Филипа Грегъри - Бялата принцеса

Мълчаливо изслушвам циничния разказ за скалъпването на историята за момчето.

— Така че сега имам две лоши възможности, от които трябва да избирам: или не мога да го осъдя за държавна измяна, понеже е чужденец, или…

— Или?

— Или той не е чужденец, а законният крал! — Хенри избухва в смях, отпива дълга глътка от чашата си, поглежда ме със светнали очи над матовия калай: — Виждаш ли? Ако той е този, който аз твърдя, че е, не мога да го осъдя за държавна измяна. Ако той е този, за когото се представя, тогава той би трябвало да бъде крал на Англия, а аз съм изменникът. И в двата случая нямаше как да се отърва от него. С всеки ден той ставаше все по-доволен и по-доволен, че не мога да се отърва от него. Така че трябваше да го изкарам навън, трябваше да го накарам да наруши условията, при които му бях дал право на убежище.

— Убежище?

Той се разсмива отново:

— Нима той не беше роден в убежище?

Поемам си дъх.

— Брат ми принц Едуард беше онзи, който се роди в убежище. Не и Ричард.

— Е, както и да е — казва той безгрижно. — Следователно, главното е, че го измъкнах от удобното му, безопасно местенце в двора ми. Сега, когато той бяга, мога да докажа, че заговорничи срещу мен. Той наруши думата си, че ще остане в двора. Наруши също и обещанието си към съпругата си. Тя мислеше, че той никога не би я оставил; е, ето че го стори. Мога да го арестувам за нарушаване на честната му дума, срещу която беше освободен. Да го затворя в Тауър.

— Ще го екзекутирате ли? — питам, като се старая да съхраня спокойния си тон. — Смятате ли да го екзекутирате?

Хенри оставя чашата си на масата и рязко смъква наметалото, а после и нощницата си. Влиза гол в леглото ми, и аз зървам за миг, че е възбуден. Такава победа го възбужда; да залови някого, да подмами някого, да измъкне пари от някого или да предаде интересите му — това му доставя толкова голяма наслада, че събужда похотта му.

— Ела в леглото — казва той.

Не показвам признаци на неохота. Не знам какво би могло да зависи от поведението ми. Развързвам панделките на нощницата си и я пускам на пода, плъзвам се между чаршафите и той ме сграбчва веднага, придърпва ме под себе си. Старая се да се усмихвам, докато затварям очи.

— Не мога да го екзекутирам — казва той тихо, докато прониква в мен с тласъци, в ритъм с думите. Задържам усмивката на лицето си, докато той прави любов, а говори за смърт. — Не мога да го обезглавя, не и ако не направи нещо глупаво — намества се тежко отгоре ми. — Но това, което ме радва, е че той със сигурност ще направи някоя глупост — отбелязва Хенри, и тежестта му се отпуска върху мен.

Като за „лов“ на известен предател, претендент за престола, на призрака, изпълвал Хенри с ужас в продължение на тринайсет годиш, преследването е странно лишено от припряност. Стражите, заспали на пост, са предупредени друг път да внимават и продължават да изпълняват службата си, макар всички да са очаквали те да бъдат изправени на съд и екзекутирани за ролята си в бягството. Хенри разпраща вестоносци до пристанищата, но те пътуват спокойно, отправяйки се на север и запад, юг и изток, сякаш яздят за удоволствие в слънчев ден. Необяснимо защо, Хенри изпраща личната си стража, своите телохранители, с лодки надолу по течението, сякаш момчето може да е навлязло по-навътре в Англия, вместо да се отправи към крайбрежието, за да се върне във Фландрия, в Шотландия, където го очаква безопасност.

Съпругата му трябва да седи при мен, докато чакаме новини. Не е започнала да се облича отново във вдовишко черно, но вече не блести във великолепното жълто-кафяво кадифе. Носи тъмносиня рокля и седи наполовина зад мен, така че трябва да се обръщам, за да говоря с нея, така, че посетителите в покоите ми, дори кралят и майка му, почти не я виждат, тъй като е скрита от големия ми стол.

Тя шие — небеса, тя шие постоянно: ризки за сина си, изящни нощни шапчици и нощници, достойни за принц, чорапки за скъпоценните му крачета, ръкавички с един пръст, за да не одраска несравнимо чистата си кожа. Тя свежда глава над работата си и шие, сякаш иска да съшие отново живота си, сякаш всеки малък бод по някой подгъв би ги върнал обратно в Шотландия, към дните, когато са били само тя и нейният съпруг, в ловния дворец, и той винаги е имал какво да ѝ разкаже за онова, което е направил и онова, което е видял, и за кого се е представял — и никой не го е питал какво би могъл да направи и за какво би могъл да претендира, и от кого би му се наложило да се отрече.

