Нейна светлост майката на краля се е настанила в най-хубавите покои, в съседство с тези на Хенри, както обикновено, но аз харесвам собствените си стаи, които съм подготвила за уединението си. Те гледат към реката и аз нареждам на дамите си да отметнат тъмните гоблени с изображения на библейски сцени, които Нейна светлост е окачила за мое наставление и насърчение, и вместо тях гледам минаващите лодки и хората, дебело увити в наметала, за да се предпазят от студа, крачещи нагоре-надолу по речния бряг, обгърнали раменете си с ръце, докато дъхът им образува облачета около увитите им в дебели шалове глави.

Не се чувствам добре с това бебе; зачеването му бе неприятно и се боя от трудно раждане. Докато съм в усамотение, не мога да не мисля за двамата в Тауър — братовчед ми и момчето, което наричаше себе си мой брат, и се питам какво могат да виждат те от прозорците си и дали зимните следобеди и вечери, когато слънцето залязва толкова рано, а небето е толкова тъмно, не им се струват много дълги. Горкият Теди трябва да е свикнал, той не е бил свободен от близо тринайсет години; той възмъжа в тъмницата, без да познава друго освен студените стени на стаята си и малките квадратни стъкла на прозореца си. Когато си мисля за него, ми се струва, че бебето се размърдва в мен, и съзнавам, че постъпих много несправедливо, като не го спасих от този живот, който повече прилича на смърт. Предадох го, него, моя сродник, моя братовчед. Не оправдах надеждите като сродница, не оправдах надеждите и като кралица.

Сега още един млад мъж гледа навън през малък прозорец към притъмняващо небе и вижда как зимният ден се изплъзва, а аз слагам длан върху издутия си корем и прошепвам: „Никога. Това няма никога да се случи на теб“, сякаш бих могла да спася бебето си, макар че не мога да спася брат си.

Лейди Катрин Хънтли идва с мен, когато се оттеглям, за да ми прави компания, и ушива изящна нощна шапчица от бял лен с фин набор за детето ми, макар че никога не ѝ позволяват да вижда своето. Позволяват ѝ да посети затворника в Тауър, тя отсъства едно денонощие, връща се мълчалива и се навежда над ръкоделието си, избягвайки да говори с когото и да е за онова, което е видяла или чула.

Изчаквам, докато дамите излизат пред вратата на стаята ми, за да вземат блюдата за вечеря от прислужниците на прага и да ги внесат, за да ги подредят на голямата маса пред огъня, за да пируваме и да се веселим през дългото време на чакане, преди Великите пости да наложат по-оскъден избор на храна.

— Как е той? — питам кратко.

Тя веднага хвърля бърз поглед наоколо, за да види дали могат да ни чуят, но наблизо няма никой.

— Сломен — казва простичко.

— Болен ли е?

— Залинял.

— Има ли книги? Получава ли писма? Много ли е самотен?

— Не! — възкликва тя. — Постоянно пускат хора при него — после свива рамене. — Не разбирам защо. Почти всеки може да отиде да говори с него. Сякаш живее в зала за аудиенции, чиято врата стои отворена, всеки глупак в Лондон може да влезе и да му се закълне във вярност. Почти не го охраняват.

— Той не говори с тях, нали?

Лекото поклащане на главата ѝ показва, че той не казва нищо.

— Той не бива да говори с никого! — възкликвам с внезапен прилив на енергия. — Безопасността му зависи от това да не говори с тях, с никого.

— Те говорят с него — опитва се да ми обясни тя. — Неговите пазачи не държат вратата затворена, отварят я против волята му. Той е заобиколен от хора, които идват да му нашепват обещания.

— Той не трябва да отговаря! — Хващам ръцете ѝ, обзета от тревога, че не разбира. — Ще го държат под око, и сега го наблюдават. Не трябва да прави нищо, което би могло да предизвика подозрение.

Тя вдига поглед, среща очите ми и казва:

— Той е такъв, какъвто е. Цял живот е пораждал подозрения. Дори ако не прави нищо, освен да диша.

* * *

Раждането е дълго и вече почти губя съзнание от болка, когато чувам тъничък, немощен плач. Дават ми родилен ейл и познатият мирис и вкусът ми напомнят за мига, когато родих Артур и майка ми беше до мен, силните ѝ ръце бяха обвити около мен, гласът ѝ ме водеше в сънища, където не чувствах болка. Когато се събуждам, часове по-късно, ми казват, че съм родила момче, още едно момче за династията на Тюдорите, и че кралят е изпратил поздравленията си и скъп подарък, а почитаемата му майка се моли на колене за мен в параклиса си и досега, отравяйки благодарност, че Бог продължава да бъде благосклонен към нейния род.

