Филипа Грегъри - Бялата принцеса

— Ако той беше умрял, тогава лейди Катрин щеше да бъде вдовица — казвам бавно. — И свободна да се омъжи отново.

Нейна светлост взема здраво в ръце разпятието на колана си и го стиска силно, сякаш отблъсква изкушението. Чакам я да заговори, но поне веднъж тя решава да мълчи.

— Достатъчно — казва Хенри внезапно. — Не бива да допускаме неразбирателства помежду си. Ние сме кралското семейство, редно е винаги да бъдем сплотени. Бяхме спасени от пламъците и домакинството ни също е в безопасност. Това е знак от Бога. Ще построя нов дворец.

— Да — съгласявам се. — Трябва да построим двореца наново.

— Ще го нарека Ричмънд, на своята титла, която е носил и баща ми преди мен. Ще бъде известен като Двореца Ричмънд.

Момчето продължава да спи в помещенията на гардеробната в различните къщи, по време на лятното ни пътуване по крайбрежието на Кент, докато следваме поклонническия път до Кентърбъри, докато високите хълмове на Уийлд13 се разстилат около нас. Когато светлината на топлото слънце кара живите плетове да се раззеленят, а ябълковите дървета се окичват с бели и розови цветове, лейди Катрин позволява на краля да ѝ купи нови дрехи, престава да носи траурно черно като вдовица, като жена, която е изгубила съпруга си, и вместо това облича дрехата, избрана за нея от краля: рокля в жълто-кафяви нюанси, поръбена с черно кадифе, която подчертава сметаненобялата ѝ кожа, поруменяла сега от ранното лятно слънце, и черната ѝ блестяща коса, прибрана под шапчицата от жълто-кафяво кадифе, която той поръчва за нея.

Те яздят заедно, съвсем сами, начело, а аз и дамите ми ги следваме отзад, съпроводени от придворните благородници, сред които е и младият претендент, който понякога язди близо до мен и ми хвърля усмивки.

Хенри поръчва за себе си нов жакет за езда от жълто-кафяво кадифе — като нейното — и той и младата жена създават впечатление, че си подхождат напълно, когато конете им вървят един до друг надолу по спретнатите пътища на Кент, препускайки в лек галоп, когато земята е мека, движейки се ходом по каменистите пътища, винаги на дискретно разстояние пред нас, останалите, докато наближаваме морето.

Сега Хенри разговаря с нея, успява да намира думи, пита я за детството ѝ и за ранните ѝ години в Шотландия. Никога не говори за съпруга ѝ, сякаш двете и половина години на брака ѝ никога не са съществували. Никога не говорят за него, никога не го споменават, докато яздят заедно. Тя е внимателна и благовъзпитана, никога не се изтъква, но когато кралят поръчва да сложат ново седло на нов кон за нея, в знак на признателност тя е длъжна да язди с него и да му покаже благодарността си с усмивка.

Виждам момчето, докато наблюдава това, и виждам смелата му усмивка и гордо вдигнатата му глава, сякаш не вижда как му отнемат съпругата, която обича. Той язди зад тях, забелязва как тя се навежда към Хенри, за да чуе нещо, което той казва, как Хенри слага длан върху поводите ѝ, сякаш за да успокои коня ѝ. Когато момчето вижда това, брадичката му се вдига и усмивката му става по-широка, сякаш се е заклел пред себе си, че няма да се страхува от нищо.

Колкото до мен, изпитвам странна болка да виждам как съпругът, за когото съм омъжена от повече от дванайсет години, се отдалечава от мен с друга жена, красива млада жена, до себе си. Никога преди не съм виждала Хенри влюбен; сега го виждам стеснителен, очарователен, жадно нетърпелив, и имам чувството, че го виждам по нов начин. Придворните са дискретни, винаги застават между мен и краля и неговата постоянна спътница, отстъпват назад, за да са сигурни, че никой няма да прекъсва двамата, отклоняват вниманието ми, за да не ги наблюдавам. Това ми напомня как кралица Ан, чието здраве се влошаваше още тогава, безмълвно наблюдаваше как съпругът ѝ търси компанията ми, и как танцувах с него пред нея. Знаех, че разбивам сърцето ѝ, знаех, че е изгубила сина си, отнет ѝ от смъртта, а сега губеше и съпруга си, отнет от мен, но бях твърде заслепена и твърде увлечена, за да ме е грижа. Сега зная какво е да бъдеш кралица и да виждаш как младите мъже от двора пишат стихове и изпращат писма на друга жена, да виждаш как друга е наричана най-красивата жена в двора, друга е кралицата, избрана от всички, и да виждаш как и съпругът ти тича след нея.

Това е унизително преживяване, но аз не се чувствам унизена. Чувствам се така, сякаш разбирам нещо, което не съм знаела преди. Имам чувството, че сега съм научила, че любовта не следва заслугите; обичах Хенри не защото ме впечатли като завоевател на Англия, като победител в битка. Обичах го, защото най-напред се научих да го разбирам, а после изпитах жалост към него, и след това любовта ми просто разцъфна за него. А сега, когато той не ме обича, това не променя начина, по който се чувствам. Все още го обичам, защото го виждам, както често се случва, да греши, да преценява погрешно, да се бои, и това не ме прави ревнива, а, тъкмо напротив, кара ме да бъда нежна към него.

