Филипа Грегъри - Бялата принцеса

Не ѝ обръщам внимание и продължавам:

— Проклехме човека, който ги е отвлякъл и убил, сам да види как синът му умира още като дете. И внукът му също да умре млад. И родът му да свърши с момиче, което да няма наследник.

— Синът на Ричард умря, веднага щом го обявиха за Уелски принц — напомня Нейна светлост на смълчания си син. — Това е доказателство за вината му.

Той се обръща и я поглежда.

— Знаели сте за това проклятие?

Нейна светлост примигва като стара змия, и аз разбирам, че Джон Мортън ѝ е съобщил думите ми незабавно, също както е отправил молитва към Бога.

— Нима не помислихте, че е редно да ме предупредите? — пита Хенри.

— Защо трябва някой да ви предупреждава? — пита тя, знаейки, че никой от тях не може да отговори на такъв въпрос. — Ние нямахме нищо общо със смъртта им. Ричард е убил момчетата в Тауър — заявява тя невъзмутимо. — Или Хенри Стафорд, Бъкингамският херцог. Родът на Ричард е прекъснат, младият Бъкингамски херцог е болнав. Ако това проклятие има някаква сила, тя ще се стовари върху него.

Хенри отново приковава суровия си поглед върху мен.

— Е, какво е вашето предупреждение? — пита ме той. — Каква опасност ни застрашава? Какво общо може да има това с нас?

Плъзвам се от стола си и коленича пред него, сякаш той също би могъл да ме съди.

— Това момче — казвам, — което се представя за принц Ричард Йоркски… Ако го екзекутирате, това проклятие може да падне върху нас.

— Само ако той е принцът — казва Хенри остро. — Разпознавате ли го? Нима са осмелявате да дойдете тук и да ми кажете, че го разпознавате сега? След всичко, през което минахме? След като през цялото време твърдяхте, че не знаете нищо?

Поклащам глава и я свеждам по-ниско.

— Не го разпознавам, и никога не съм го разпознавала. Но искам да внимаваме. Искам да внимаваме за децата си. Съпруже, милорд, може да изгубим сина си още в младостта му. Можем да изгубим внук, докато е още млад. Родът ни може да свърши с момиче, а после — край. Всичко, което направихте, всичко, което понесохме, може да свърши с една кралица-дева, безплодно момиче, а после… нищо.

* * *

Хенри изобщо не спи тази нощ, нито в моето легло, нито в своето. Отива в параклиса и коленичи до майка си на стъпалата пред олтара, и двамата се молят, заровили лица в ръцете си — но никой не знае за какво се молят. Това знаят само те и Бог.

Знам, че са там, защото съм в кралската галерия на параклиса, на колене, с лейди Катрин до мен. И двете се молим кралят да бъде милостив, да помилва момчето и да освободи него и Теди, това царуване, което започна в кръв и с потната болест, да може да продължи с опрощение. Дългата Война на братовчедите да завърши с помирение, а не да продължи още едно поколение. Царуването на Тюдорите да бъде милостиво и родът на Тюдорите да не отмре след три поколения.

* * *

Сякаш опасявайки се да не изгуби кураж, Хенри не изчаква съдебните заседатели да заемат местата си в голямата зала на съвета в столицата. Импулсивно повиква в Уестминстър дворцовия си съдебен служител и служителя, отговарящ за „вътрешните въпроси“ в Уайтхол, за да издадат присъда. Срещу момчето не са представени доказателства; странно, дори не го призовават поименно в съда. Макар Хенри да положи толкова усилия да даде на момчето позорното име на беден пияница, работещ на шлюза в Турне, не го използват върху този единствен важен документ. Макар да го намират за виновен, те не изписват името на Пъркин Уорбек върху дългия свитък с имената на коварните заговорници. Не го назовават по никакъв начин. Сега, когато го осъждат на смърт, те не му дават никакво име, сякаш никой вече не знае кой е той, или сякаш знаят името му, но не смеят да го изрекат.

Те отсъждат да бъде „привързан към леса и влачен през Лондон до ешафода в Тайбърн, обесен, посечен, докато е още жив, а вътрешностите му — изтръгнати и изгорени пред очите му. После да бъде обезглавен, а тялото му — разсечено на четири, и главата и късовете да бъдат поставени където е угодно на краля“.

* * *

Три дни по-късно съдят братовчед ми Теди пред графа на Оксфорд в голямата зала в Уестминстър. Не го питат нищо, той се признава за виновен по всички обвинения, които му представят, и го обявяват за виновен. Той казва, че съжалява много.

Лейди Катрин идва в спалнята ми като жена, която търси убежище. Чувам бързите ѝ стъпки да приближават външната врата, и шляпането на кожените ѝ пантофи, докато прекосява тичешком личните ми покои, където разговорът на придворните ми дами спира за миг, докато тя минава, после тя потропва на вратата ми и камериерката ми я открехва.

— Можете да влезете — казвам кратко. Сама съм, седя на един стол до прозореца, загледана навън към реката, която майка ми обичаше; заслушана в приглушеното бръмчене на разговори, долитащо от покоите ми зад мен, и в далечния крясък на чайките, докато те се спускат и кръжат над водата, с бели криле, много ярки на фона на сивото небе.

