Всички други мъже, обвинени в държавна измяна заради последния заговор в името на Йоркския принц, са обесени, наказани с глоба или прогонени. От време на време се издават заповеди за помилване в името на краля, с инициалите му, немощно надраскани най-долу на листа. Никой не знае дали той се е заключил в покоите си, измъчван от угризения, или просто е твърде уморен, за да продължава да се бори. Заговорът е приключил, но кралят все така не излиза от покоите си; не чете нищо и не иска да вижда никого. Дворът и кралството го чакат да се завърне.

Отивам да посетя Нейна светлост майката на краля и я откривам с кралските книжа на масата пред нея, сякаш е регент.

— Дойдох да ви попитам дали кралят е много болен — казвам. — Носят се много слухове и аз съм обезпокоена. Той не желае да ме вижда.

Тя ме поглежда и виждам, че купчините книжа са разбъркани, но тя не ги чете, не подписва нищо. Смутена е.

— Това е скръб — казва простичко. — Това е от скръбта. Поболял се е от скръб.

Слагам ръка на сърцето си и усещам как блъска глухо от гняв.

— Защо? Защо да скърби? Какво е изгубил? — питам, мислейки си за Маргарет и брат ѝ, за лейди Катрин и съпруга ѝ, за сестрите ми и за себе си, ние, които минаваме през дните си, без да показваме пред света нещо друго освен безразличие.

Тя поклаща глава, сякаш сама не може да го разбере.

— Той казва, че е изгубил невинността си.

— Хенри — невинен? — възкликвам. — Та той се възкачи на трона благодарение на смъртта на един крал! Дойде в кралството като претендент за престола!

— Не смейте да го изричате! — избухва тя яростно. — Не казвайте такова нещо! Тъкмо вие!

— Но аз не разбирам какво имате предвид — обяснявам. — Не разбирам какво иска да каже той. Изгубил е невинността си? Кога е бил невинен?

— Той беше млад човек, прекарал живота си, стремейки се към трона — казва тя, сякаш думите се изтръгват насила от нея, сякаш това е трудно признание, което произнася под принуда, със сподавен глас. — Аз го възпитах да бъде такъв, сама го научих, че трябва да бъде крал на Англия, че не може да се задоволи с нещо по-малко от короната. Това бе мое дело. Казах, че не бива да мисли за нищо, освен да се върне в Англия, да вземе своето, и да го запази.

Чакам.

— Казах му, че това е волята Божия.

Кимвам.

— И сега той я извоюва — казва тя. — Той е там, където е роден да бъде. Но за да задържи властта, за да бъде сигурен в нея, трябваше да убие един млад човек, млад мъж също като него, момче, което се стремеше към трона, което също бе възпитано да вярва, че тронът е негов по право. Хенри има чувството, че е убил себе си. Убил е момчето, което сам той беше някога.

— Момчето, което самият той е бил някога — повтарям бавно. Тя ми показва едно момче, което не съм виждала преди. Момчето, наречено с името на лодкаря от Турне, беше също и момчето, което твърдеше, че е принц, но за Хенри то е било претендент като него, човек, отгледан и обучен само за една съдба.

— Затова харесваше момчето толкова много. Искаше да го пощади, с радост се обвърза с обещание да го помилва. Надяваше се да го накара да изглежда като нищожество, да го задържи в двора като шут, плащайки издръжката му, също както плащаше за другите си развлечения. Това беше част от плана му. Но после откри, че го харесва толкова много. После забеляза, че и двамата са момчета, отгледани в чужбина, но постоянно мислили за Англия, момчета, на които винаги е разказвано за Англия, на които винаги е казвано, че ще дойде моментът, когато трябва да отплават към дома и да встъпят във владение на кралството си. Веднъж той ми каза, че никой не може да разбере момчето, освен него — и че никой не може да разбере самия него, освен момчето.

— Тогава защо да го убива? — избухвам. — Защо да го екзекутира? Ако претендентът е бил негов огледален образ?

Тя ме поглежда, сякаш измъчвана от болка, и казва:

— За по-сигурно. Докато момчето беше живо, те щяха винаги да бъдат сравнявани, винаги щеше да има един огледален крал, и всички щяха винаги да местят поглед от единия към другия.

За момент тя не казва нищо, а аз си спомням как Хенри винаги съзнаваше, че не изглежда като крал, че не е крал като баща ми, и как момчето, което Хенри наричаше Пъркин, винаги изглеждаше като принц.

— Освен това той никога не би могъл да бъде в безопасност, докато момчето беше живо — казва тя. — Макар че се опита да го държи близо до себе си. Дори когато момчето беше в Тауър, оплетено в лъжи, вкарано в капан благодарение на собствените си думи, из цялата страна имаше хора, които се заричаха да го спасят. Сега Англия е в наша власт; но Хенри е убеден, че никога няма да я удържим. Момчето не беше като Хенри. То имаше тази дарба — дарбата да вдъхва обич.

— А сега никога няма да бъдете в безопасност — повтарям собствените ѝ думи и съзнавам, че отмъщението ми към тях е именно това, което казвам сега на жената, заела мястото ми в покоите на кралицата и зад тази маса, точно както синът ѝ зае мястото на моя брат. — Англия не е във ваша власт — казвам аз. — Не владеете Англия, и никога няма да бъдете в безопасност, и никога няма да бъдете обичани.

