Сюзън Филипс - Чаровник по рождение

Не всеки ден един мъж може да види бобър без глава да крачи до крайпътната канавка, дори във вълнуващия и ексцентричен свят на Дийн Робилард.

Дявол да го взе… – промърмори Дийн, удари спирачките на новия си спортен Астън Мартин ванкуиш и го закова пред Бобърчето.

Без да му обръща внимание, животинчето мина покрай него, голямата опашка се влачеше по чакъла, а острото носле бе вирнато нагоре. Толкова нависоко, че май нищо не виждаше. По всичко личеше, че е едно много ядосано бобърче.

Несъмнено беше момиче, защото вместо мустакатата, дългоуха и космата глава от разреза на бобровия костюм стърчеше малко личице с тъмна, мокра от потта коса, завързана небрежно на конска опашка. И тъй като му беше писнало от собствената му потискаща компания и жадуваше за малко разсейване, младият мъж отвори вратата и стъпи на банкета на шосето в Колорадо. Първо се показаха най-новите му боти от „Долче и Габана", а след тях последва и останалото, метър и деветдесет и един стоманени мускули, остри като бръснач рефлекси и несравнимо великолепие, съчетано с вроден чар… или поне така обичаше да казва неговият пиар. И не беше далеч от истината, при все че Дийн не беше дори наполовина толкова суетен, на какъвто се правеше пред хората. Но беше удобен начин да ги държи на разстояние и да не ги допуска твърде близо до себе си.

– Ъ, госпожо… Нуждаете ли се от помощ?

Долните лапи на бобърчето продължиха да шляпат напред в същия ритъм.

– Имаш ли пистолет?

– В момента не е в мен.

– В такъв случай не ми трябваш – отсече създанието и продължи енергично напред.Дийн се ухили и тръгна след нея. И тъй като късите космати лапи на женския бобър не можеха да си съперничат по бързина с дългите му крака на футболист, той я настигна само с няколко крачки.

– Хубав ден – подхвана Дийн светски разговор. – Наистина малко по-топъл за края на май, отколкото съм свикнал, но не се оплаквам.

Тя го стрелна със светлозелените си очи, една от малкото части от тялото й, притежаващи извивки. Всичко останало се състоеше от остри ъгли и прави линии, като се започне от деликатните скули, леко вирнатото носле и се стигне до брадичката, достатъчно остра, за да среже стъкло. Но по-надолу всичко се променяше неочаквано. Извита като лък, широка и удивително пухкава горна устна. Долната беше още по-пълна, създавайки смущаващото усещане, че някак си е изскочила от неприлично детско стихче.

– Актьор – процеди тя с лека насмешка. – Все такъв ми е късметът.

– Защо си мислиш, че съм актьор? – премина на „ти" младият мъж.

– По-красив си от приятелките ми.

– Това ми е проклятието.

– Дори не се преструваш на смутен?

– Налага се да се примиряваме с някои неща – обобщи Дийн философски.

– Братче, каква тежка участ… – промълви тя отвратено.

– Казвам се Хийт – представи се той, когато тя ускори крачка – Хийт Чампиън.

– Звучи ми като измислено.

Така беше, но не в смисъла, който тя имаше предвид.

– За какво ти трябва пистолет?

– За да убия бившето си гадже.

– Той ли ти е избирал гардероба?

Тя се извъртя така чевръсто, че бобровата опашка го плесна по крака.

– Няма ли да изчезнеш?

– И да пропусна най-интересното?

Тя погледна назад към спортната му кола – убийствен черен Астън Мартин ванкуиш с У-образен 12-цилиндров двигател. Бижуто му струваше двеста хиляди долара, но дори тази безбожна сума не се отрази чувствително на огромното му богатство. Да си титулярен куотърбек в отбора на „Чикаго Старс", беше почти все едно да притежаваш банка.

Тя едва не си извади окото, докато се опитваше да отмахне слепнат от потта кичур коса от бузата си с бобърската лапа, толкова здраво пришита към костюма, че едва се движеше.

– Няма да ти откажа, ако малко ме повозиш с твоята кола.

– Нали няма да изгризеш тапицерията?

– Не се заяждай с мен.

– Извинявай. – За пръв път през този денДийн се зарадва, че се е отклонил от магистралата. Кимна към колата. – Скачай.

Тя се поколеба, при все че предложението беше нейно. Накрая се затътри след него. Трябваше да й помогне да се настани – всъщност й отвори вратата – но отстъпи, за да се наслади покрай на зрелището.

Разбира се, най-атрактивното в костюма беше опашката. Тази гадост се крепеше на една пружина и когато тя се опита да се настани на седалката отдясно на шофьорската, опашката се навири неприлично и я цапардоса по главата. Тя толкова се разстрои, че понечи да откъсне косматата напаст, но не успя и я настъпи.

Дийн се почеса замислено по брадичката.

– Не си ли прекалено жестока към добрия стар бобър?

– Е, дотук беше! – просъска тя и закрачи отново по шосето.

– Извинявай! – извика той след нея, едва сдържайки се да не прихне. – Тъкмо заради подобни коментари жените са изгубили уважението си към мъжкия пол. Срамувам се от себе си. Нека да ти помогна.