Откриват го само след няколко дни. Хенри, изглежда, знае точно къде да го търси, почти сякаш той е бил похитен, упоен, изхвърлен от някоя лодка на речния бряг, и оставен там да проспи последвалите събития. Казват, че тръгнал нагоре по долината на Темза, пеша, препъвайки се по крайречната пътека за теглене на лодки, шляпайки през мочурищата, следвайки течението на реката през гъста гориста местност и през обрасли с живи плетища поля, към картезианския манастир в Шийн, където бившият абат някога беше добър приятел на майка ми, и където настоящият абат приел момчето и му дал убежище. Сам абат Трейси отишъл при Хенри, поискал аудиенция, и помолил за живота на младия мъж. Кралят, обсипван с молби за снизхождение, след като видял един свят човек като абата на колене пред себе си, отказващ да се изправи, докато животът не бъде подарен на момчето, отново реши да прояви милосърдие. Заедно с майка си, седнала до него, сякаш и двамата са съдии в деня на Страшния съд, той нарежда претендентът да бъде завързан на висока платформа от празни бъчви за вино в продължение на два дни, да стои там пред очите на минувачите, да бъде подиграван, руган, осмиван, да бъде прицел на всеки хлапак, загребал пръст в шепата си, а после да бъде отведен в Тауър и да бъде затворен там, докогато е угодно на краля: тоест, завинаги.

Държат го в Градинската кула. Представям си как Хенри се смее с новия си, твърде самоуверен и звънлив смях на тази ирония на съдбата — момчето, твърдяло, че е принц Ричард, да бъде върнато там, където принц Ричард е видян за последно. Затварят момчето в съвсем същите стаи, където държаха принц Ричард и принц Едуард.

Прозорецът, който гледа към моравата, бе същият, на който понякога можеха да се видят личицата им, и понякога те махаха на хората, които се събираха на моравата да ги видят, излизайки от параклиса, и им подвикваха благословии. Сега на прозореца отново се вижда едно бледо лице — на претендента, и хората, които го виждат отблизо, казват, че е изгубил привлекателността си, бил почти неразпознаваем заради синините по лицето. Носът му е бил счупен и изглежда грозно, смачкан напряко на красивото му лице. Има кървав белег зад ухото, където някой го е ритнал, докато е бил повален, а самото ухо е наполовина откъснато, раната е лепкава и забрала.

Сега никой не би го взел по грешка за принц на Йорк. Изглежда като кръчмарски побойник, участвал в много сбивания, повалян твърде често и неспособен да се надигне отново. Никой няма да се влюби в усмивката му сега, когато предните му зъби са избити с ритници. Никой повече няма да бъде завладян от типичното му за династията Йорк обаяние. На моравата вече не се събират хора, за да му помахат, никой не съобщава, че го е видял, сякаш да го видиш е събитие, нещо, за което да пишеш у дома на село: Видях принца! Отидох в Тауър и погледнах към прозореца му. Видях го да маха, видях лъчезарната му усмивка.

Сега той е затворник като всеки друг в Тауър. Изпратен е там, за да не привлича внимание, и малко по малко всички ще го забравят.

Мисля, че съпругата му, лейди Катрин, няма да го забрави. Понякога се взирам в сведеното ѝ лице и си казвам, че тя никога няма да го забрави. Тя се е научила на дълбока вярност, каквато аз не познавам. Отказала се е от вечното поръбване на фин лен и сега работи по дебела дреха от домашно тъкан плат. Тя шие топъл жакет, сякаш го готви за някой, който живее зад влажни каменни стени и който никога повече няма да се грее на слънце. Не я питам защо шие топлата, дебела дреха, поръбена с коприна в тъмночервено и синьо — а тя не споменава никаква причина. Седи в покоите ми, свела глава над ръкоделието си, и понякога вдига поглед и ми се усмихва, а друг път оставя работата си и се взира навън през прозореца, но никога не казва и дума за момчето, за което се е омъжила, и никога не се оплаква, че той е нарушил честната си дума, нарушил е думата, която е дал на нея, и си плаща за това.

Маргарет идва на гости в кралския двор, пристига от двора на сина ми в Лъдлоу, и от всички места в покоите ми избира да седне до лейди Катрин, без да казва нищо. Всяка от младите жени черпи безмълвна утеха от близостта на другата. Част от голямата шега, която Хенри си прави за сметка на династията Йорк е фактът, че братът на Маргарет, Теди, е настанен в същата кула като съпруга на Катрин; Теди живее на долния етаж. Двете момчета, едното — син на Джордж, херцога на Кларънс, и другото, което твърдеше, че е син на Едуард, краля на Англия, са в стаи, толкова близо едни до други, че ако момчето тропне с крак по пода, Теди ще го чуе. И двамата са като зазидани зад дебелите студени камъни на най-старата ни крепост за престъплението да бъдеш син на династията Йорк, или — по-лошо — да се представяш за такъв. Всъщност, това все още е война на братовчеди; защото тези двама братовчеди са затворени заради свързващото ги роднинство.

Детето, което нося, притиска тежко гръбнака ми, а краката ме болят. Седене, лежане, ходене, всичко ми причинява болка. Това е детето, което заченахме в нощта на всепоглъщащата радост на Хенри, когато разбра, че момчето е избягало от двора и е нарушило честната си дума. Мисля, че детето опира така тежко в гърба ми, защото баща му лежеше така тежко върху мен онази нощ, защото в съвкуплението ни нямаше радост, в него нямаше любов, просто Хенри, притискаше под себе си мен, Англия, момчето, възбуден от собствения си триумф.