— Излязъл? — повтаря Хенри.

— Имал ключ.

— Излязъл?

— Може би е упоил пазачите.

Някакво странно предчувствие ми подсказва да наблюдавам не добре изиграната изненада и нарастващия гняв на Хенри, а майка му. Тя го гледа, но не с обичайното си изражение на разбиране и одобрение, а така, сякаш не го е виждала никога преди, сякаш той прави нещо, което изненадва дори такава хитра стара интригантка като нея. Отпускам се отново в стола си.

— Как е могъл да има ключ? Откъде се е сдобил е упойваща отвара? — настоява Хенри, достатъчно високо, за да бъде чут през вратата на залата за аудиенции, където биха могли да чакат много хора, за да му пожелаят хубав ден, наострили уши за всяка клюка.

Никой не отвръща, че момчето е можело да получи каквото поиска, тъй като самият Хенри му е дал позволение да се разхожда свободно из двора и парична издръжка, която би покрила цената на кожено седло, или за пера за шапката му, а може и за някой сънотворен прах и заплащане за ключаря. Никой не изтъква, че ако момчето е искало да избяга, е можело да слезе до конюшните, да вземе коня си и да потегли, във всеки един ден от миналия октомври насам. Не е трябвало да чака нощта, за да бъде заключен вътре, та после да му трябва ключ, за да се измъкне. В цялата история има нещо измислено, като в приказка, като името му, като неговото минало. Сега момчето, което някога минаваше за принц само защото някой го облече в копринена риза, изчезва от заключена стая в мъртвилото на нощта.

— Трябва да бъде заловен отново! — крещи Хенри.

Щраква с пръсти да повика един от писарите си и човекът нахълтва вътре, с лъснала тонзура, с окачена на врата табличка за писане, с готови, подострени пера. Хенри изстрелва непрекъсната поредица от заповеди: пристанищата да бъдат затворени, шерифите на всяко графство да бъдат нащрек и да се оглеждат за момчето, вестоносци да пропуснат надолу по главните пътища, за да предупредят собствениците на всички ханове и странноприемници по пътя.

— Предложете награда за залавянето и връщането му, жив или мъртъв — предлага майката на краля.

Не вдигам поглед от чинията си и не казвам бързо: „О, не бива да му причиняват зло!“ Аз съм принцеса на Йорк и знам, че залозите винаги са живот или смърт. А той сигурно също е знаел това; сигурно е знаел, когато се е измъкнал в тъмнината, че подписва собствената си смъртна присъда. Щом веднъж е нарушил честната си дума, срещу която е оставен на свобода, те със сигурност ще тръгнат след него въоръжени.

— Мисля, че ще наредя да го доведат жив — казва Хенри безгрижно, сякаш така или иначе това няма особено значение. — Не бих искал да разстройвам лейди Катрин.

— Тя със сигурност ще се разстрои — отбелязвам.

— Да, но сега тя сигурно ще разбере, че съпругът ѝ е избягал и я е изоставил, изоставил я е като страхливец, сякаш вече не се смята за женен — казва ми Хенри твърдо, натрапвайки ми гледната си точка. — Тя сигурно вижда, че той явно изобщо не се интересува от нея, щом е готов да си отиде просто така — да я изостави напълно.

— Неверен и вероломен — майка му кимва.

— По-добре отидете да ѝ съобщите новината — казва Хенри. — Кажете ѝ, че той е организирал собственото си бягство, и го е сторил крайно безчестно, упоявайки един страж и измъквайки се като крадец. Оставил е нея сама, а сина им — без баща. Тя трябва да го презира за това. Предполагам, че ще издейства анулирането на брака си.

Надигам се от мястото си и докато той издърпва тежкия ми дървен стол, аз се обръщам и го поглеждам в лицето, сивите ми очи се вглеждат в неговите тъмни.

— Със сигурност ще ѝ кажа, че според вас тя би трябвало да го презира, със сигурност ще ѝ кажа, че според вас тя би трябвало да смята себе си за неомъжена жена, за каквато вие сте я смятали винаги. Да я уверя ли освен това, че мотивите ви да предлагате анулирането на брака ѝ, са благородни? — питам с леден тон, после излизам и оставям него и майка му да поръчат да им донесат карта на кралството, за да преценят къде може да е момчето.

* * *

Тази вечер Хенри идва в спалнята ми, изненадвайки мен и Сесили, която трябва да дели легло с мен през нощта. Тя излиза забързано от стаята, придърпвайки робата около себе си, докато Хенри влиза с бавни, лениви стъпки, носейки кана греян ейл с подправки, и чаша вино за мен, точно както правеше някога, когато бяхме щастливи заедно.

Подава ми чашата, сяда до огнището, налива си ейл и отпива дълга, дълбока глътка, като човек, който е стигнал до сигурен пристан и може да си позволи да се отпусне.

— Заговорничел е, знаеш ли — казва той кратко. — Подготвял е бягството си, заговорничейки с Фландрия, с Франция, с Шотландия. Обичайните съюзници. Приятелите, които никога не го забравят.

Не питам кой е „той“.

— Помогнали са му да се измъкне? — питам.

Хенри се подсмихва, протяга обутия си в ботуш крак и подритва един пън, който може да изпадне от огнището.

