Филипа Грегъри - Бялата принцеса

След вечеря той отива в личните си покои с майка си, двамата поръчват сладко вино, бисквити и сирене, и разговарят до късно през нощта. Отдавна минава полунощ, когато той идва в спалнята ми и сяда тежко на стола пред огъня и се заглежда в жаравата.

— Какво има? — питам. Била съм полузаспала, но се плъзвам от леглото и вземам едно столче, за да седна до него. — Какво има, съпруже?

Главата му бавно клюма, докато я подпира на ръката си, а после я отпуска още по-ниско и покрива с ръце лицето си.

— Момчето — казва той приглушено. — Проклетото момче.

Пламъците потрепват тихо в малката стая.

— Момчето? — повтарям.

— Настаних около него хора, на които беше възложено да го въвлекат в опасност — казва той, с все още сведена глава, скрил лице от мен. — Мислех си, че ще го заловя, че заговорничи да избяга на свобода.

— За да го убиете — казвам безизразно.

— Да го екзекутирам за престъпление — поправя ме той. — За нарушаване на думата, дадена, когато се предаде. Накарах неколцина негодници да дойдат при него и да му обещаят, че ще го измъкнат на свобода, че ще му помогнат да избяга. Той се съгласил. После ги изпратих при Уорик…

Притискам устата си с ръка, за да се възпра да не изпищя.

— Не и Теди.

— Също и Уорик. Това трябва да се направи. И трябва да се направи сега. Двамата млади глупаци са изрязали дупка между стаите си и разговарят шепнешком.

— Разговарят? Теди и момчето? — Обзема ме направо непоносима нежност при мисълта как тези двамата си нашепват взаимно надежди и се насърчават. — Той говори с Теди?

— Подхвърлих им план за бягство. Момчето се съгласило, Уорик също, щом му го обяснили. Изпратих им план да си възвърнат Англия, да съберат армия, да ме убият…

— Би трябвало да разбират, че е безнадеждно…

— Момчето знае, но отчаяно копнее да бъде на свобода. А после — изведнъж — се оказва, че положението вече не е безнадеждно — той замълчава и издава задавен звук, сякаш в гърлото му неудържимо се надига повръщане. — Елизабет, моят малък заговор беше готов, имаше половин дузина съзаклятници, набор от кодове, съобщение до херцогинята, планове за бунт, всичко бе напълно достатъчно, за да навлече на човек смъртна присъда, всичко — подготвено и контролирано от мен, и… и… — той спира, сякаш не може да си наложи да продължи. — И после…

Надигам се от столчето си и слагам длан на приведеното му рамо. Все едно, че докосвам облегалката на стола: той е вдървен от страх.

— Какво после? Какво стана после, скъпи?

— Към тях са се присъединили други. Други, на които не бях дал указания. Други, от които се очаква да са ми верни. Получават съобщения от цялата страна. Мъже, които са готови да рискуват живота и състоянието си, за да измъкнат Уорик от Тауър, мъже, готови да изложат на опасност семействата и препитанието, и имуществото си, за да освободят момчето. Заражда се нов бунт, нов бунт след всичко, през което минахме! Нямам представа колко мъже са готови да въстанат, нямам представа кои са вероломниците, готови да ме предадат. Но всичко започва отново, съвсем отначало. Англия иска момчето. Хората искат да видят момчето на трона и са готови да ме свалят от власт.

— Не — казвам. Не мога да повярвам на това, което чувам, когато Хенри скача и се изправя внезапно, отърсвайки ръката ми от рамото си, преминал от отчаяние към внезапен гняв.

— Това е работа на рода Йорк! — изкрещява той. — Отново вашето семейство! Едмънд дьо ла Поул — изчезнал! Братовчед ви — в сърцето на различни заговори! Бялата роза, изрисувана на всеки уличен ъгъл! Вашето семейство, вашите приближени и слуги, проклетият ви чар, родовата ви вярност, магия — Бог знае какво работи в твоя полза. Бог знае дали то не действа и за него. Той е изгубил красивата си външност, пребит е, за да погрознее, погрижих се за това. Изгубил е чара си — не може да се усмихва без зъби. Той изгуби състоянието си, няма я вече рубинената му брошка, а съпругата му е под мое попечителство, но въпреки това те се стичат при него. Все още са готови да го подкрепят, той все още ме застрашава. Ето го, затворен в Тауър, без приятели освен онези, които му позволявам да има, без компания, освен изметта, която му пращам, и въпреки това той събира армия срещу мен и аз трябва да се отбранявам, да браня вас и да защитя синовете ни.

Снижавам се пред яростта му; почти ми идва да коленича пред него.

— Милорд…

— Не ми казвайте нищо — казва той яростно. — Това е смъртната му присъда. Вече не мога да сторя нищо друго, освен да наредя да го убият. Където и да е, какъвто и вид да приеме, под каквото и име да се представя, те го търсят, вярват в него, искат го за крал на Англия.

— Не е заговорничил! — казвам настойчиво. — Сам казвате, че заговорът е бил ваш. Не са били той и Теди! Не се е провинил в нищо, освен в онова, което сте подучили онези мъже да му внушат. Не е направил нищо друго, освен да се съгласи с плана ви.