Отнасят го, за да бъде кръстен Едмънд. Предполагам, че този мрачен избор е дело на Нейна светлост, тъй като крал Едмънд е срещнал мъченическа смърт15; но когато идва време да бъда пречистена в църква, установявам, че изпитвам неохота да напусна родилната стая. Тежестта и умората, дошли с бебето, не ме напускат, дори когато отвеждат бебето с дойката му в двореца Елтам, а изповедникът на лейди Маргарет, Джон Мортън, оставя настрана пищния си филон и митрата на архиепископ на Кентърбъри и идва като обикновен енорийски свещеник до преградата в стаята ми да ме подкани да изповядам греховете си, да приема благословията му и да се върна в света. Отивам бавно до желязната решетка и отпускам ръце върху розите на Тюдорите, и се чувствам затворена в тъмница като момчето, без надежда да бъда освободена.

— Моят грях е страхът — казвам с много нисък глас, така че той едва достига до него в пустата стая.

— От какво се боиш, дъще?

— Преди години, много, много отдавна, проклех един човек — прошепвам.

Той кимва. Сигурно е чувал и по-ужасни неща, трябва да си напомням, че сигурно е чувал далеч по-ужасни неща. Трябва също да помня, че всичко, което кажа, почти със сигурност ще бъде докладвано на Нейна светлост майката на краля. В Англия едва ли има дори един свещеник, който да не е под нейно влияние, а това е Джон Мортън, чийто живот е тясно свързан с нейния и който вече я мисли почти за светица.

— Кого прокле, дете мое?

— Не зная кого — казвам. — Двете с майка ми изрекохме проклятие срещу човека, убил принцовете. Бяхме толкова сломени, когато чухме, че са изчезнали. Особено майка ми… — млъквам, без да довърша; не искам да си спомням нощта, когато тя се свлече на колене и опря глава в каменния под.

— Какво беше проклятието?

— Проклехме онзи, погубил нашите момчета, който и да е той, да изгуби своето — казвам: думите едва се чуват, толкова се срамувам сега от онова, което сторихме тогава. Толкова се боя сега от последиците на проклятието. — Проклехме убиеца да остане само с момиче за наследница, и родът му да изчезне. Казахме, че той ще изгуби наследник в едно поколение, и още един в следващото — проклехме го да изгуби един син, а после и внука си, докато са още момчета.

Свещеникът въздъхва, узнал докъде се простира проклятието, но в същото време политикът у него пресмята какво може да означава това. Стоим мълчаливо на колене. Той полага длан върху разпятието си от слонова кост.

— Разкайваш ли се за това сега?

Кимвам.

— Дълбоко се разкайвам, отче.

— Желаеш ли да развалиш проклятието?

— Да.

Той мълчи, потънал в молитва за миг.

— Кой е този човек? — пита. — Кой уби принцовете, твоите братя? Кой смяташ, че е той? Кого ще сполети проклятието ти?

Въздъхвам и облягам чело върху желязната роза на Тюдорите на решетката, чувствайки как цветчетата от ковано желязо се впиват в кожата ми.

— Говоря истината — казвам. — Кълна се в Бога, не зная със сигурност. Подозирала съм не един човек; но все още не знам. Ако е бил Ричард, кралят на Англия, то тогава той умря без наследник, и видя сина си да умира преди него.

Той кимва.

— Това не доказва ли вината му? Мислиш ли, че е бил той? Ти го познаваше добре. Попита ли го?

Поклащам глава.

— Не зная — казвам нервно. — Каза, че не го е сторил той, и навремето му повярвах. Това казвам винаги на всички. Не знам.

Той се поколебава, когато го осенява една мисъл.

— Ако принцовете са оцелели, или дори един от тях е оцелял, тогава онзи, който го убие сега, ще бъде сполетян от проклятието.

Мога да почувствам как трепва, докато го гледам настоятелно през паравана и виждам как най-сетне проумява.

— Именно — казвам. — Точно за това става въпрос. Трябва да вдигна проклятието. Преди да се случи нещо друго. Трябва да го направя сега.

Мортън е ужасѐн пред вероятностите, които се разкриват пред него.

— Проклятието ще порази човека, наредил смъртта на брат ви — изрича той бързо, сякаш чете молитва. — Дори ако е било справедливо да поиска тази смърт. Дори ако е ставало дума за законна екзекуция. Проклятието ще падне върху онзи, който е издал нареждането за нея?

— Именно — повтарям. — Ще погуби сина и внука му, още в младежките им години. Това ще означава, че този палач ще види как родът му свършва след две поколения, с момиче. Човекът, убил брат ми Едуард, ще бъде двойно прокълнат.

Архиепископът е побелял.

— Трябва да се молите — казва той пламенно. — Ще се моля за вас. Трябва да раздадем милостиня, да възложим на един свещеник да се моли всеки ден. Ще ви дам духовни напътствия, молитви за всеки ден. Трябва да отидете на поклонение, ще ви кажа и каква милостиня да раздадете на бедните.

— А това ще вдигне ли проклятието?

Той ме поглежда в очите, и виждам как отразеният в тях ужас се връща обратно към мен — кралицата на Англия, майка на трима скъпоценни, обичани сина.

— Никой няма власт да проклина — казва той упорито, повтаряйки официалното убеждение на Църквата. — Никоя смъртна жена. Това, което сте изрекли вие и майка ви, е било безсмислено; бълнувания на разстроени жени.

— Значи нищо няма да се случи? — питам.

Той се поколебава и отговаря откровено.