След това прояви благоразумието да наблюдава мълчаливо вътрешната й борба между гордостта и умората. Не се учуди, че умората победи. Тя се върна при него и го остави да й помогне да сгъне опашката. Докато я притискаше към гърдите си, той я побутна внимателно вътре. Наложи й се да седне на едната страна на дупето си и да се взира през косматата опашка, за да вижда през предното стъкло.Дийн се настани зад волана. От бобърския костюм се разнасяше мускусна миризма, която му напомни за шкафчетата в мъжката съблекалня в гимназията. Отвори малко прозореца и излезе отново на шосето.

– И така, къде отиваме?

– Право напред, около километър и половина. После завий вдясно покрай църквата „Вечен живот".

Тя се потеше под дебелата боброва кожа като полузащитник на терена, затова Дийн включи климатика на максимум.

– Има ли много възможности за кариера на бобърското поприще?

Съдейки по презрителния й поглед, тя беше съвсем наясно, че той искрено се забавляваше за нейна сметка.

– Рекламирам склада за дървен материал на Бен. Казва се „Големият бобър". Сега ясно ли е?

– И под реклама разбираш…

– Напоследък бизнеса на Бен не върви много добре… или поне така ми казаха. Пристигнах в града преди девет дни – осведоми го тя и кимна към шосето. – Този път води към Ролинс Крийк и склада на Бен за дървен материал. А по онази магистрала с четирите платна се стига до товарните складове.

– Започвам да се ориентирам.

– Добре. Всеки уикенд Бен се опитва да наеме някой, за да виси край магистралата с плакат, който да привлича купувачи. Аз съм последната балама, която се хвана на тази скапана работа.

– Защото си отскоро в градчето.

– Трудно се намират кандидати за такава работа, при това за два уикенда подред.

– А къде е плакатът? Нищо, няма значение. Сигурно си го захвърлила заедно с главата на бобъра.

– Дори и на теб трябва да ти е ясно, че едва ли мога да се върна пешком в града с бобърска глава на раменете.

Изрече го с тон, подсказващ съвсем ясно, че говори на малоумен. Дийн подозираше, че тя едва ли би се появила в градчето в това атрактивно одеяние, ако имаше дрехи под бобърския костюм.

– Не видях паркирана кола близо до мястото, от където те взех – отбеляза той. – Как изобщо си дошла дотук?

– Докара ме жената на собственика, след като камарото ми реши точно тази сутрин да предаде навеки богу дух. Тя трябваше да се върне след час и да ме вземе, но така и не се появи. Точно се опитвах да измисля какво да правя, когато зърнах един жалък негодник да профучава покрай мен със същия форд фокус, за който му помогнах да си изплати кредита.

– Гаджето?

– Бивше.

– Същото, което се каниш да убиеш?

– Продължавай да се преструваш, че се шегувам. – Тя се взря през косматата опашка. – Ето я църквата. Завий надясно.

Ако те откарам до местопрестъплението, това ще ме превърне ли в съучастник?

– Искаш ли?

– Разбира се. Защо не?

Той зави по тясната неравна улица, където зад буренясали предни морави се виждаха няколко къщи в смесен ранчерски стил. Макар че градчето Ролинс Крийк се намираше само на трийсетина километра на изток от Денвър, явно нямаше опасност районът да се превърне в популярно курортно селище.

– Ето там, зелената къща, онази с табелата в двора – насочи го тя.

Младият мъж спря пред една постройка с хоросанова мазилка, където метална фигура на елен пазеше редица от слънчогледи до табела с надпис „Стаи под наем". Някакъв шегобиец беше добавил една буква и надписът вече се четеше „Стаи тоалетни"[1]. Мръсен сребрист форд фокус беше спрян на алеята за коли. Дългокрака брюнетка бе подпряла небрежно бедро до дясната врата и пушеше цигара. Изправи се рязко, когато видя колата на Дийн.

– Това сигурно е Сали – изсъска бобърът. – Последното увлечение на Монти Загубеняка. Аз бях нейната предшественичка.

Сали беше млада и слаба, с голям бюст и обилен грим, с което явно засенчваше невзрачното бобърче с прилепнала потна коса, макар че появата му в луксозния Астън Мартин с неотразимия Дийн зад волана донякъде изравняваше резултата. През предното стъкло Дийн видя как от къщата излезе дългокос тип, с псевдоартистичен вид и с малки очила в телени рамки. Това трябва да беше самият Монти. Издокаран с брезентови панталони и трикотажна риза, сякаш сътворена от банда южноамерикански революционери. Беше малко по-възрастен от бобърчето – може би на около трийсет и пет – определено по-стар от Сали, която навярно нямаше повече от деветнайсет.

Като видя ванкуиша, Монти се закова на място. Сали стъпка фаса с върха на яркорозовия си сандал и остана със зяпнала уста.

Без да бърза, Дийн слезе от колата, заобиколи я и отвори другата врата, за да може бобърчето да приведе в действие убийствения си план. За нещастие, докато се опитваше да стъпи с лапите на земята, опашката й препречи пътя. Тя се опита да я наклони, но опашката щръкна и я цапардоса по брадичката. Това толкова я вбеси, че тя замахна с юмрук по нея, загуби равновесие и се пльосна по лице в краката на Дийн. Опашката се заклати над дупето й като голямо кафяво весло.