— Застрашава ме дори само като диша — казва Хенри направо. — Беззъбата му усмивка е моята гибел. Дори в тъмницата, с размазано лице, той си остава красив принц. Не го чака нищо друго освен смърт.

Хенри свиква на съвет всичките си лордове, за да изслушат обвиненията в държавна измяна срещу Теди; наричат го „Едуард, назоваващ себе си Уорик“, сякаш вече никой няма име, в чиято истинност може да се вярва. Наричат момчето Пъркин Уорбек и изброяват десетки други. Разтревожен, сплашен, за да прояви покорство, съветът нарежда на шерифите да изберат съдебни заседатели сред гражданите на Лондон, които ще изслушат показанията и ще произнесат присъда.

Лейди Катрин идва в покоите ми, с лице, по-бяло от дантелата, която държи в ръка. Прави украса за мъжка яка и ярките мъниста, които ще пришие към дантелата, потрепват на възглавничката.

Тя коленичи на пода пред мен; бавно сваля диадемата си и косата ѝ се спуска като водопад. Свежда глава ниско, почти до краката ми.

— Ваша светлост, моля за милост — казва тя.

Поглеждам сведената ѝ глава, лъскавата тъмна коса.

— Аз нямам власт — казвам.

— Милост за съпруга ми!

Поклащам глава. Навеждам се напред и докосвам рамото ѝ.

— Наистина, нямам власт в този двор. Надявах се вие да се застъпите пред краля и за двамата.

— Той ми обеща — казва тя: гласът ѝ е като лек шепот. — Обеща ми това лято. Но сега съпругът ми ще бъде изправен пред съд със съдебни заседатели.

Не я излъгвам, че те може да не издадат присъда, не се надявам, че доказателствата може да се окажат недостатъчни.

— Не бихте ли могли да убедите краля, както сторихте веднъж преди? — питам я. — Не бихте ли могли да му се усмихнете, не бихте ли могли да му позволите — да му дадете онова, което иска?

Клепачите над тъмните ѝ очи потрепват и тя ми отправя един продължителен поглед, сякаш за да отбележи иронията на положението — аз я подтиквам да прелъсти съпруга ми, за да спаси момчето. Знаем какво означава момчето и за двете ни.

— Платих моята част от сделката това лято, когато той обеща, че съпругът ми ще бъде в безопасност — казва тя. — Негова светлост каза, че ако той остане мирно и кротко в тъмницата, може да бъде освободен, по-късно. В замяна дадох на краля каквото искаше. Нямам какво повече да му предложа.

Отмятам глава и затварям очи за момент. Вече съм безгранично уморена, и от кралете, и от сделките, които те сключват, и от жените, които търсят начини да им угодят.

— Изгубили сте влиянието си?

Тя кимва, гледайки ме право в очите и признавайки срама си.

— Не ми е останало нищо, с което да го изкуша — тя замълчава, преди да ми се извини. — Съжалявам. Не знаех какво друго да направя през лятото, когато ми казаха, че съпругът ми е в затвора и е подложен на побоища. Нямах какво друго да предложа.

Въздъхвам.

— Ще говоря с него — казвам. — Но аз също нямам какво да му предложа.

Изпращам шамбелана си да поиска аудиенция при краля и ме въвеждат в личния му кабинет. Майка му стои зад трона и не се помръдва, когато влизам. Камериерът ми посочва къде да седна, аз гледам в лицето Хенри, седнал от другата страна на полираната тъмна маса, докато майка му стои зад гърба му като пазач, предпазващ го от света.

— Знаем защо сте тук — казва Нейна светлост кратко. — Но нищо не може да се направи.

Не ѝ обръщам внимание и поглеждам съпруга си.

— Милорд, не идвам да моля за двамата. Дойдох, защото се страхувам, че ни излагате на опасност — изричам меко.

Той моментално застава нащрек. Това е човек, винаги готов да очаква опасност.

— Ние сме в опасност всеки ден, докато момчето е още живо — отвръща той.

— Не говоря за това. Съществува опасност, която не ви е известна.

— Дойдохте да ни предупредите? — пита лейди Маргарет презрително.

— Да.

Хенри ме поглежда за първи път.

— Да не би някой да е говорил с вас? Да не би някой да се е опитал да ви въвлече в заговор?

— Не, разбира се, че не. Знайно е, че съм ви изцяло предана — поглеждам майка му, чието изражение е все така сурово. — В двора всеки освен вас двамата е убеден, че съм напълно предана.

— Какво има тогава? Говорете.

Поемам си рязко дъх.

— Преди години, когато майка ми и аз, заедно с всичките ми сестри бяхме в убежище, Ричард дойде при нас да ни съобщи, че принцовете са изчезнали. Майка ми и аз изрекохме клетва срещу убиеца им — казвам.

— Това беше самият Ричард — намесва се бързо Нейна светлост.

Ръката на Хенри се раздвижва леко, сякаш за да я накара да замълчи.

— Ричард ги уби — повтаря тя, сякаш едно повторение ще направи думите верни.