— В двореца има пожар — казвам им. — Но ние не сме в опасност. Елате с мен да излезем навън и да гледаме как го гасят.

Отряд дворцови стражи изтичват покрай мен, понесли кофи с вода. Стискам по-здраво ръцете на децата си.

— Хайде — казвам. — Да излезем навън и да намерим брат ви и баща ви.

На половината път надолу по галерията до голямата зала сме, когато вратата към стаята на лейди Катрин се отваря със замах и тя изтичва навън, с черна пелерина, наметната върху бялата ѝ нощница, с широко отворени тъмни очи, с коса, спускаща се на пищни вълни около лицето ѝ. Когато ме вижда, спира рязко.

— Ваша светлост! — възкликва тя, прави нисък реверанс и остава приведена, чакайки ме да я подмина.

— Оставете това, идвайте веднага — казвам. — Има пожар, елате веднага, лейди Катрин.

Тя се колебае.

— Хайде! — заповядвам. — А също и цялата ви свита.

Тя издърпва качулката си върху главата и забързва да тръгне зад мен. Докато продължавам нататък с децата си, само зървам с ъгълчето на окото си, младия мъж, когото наричат Пъркин Уорбек, увит в наметало, да се измъква от вътрешните помещения на личните покои на лейди Катрин и да тръгва зад нас, с моята свита.

Хвърлям поглед назад, за да се уверя, и той среща погледа ми, с топла и уверена усмивка. Свива рамене и разперва длани — жест, изцяло френски, напълно очарователен.

— Тя е моя съпруга — казва простичко. — Обичам я.

— Зная — казвам и забързвам нататък.

Предните врати са широко отворени и там са подредили редица от хора, които подават ведра с вода нагоре по стълбите. Хенри е в двора на конюшнята, кара ги да бързат, докато вадят вода от кладенеца, подвиква на коняря да върти по-усилено помпата. Всичко става мъчително бавно, усещаме мириса на лютивия горещ пушек, носен от вятъра, а камбаната бие високо, докато мъжете крещят за още вода и казват, че пламъците обхващат стените. Артур е там със сър Ричард, настойника си, само по панталон и наметка върху голите си рамене.

— Ще замръзнеш до смърт! — сгълчавам го.

— Върви и вземи един жакет от двуколките с нещата ни — нарежда му Маги. — Още не са разопаковани.

Артур покорно свежда глава пред нея и отива в конюшните.

— Ужасен пожар, в помещенията на гардеробната, ще си изгубиш роклите, и Бог знае колко накити! — изкрещява ми Хенри, за да надвика шума. Чувам пукот, когато скъпият остъклен прозорец се пръсва от горещината, а после се разнася шум, подобен на взрив, когато една от гредите на покрива пропада и пламъците политат нагоре като при експлозия.

— Всички ли са извън сградата? — изкрещявам.

— Доколкото можем да преценим — казва Хенри. — Освен… любов моя, съжалявам… — той отстъпва от редицата мъже, които като обезумели си подават плискащи се ведра с вода. — Много съжалявам, Елизабет, но мисля, че момчето е мъртво.

Хвърлям поглед зад гърба си. Лейди Катрин е там, но момчето се е стопило в тълпите от хора, които сноват около входните врати на двореца, а после стреснато отстъпват, когато огънят надава нов рев и някой прозорец горе започне да бълва пламъци.

— Ще ѝ кажеш ли? — моли ме Хенри. — Няма съмнение, че е загинал в пламъците. Спеше в помещенията на гардеробната, разбира се, а те бяха заключени. Там е започнал пожарът. Трябва да се подготвим да приемем смъртта му. Това е трагедия, това е ужасна трагедия.

Нещо у Хенри ме кара да застана нащрек. Странно ми напомня за сина ни Хари, когато ме погледне със сините си очи, честни и открити като лятно небе, и ми каже някоя огромна измислица за домашното си, или за сестра си, или за възпитателя си.

— Момчето е мъртво? — питам. — Загинал е в пожара?

Хенри навежда очи, свива рамене, въздъхва тежко и покрива очите си с длан, сякаш плаче.

— Не може да се е измъкнал от това — казва. — Огънят вече бушуваше, преди някой да е забелязал, беше истински ад — протяга ръка към мен и казва: — Едва ли е страдал. Кажи ѝ, че сигурно е било милостива и бърза смърт. Кажи ѝ, че всички много съжаляваме.

— Ще ѝ предам думите ви — е единственото, което обещавам, и оставям съпруга си да ръководи мъжете, които крещят за пясък, който да хвърлят върху пламъците, и „Вода! Още вода!“ Тръгвам обратно натам, където стои лейди Катрин с Хари и Маргарет до нея.

— Лейди Катрин… — правя ѝ знак да се отдалечи от тях, за да не чуват, тя бързо целува сина ми по рижата глава и идва при мен.

— Кралят смята, че съпругът ви е бил в леглото си в помещенията на гардеробната — казвам равно. Гласът ми е лишен от всякаква интонация, не намеква за нищо.

Тя кимва, безизразно.

— Кралят се опасява, че той сигурно е загинал в пламъците — казвам.

— Помещенията на гардеробната ли горят?

— Оттам е започнал пожарът, и се е разпространил.