— Е, някой със сигурност му е помогнал. Изнесъл го е навън и го е пуснал на свобода.

Гледам го студено, опитвайки се да разбера какво иска да каже.

— Упоен като пазачите си ли е бил? — питам най-накрая. — Нима е бил упоен, отвлечен и изведен от замъка?

Хенри не ме поглежда в очите. Отново ми напомня за Хари, който усуква с пръст косата си и гледа в краката си, когато ми казва малката лъжа, която смята най-подходяща за оправдание.

— Откъде да зная? — казва Хенри. — Откъде, за Бога, да знам какво са направили тези предатели?

— Е, къде е той сега?

Той се подсмихва. Това е готов да признае.

— Зная къде е. Ще му дам няколко дни да осъзнае в какво тежко положение се намира. Той е сам, няма поддръжници. Ще спи на студ и влага. Ще го прибера утре, или вдругиден, скоро.

Подвивам крака в стола си.

— И защо това трябва да е повод за радост за нас? След като явно идвате при мен да празнуваме?

Той ми се усмихва.

— Ах, Елизабет. Познаваш ме толкова добре! Това е триумф, макар и скрит. Трябваше да сложа край на този нов ред, на това случайно утвърдило се споразумение. Никога не съм мислил, че той ще се установи така в сърцето на собствения ми двор! Но ето че заживя тук, щастлив и самодоволен натрапник, промъкваше се в покоите на жена си — не го отричай, знам, че го е правил, танцуваше с дамите, пишеше поеми, пееше песни, ходеше на лов, все за моя сметка, пременен като принц и навсякъде посрещан като такъв. Не това исках, когато го извлякох от убежището и го разобличих като обикновен претендент. Държах го окован във вериги в Ексетър. Накарах го да признае всичко, в което го обвиних. Той подписа всичко, което исках, прие името, което му дадох. Беше унизен до крайност, стъпкан в прахта, този син на лодкар-пияница. Не очаквах да се вре навсякъде, да се напъха дори в спалнята ѝ. Не очаквах, когато дойде в двора, да очарова всеки, с когото се срещне. Не очаквах да живее като принц, след като го бях накарал да признае, че е лъжец и измамник. Не мислех, че тя би… кой би дори и сънувал, че тя… една принцеса, би…?

— Че би останала до него?

— Би продължила да го обича — казва той тихо. — След като го накарах да изглежда като глупак.

— Какво искахте? Какво очаквахте да се случи?

— Мислех, че всички ще видят, че той е самозванец, като другия измамник, Симнъл, моят соколар. Мислех, че ще се струпат да го видят, че ще се присмеят на безочието му, а после ще го забравят напълно. Мислех, че ще бъде унизен, като се озове сред нас, мислех си, че ще потъне.

— Ще потъне?

— Мислех, че ще изчезне в тълпата от тунеядци, службогонци, блюдолизци и просители, които ни следват навсякъде. Прогонвани от време на време, порицавани тук и там, те въпреки това вечно се мъкнат след нас, живеят ден за ден. Мислех си, че той ще стане един от тях. Представях си го като паж, който върви на опашката на процесията, онзи, когато никой не харесва, който винаги отнася по някой ритник, когато началникът на кралската конница е пиян. Мислех си, че хората ще го презират. Не очаквах да блесне.

— Не съм направила нищо, с което да покажа, че го разпознавам и държа на него — подчертавам това ясно. — Никога не съм го викала при себе си. Никога не е бил канен в покоите ми.

— Не — казва Хенри замислено. — Но той пристигна спокойно и невъзмутимо, сякаш мястото му беше тук. Извоюва си място. Хората го харесаха, започнаха да се въртят около него. Той беше просто… — прави пауза, а после изрича издайническата дума: — признат.

Ахвам леко.

— Някой го е разпознал като принц Ричард? Моят брат?

— Не. Никой не би бил толкова глупав да го каже. Не и в моя двор. Не и пред толкова шпиони. Той бе разпознат като себе си. Хората го видяха като сила, като личност, като значим човек.

— Просто случайно стана така, че хората го харесват.

— Знам. Но не мога да допусна това. Той притежава онова проклето обаяние, което вие всички имате. Не мога да позволя той да остане в двора, доволен, с чаровното си излъчване, създаващ впечатление, че мястото му е именно тук. Но — именно в това беше проблемът — аз му дадох думата си, когато ми се предаде. Съпругата му падна на колене пред мен, и аз ѝ дадох честната си дума. А тя ме застави да я спазя. Никога не би ми позволила да го затворя или да го изправя на съд.

Той гледа намръщено към проблясващата жарава на огъня, без да си дава сметка, че доверява на съпругата си изискванията на своята любовница.

— Има и друго нещо. Заявих, че той е син на лодкар от Фландрия — което по онова време смятах за много убедителна история, но разбира се, това го превръща в чужд поданик, така че не мога да го осъдя за държавна измяна. Той не е мой поданик, не е извършил измяна. Иска ми се някой да ме беше предупредил за това, когато хвърляхме толкова труд да открием родителите му във Фландрия. Изобщо не биваше да ги откриваме във Фландрия, трябваше да ги открием в Ирландия, или на някое подобно място.