея здравец и да я превърнем в сандъче за цветя.

– Да, свържи я колкото можеш по-скоро.

Тя прекрачи купчината разпокъсани тапети с шарки на танцуващи медни котлета, съдрани от стените на кухнята. Коуди, който бе по-млад от сина й, не беше единственият работник, който си измисляше различни извинения, за да говори с нея. Ейприл може и да беше на петдесет и две, но момчетата не го знаеха и не спираха да кръжат около нея. Сякаш все още излъчваше миризма на секс. Бедните хлапета. Вече не отдаваше толкова лесно своите прелести.

Ейприл грабна айпода, за да заглуши шума от ремонта с някое винтидж рок парче, но преди да пъхне слушалките в ушите си, главният дърводелец Сам промуши глава през кухненската врата.

– Сюзън, провери баните на горния етаж. Искам да съм сигурен, че няма проблеми с вентилаторите.

Тази сутрин тя бе проверила вентилаторите заедно с него, но все пак го последва в коридора, като заобиколи внимателно компресора и купчината парцали, струпани до него. Къщата бе построена в началото на двайсети век и ремонтирана през седемдесетте, когато са били подменени санитарните възли, електрическата инсталация и са монтирани климатици. За съжаление, въпросната модернизация е включвала и боядисване на банята на долния етаж в тъмнозеления цвят на зряло авокадо, облепяне на кухнята с безвкусни тапети, облицоване на коридорите с евтини плоскости и покриване на подовете със златиста винилова настилка, която отдавна се бе зацапала и пропукала. Последните два месеца Ейприл правеше всичко възможно да заличи следите от безвкусния ремонт и да върне на постройката предишния вид на традиционна фермерска къща, макар и обновена с разкош и стил.