И дори не изпитвам гняв към лейди Катрин за ролята ѝ във всичко това. Когато слиза от скъпия си нов кон в края на един прекрасен ден и кралят отстранява съпруга ѝ с едно докосване по рамото, така че тя да се плъзне от седлото си право в ръцете на Хенри, понякога тя ми хвърля поглед с такова изражение, сякаш това не я радва, а я смущава. Тогава изпитвам не гняв, а съжаление към нея, и към себе си. Мисля си, че никой, освен друга жена, не би могъл да разбере как се чувствам, никой не би могъл да разбере дилемата ѝ, освен мен.

Лейди Катрин идва в покоите ми в края на деня, за да поседи с дамите ми, и открива, че ѝ се усмихвам мило, търпеливо, точно както едно време ми се усмихваше кралица Ан. Знам, че не може да предотврати това, което се случва, точно както аз не можех да се сдържа с Ричард. Ако кралят удостоява с вниманието си една жена, тогава тя е безсилна пред неговото възхищение. Това, което не зная, е как се чувства тя. Аз се влюбих в Ричард, който бе крал на Англия и единственият човек, който можеше да избави мен и семейството ми от изпадане в забвение. Какво чувства тя към краля на Англия, бидейки омъжена за един разобличен предател, който живее с време назаем, не мога да си представя.

Връщаме се в Лондон и Хенри заявява, че ще прекараме една седмица в Тауър, преди да отидем в Уестминстър. Момчето преминава на кон под зъбчатата решетка на крепостната врата, изопнато като тетива. Очите му се стрелват към мен само веднъж и срещат моите, безизразни като неговите, а после той извръща поглед.

Както обикновено, лордовете, които имат домове в Лондон, отиват в големите си къщи и с нас в пределите на Тауър живее само малка свита, кралското домакинство. Кралят, Нейна светлост майката на краля и аз сме настанени в обичайните си покои в кралските апартаменти. Служителите на кралския шамбелан настаняват момчето в кулата Ланторн, с другите млади мъже от двора, и аз го виждам как прави малък жест с ръка, докато се обръща към каменната арка в стената около кулата, и усмивката му става по-лъчезарна, той вдига глава по-решително, сякаш отказва да вижда призраци.

Едуард Уорик е в Градинската кула, където някога държаха изчезналите принцове. Понякога виждам лицето му на прозореца, когато прекосяваме моравата, точно както хората казваха, че са виждали малките ми братя. Не ми е позволено да го посещавам; кралят заявява, че това ще го смути, и ще разстрои мен. Ще ми бъде позволено да отида по-късно — в някакъв неуточнен, по-подходящ момент. Момчето никога не поглежда към лицето на прозореца, никога не се отклонява към тъмния вход и тясното спираловидно каменно стълбище, което води към стаите над сводестия вход. Разхожда се из Тауър, градините и параклиса, сякаш е сляп за старите сгради, сякаш не може и не иска да види мястото, където Уилям Хейстингс бе обезглавен върху един пън заради верността си към стария си господар, моя баща, мястото, където некоронованият крал Едуард някога играеше на моравата, където момчето, което наричаха малкия принц Ричард, някога стреляше по мишените, преди двамата да потънат в мрака и да не излязат никога повече.

Връщаме се в двореца Уестминстър в ранното лято, за да отбележим празника на Света Троица14 в абатството. На сутринта, когато отиваме в параклиса, аз се оглеждам наоколо за лейди Катрин, която не е сред дамите ми. Съпругът ѝ също не е на обичайното си място сред предпочитаните спътници на краля. Накланям се към Сесили в тъмната ѝ рокля, в двоен траур за съпруга и дъщеря си, които починаха тази пролет, и питам бързо:

— В името Божие, къде са те?

Тя поклаща безмълвно глава.

После, докато Хенри, Нейна светлост и аз закусваме в личните покои на краля след службата в параклиса, двама слуги влизат и коленичат пред масата за закуска, със сведени глави, без да казват нищо.

— Какво има? — пита Хенри, макар за всички ни да е очевидно, че нещо се е случило с момчето. Оставям един залък хляб в чинията си, почти се изправям на крака, обзета от внезапен ужас пред това, което ще последва.

— Простете, Ваша светлост. Но момчето се е измъкнало.

— Измъкнало се е? — Хенри повтаря думите, почти сякаш не разбира смисъла им. — Какво искате да кажете с това, че се е измъкнало?

Майка му хвърля остър поглед към него, сякаш също като мен забелязва безстрастния му тон на човек, повтарящ предварително подготвени думи.

— Момчето? — пита настоятелно тя. — Момчето Уорбек?

— Избягал е — казва един от тях.

— Как е могъл да избяга? Не е ли затворен? — питам.

Те свеждат глави, когато чуват слисаната нотка в гласа ми.

— Имал е ключ, пригоден да пасне в ключалката — един от тях вдига поглед към мен и започва да обяснява: — Останалите в стаята му спели, може би са били упоени, толкова дълбоко спели. Той отворил вратата и излязъл.