Тя се оглежда из пустата стая, търсейки да види някого и забелязва, че съм самотна, макар една кралица никога да не е сама.

— Мога ли да поседя с вас? — пита тя, бледото ѝ лице има изражението на изоставено дете. — Простете ми, непоносимо ми е да бъда сама.

Тя отново е в черно, предусещайки вдовството. Пробожда ме бърза, неоправдана завист; тя може да показва скръбта си, но аз, на път да изгубя един братовчед и момчето, което се представяше за мой брат, трябва да поддържам илюзията, че всичко е както обикновено, да нося рокля в зеления цвят на Тюдорите, да се усмихвам. Не мога да припозная момчето в смъртта, също както не можех да го сторя и в живота.

— Заповядайте — казвам.

Тя придърпва едно столче, за да седне до мен. Носи със себе си дантелата, която плете, красивата бяла яка за него е почти завършена, но този път ръцете ѝ, като никога, са неподвижни. Яката е почти готова, но на шията, която яката щеше да обкръжава, вместо това палачът ще наниже клуп от въже. Тя премества поглед от работата си към мен, въздъхва и я оставя настрани.

— Пристигна лейди Маргарет Поул — отбелязва тя.

— Маги?

Тя кимва.

— Отиде право при краля, да измоли милост за брат си.

Не я питам какво е казал кралят. Чакаме, докато чувам пред вратата на залата за аудиенции гласа на стража, който пита за името на посетителя, отварянето на вътрешните врати, смутеното мълчание, което се възцарява, когато Маргарет прекосява личните ми покои и жените я гледат как минава и идва до вратата на спалнята ми. Никой не може да намери какво да каже на жена, чийто брат ще бъде екзекутиран за държавна измяна. После тя потропва на вратата, аз се надигам и след миг вече се прегръщаме, вкопчени една в друга, всяка от нас се взира в изопнатото лице на другата.

— Негова светлост казва, че не може да направи нищо — отбелязва Маргарет. — Паднах на колене пред него. Положих лице върху обувката му.

Допирам мократа си буза до нейната.

— Аз също го молих, също и лейди Катрин. Той е твърдо решен. Не виждам какво можем да направим, освен да чакаме.

Маргарет ме пуска и се свлича на едно столче до мен. Никой не казва нищо, няма нищо за казване. Трите, все още надяващи се като глупачки, сключваме ръце и не казваме нищо.

Стъмва се, но не поръчвам да донесат свещи; оставяме сивата светлина да се процежда в стаята и седим в полумрака. После чувам почукване по външната врата и звънтенето на шпорите по пода, а една от дамите ми надзърта през вратата на спалнята, за да каже:

— Ще приемете ли маркиза на Дорсет, Ваша светлост?

Изправям се на крака, когато моят полубрат, Томас Грей, човекът, който винаги успява да оцелее, влиза в стаята и оглежда трите ни.

— Помислих си, че бихте искали да узнаете веднага — казва без предисловие.

— Да — потвърждавам.

— Мъртъв е — казва той, преди да сме успели да си създадем някакви напразни надежди. — Умря достойно. Изповяда се и умря като християнин.

Лейди Катрин издава лек, сподавен звук и заравя лице в ръцете си. Маргарет се прекръства.

— Призна ли измамата? — питам.

— Каза, че не бил момчето, за което се представял — каза Томас. — Беше му наредено, ако иска милостива смърт, да каже на тълпата, да каже на всички, че няма надежда да съществува жив принц на Йорк. И той им каза следното: че не е момчето, за което се е представял.

Чувствам как у мен се надига лек писък, смеха, зараждащ се в гърлото ми:

— Казал им, че не е момчето, за което се е представял?

Томас ме поглежда.

— Ваша светлост, той се зарече, че няма да остави никого да храни каквото и да било съмнение. Кралят позволи той да бъде обесен, а не изкормен, но само ако думите му не оставят никаква неяснота.

Не успявам да се сдържа, смехът успява да избликне през мрачно стиснатите ми устни, разсмивам се на глас. Катрин изглежда потресена.

— Признал, че не е момчето, за което се представял? След като по-рано, в Ексетър, в писмените му признания, го накараха да каже, че е момчето Пъркин?

— На всички беше ясно какво има предвид; ако бяхте там… — моят полубрат спира, защото всички знаем, че не можех да бъда там, — но ако бяхте там, щяхте да видите, че се разкайва.

— И с какво име все пак го нарекоха? — питам, съвземайки се. — Докато го водеха към ешафода?

Томас поклаща глава.

— Не го назоваха, не чух нищо подобно.

— Умря, без да бъде назован или без да признае някакво име?

Томас кимва.

— Така беше.

Изправям се и отварям прозорците, за да погледна навън, над тъмната река. Няколко светлини се полюшват, отразени във водата, докато се ослушвам да чуя някакъв звук, някакво пеене. Днес е празникът на свети Климент, и аз чувам съвсем слабо в далечината да се носи сладко, тъжно хорово пеене, подобно на жалейна песен.