И двете обмисляме любопитния факт, че огънят не е тръгнал от кухнята, нито от пекарната, нито дори от голямата зала, където винаги горят силни огньове, а от помещенията на гардеробната, където има най-строга охрана, където единственият открит пламък е този на свещите, които се палят, когато шивачките работят, и се гасят, когато те си тръгнат за вечерта.

— Предполагам — отбелязвам аз, — че след като кралят смята съпруга ви за мъртъв, няма да го търси.

Тя остава напълно неподвижна, докато тази мисъл попива в съзнанието ѝ, после вдига поглед към мен.

— Ваша светлост, синът ни, моето малко момче, е във властта на краля. Не бих могла да си тръгна без него. А съпругът ми няма да си тръгне без нас. Виждам, че той има шанс да избяга, но дори не е нужно да го питам какво ще направи; той никога не би заминал без нас. Ще трябва да е полумъртъв и да го изнесат оттук, за да замине без нас.

— Възможно е този шанс да му е бил пратен от Бог — изтъквам. — Пожар, суматоха, и това предположение за смъртта му.

Тя ме поглежда в очите.

— Той обича сина си, и обича мен — казва. — Той е доблестен… по-доблестен от всеки принц. А сега се прибра у дома. Няма да избяга отново.

Внимателно докосвам ръката ѝ.

— Тогава ще е по-добре да се появи отново скоро, с някакво обяснение — съветвам я кратко, и се отдалечавам от нея, за да застана при децата си и да ги уверя, че понитата им сигурно са били изкарани от отделенията си в конюшнята, и са благополучно изведени във влажните зимни поля.

* * *

На сутринта пламъците са потушени, но целият дворец, дори градините, мирише ужасно на мокри дървени греди и влажен пушек. Помещенията на гардеробната са голямото хранилище на двореца и в пламъците са унищожени безценни съкровища, не само скъпите рокли и церемониални одежди, а и накитите и короните, дори златните и сребърните блюда за масата, някои от най-хубавите мебели и запасите от ленено бельо. Вещи с огромна стойност са унищожени, а Хенри плаща на хора да пресеят въглените и жаравата за скъпоценности и разтопени метални предмети. Те донасят всевъзможни спасени предмети, дори оловото от прозорците се е разтопило и е разкривено и безформено. Ужасно е, като се помисли какво е изгубено; удивително е да се помисли какво е оцеляло.

— Как Уорбек изобщо се е измъкнал жив? — безцеремонно настоява лейди Маргарет пред Хенри, докато тримата стоим, гледайки развалините, в които са се превърнали кралските апартаменти, с овъглените, открити към небето покривни греди, все още димящи над нас. — Как е могъл да оцелее?

— Твърди, че вратата му се подпалила и той успял да я избие с ритник — казва Хенри кратко.

— Как е могъл? — пита тя. — Как е могъл да не се задуши от дима? Как е могъл да не изгори? Някой трябва да го е пуснал да излезе.

— Поне никой не загина — казвам. — Това е чудо.

Двамата ме поглеждат, по лицата им са изписани подозрение и страх.

— Някой трябва да го е пуснал да излезе — кралят повтаря отправеното от майка му обвинение.

Чакам.

— Ще проведа разследване сред слугите — зарича се Хенри. — Няма да търпя предател в двореца си, в собствената си гардеробна. Нямам намерение да стана жертва на измяна под собствения си покрив. Който и да закриля момчето, който и да го защитава, трябва да внимава. Който и да го е спасил от пожара, е също такъв предател като него самия. Досега го щадих, няма да го щадя вечно — внезапно той се обръща към мен и пита с остър тон: — Знаеш ли къде е бил?

Премествам поглед от зачервеното му и гневно пламнало лице към бледото лице на майка му.

— По-добре ще сторите да откриете кой е подпалил пожара — казвам. — Защото някой унищожи най-ценните ни вещи, за да изгори момчето. Кой би искал смъртта му? Пожарът в онези стаи не е бил случаен, някой трябва да е натрупал дрехи и подпалки и да ги е запалил. Би могъл да е само някой, който се опитва да убие момчето. Кой би могъл да бъде този човек?

Начинът, който заеква Нейна светлост, я издава, докато се вслушвам, за да чуя как един от тях ще излъже.

— Т-т-той… има десетки врагове, десетки — казва тя направо. — Всички го ненавиждат като предател. Половината двор би искал да го види мъртъв.

— От огън? В леглото си? — казвам с остър, обвинителен тон. Тя свежда поглед към земята, неспособна да ме погледне в очите.

— Той е предател — настоява. — Той е изгубена душа, обречена да отиде в пъкъла.

Хенри хвърля поглед към майка си. Думите ни го карат да се чувства несигурен.

— Никой не може да предполага, че аз съм искал смъртта му — казва той. — Единственото, което съм казвал някога, е че за лейди Катрин щеше да е по-добре, ако никога не се беше омъжвала за него. Нищо повече от това. Никой не би могъл да мисли, че съм искал смъртта му.

Майка му поклаща глава.

— Никой не би могъл да те обвини. Но навярно някой си е мислил, че ти прави услуга. Че те закриля от собственото ти великодушие. Че те спасява от теб самия.