Тя свежда глава, сякаш това е доживотна присъда, сякаш я заслужава.

— Ще отида да го видя — казвам, отивайки до свързващата врата към покоите му, входът за кралицата.

— Не може да влезете — тя пристъпва напред. — Той е прекалено зле, за да ви приеме.

Тръгвам напред, сякаш съм готова да мина право през нея.

— Аз съм негова съпруга — казвам спокойно. — Аз съм кралица на Англия. Искам да видя съпруга си. И вие няма да ме спрете.

За миг си помислям, че ще трябва да я изблъскам със сила, но в последния миг тя забелязва решителното ми изражение, отстъпва назад и ми позволява да отворя вратата и да вляза.

* * *

Той не е в преддверието, но вратата към спалнята му е отворена. Потропвам леко на нея и пристъпвам в стаята му. Той е край прозореца, чиито капаци са разтворени, за да може да вижда нощното небе. Загледал се е навън, макар отвън да няма нищо освен тъмнина и само няколко разпръснати звезди проблясват като разпилени пайети по небето. Той се оглежда, вижда ме да влизам, но не проговаря. Почти мога да почувствам болката в сърцето му, самотата му, ужасното му отчаяние.

— Трябва да се върнеш в двора — заявявам направо. — Хората ще говорят. Не можеш да стоиш скрит тук.

— Наричаш го криене? — пита той предизвикателно.

— Да — казвам без колебание.

— Толкова ли им липсвам? — пита той с унищожителен тон. — Толкова ли ме обичат? Копнеят да ме видят?

— Очакват да те видят — казвам. — Ти си кралят на Англия, трябва да те виждат на трона. Не мога да нося бремето на короната на Тюдорите сама.

— Не мислех, че ще бъде толкова трудно — казва той с такъв тон, сякаш прави небрежно някаква незначителна забележка.

— Да — съгласявам се. — И аз не мислех, че ще е толкова тежко.

Той опира глава на каменния свод на прозореца.

— Мислех си, че щом веднъж битката бъде спечелена, ще бъде лесно. Мислех си, че ще съм постигнал най-съкровеното си желание. Но — знаеш ли? — по-лошо е да бъдеш крал, отколкото претендент.

Той се обръща и ме поглежда за първи път от седмици.

— Мислиш ли, че постъпих грешно? — пита. — Беше ли грях да убия двамата?

— Да — казвам простичко. — И се страхувам, че ще трябва да платим цената.

— Мислиш, че ще видим сина си да умира, че нашият внук ще умре и родът ни ще свърши с кралица-дева? — пита той горчиво. — Е, поръчах да ми изготвят предсказание, и то от астролог, по-опитен от теб и онази вещица, майка ти. Казват, че ще живеем дълго и ще процъфтяваме. Всички ми казват това.

— Разбира се, че го казват — казвам убедено. — И не претендирам, че мога да предвиждам бъдещето. Но знам със сигурност, че винаги има цена, която трябва да се плати.

— Не мисля, че родът ни ще отмре — казва той, като се опитва да се усмихне. — Имаме трима сина. Трима здрави принцове: Артур, Хенри и Едмънд. За Артур чувам само добри неща, Хенри е умен, красив и силен, а Едмънд е здрав и расте добре, слава на Бога.

— Майка ми бе родила трима принцове — отвръщам. — И умря без наследник.

Той се прекръства.

— За Бога, Елизабет, не изричай подобно нещо. Как можеш да говориш такива неща?

— Някой уби братята ми — казвам. — И двамата умряха, без да могат да се сбогуват с майка си.

— Не са загинали от моята ръка! — изкрещява той. — Бях в изгнание, на мили оттук. Не съм поръчвал смъртта им! Не можеш да ме виниш!

— Ти имаше облага от смъртта им — излагам твърдо доводите си. — Ти наследи престола им. А освен това уби братовчед ми Теди. Дори майка ти не може да отрече това. И уби момчето, онова обаятелно момче, без друга причина освен това, че беше обичано.

Той покрива лице с едната си ръка и сляпо ми протяга другата.

— Да, сторих го, наистина го сторих, да ми прости Господ. Но не знаех какво друго да направя. Кълна се, че нямаше какво друго да направя.

Ръката му намира моята и той я стиска здраво, сякаш мога да го извлека от скръбта.

— Прощаваш ли ми? Можеш ли да ми простиш, дори ако никой друг никога не го стори? Елизабет? Елизабет от Йорк — можеш ли да ми простиш?

Позволявам му да ме притегли до себе си. Той обръща глава към мен и чувствам, че бузите му са мокри от сълзи. Обвива ръце около мен и ме прегръща силно.

— Трябваше да го сторя — прошепва в косата ми. — Знаеш, че никога нямаше да бъдем в безопасност, докато той беше жив. Знаеш, че хората бяха готови да защитят неговата кауза, макар да беше в тъмницата. Обичаха го, сякаш беше принц. Той притежаваше онзи чар, онзи неустоим чар на рода Йорк. Трябваше да го убия. Трябваше.