Филипа Грегъри - Бялата принцеса

— Да потанцуваме!

Музикантите засвирват веднага, а той хваща двете ѝ ръце и я поглежда в лицето. Поруменял е, сякаш той е допуснал нетактичност, а не претендентът. А тя е такава, каквато е винаги — хладна като поток през зимата. Хенри се покланя, за да започне танца, тя прави реверанс, а после се усмихва, като слънцето, излизащо иззад облак. Сияеща, тя се усмихва на съпруга ми и мога да видя как сърцето му ликува от това малко, съвсем мъничко одобрение.

За Коледа децата ми се връщат у дома, при мен. Хенри, Маргарет и Мери се връщат при нас от двореца Елтам, а Артур идва от Лъдлоу с настойника си, сър Ричард Поул, и скъпата ми Маги. Изтичвам долу до двора на конюшнята да посрещна групата от Лъдлоу, докато те влизат на коне в двора, една вечер, когато упоритият студен дъжд, валял цял ден, тъкмо се превръща в кръжащи снежинки.

— Слава на небесата, че пристигате, преди да стане по-студено! — Бурно се хвърлям да прегърна Артур, сякаш за да го изтръгна от тъмнината. — Но ти си толкова топъл! — Възпирам се да възкликна „и толкова прекрасен!“, защото най-голямото ми момче е, както винаги, истинско откровение за мен. През няколкото месеца на отсъствието си е пораснал, станал е малко по-висок. Мога да почувствам силата на жилестите му ръце, докато ме прегръща, той е принц във всеки смисъл на думата. Не мога да повярвам, че това е бебето, което държах в прегръдките си, едва прохождащото дете, чиито стъпки направлявах, когато виждам този млад човек, пъргав и с източени крайници като жребче, чиято глава сега стига до брадичката ми, и който отстъпва назад от прегръдката ми, за да ми се поклони с цялата елегантност на дядо си, моя баща, крал Едуард.

— Разбира се, че съм топъл — казва той. — Сър Ричард ни накара да препускаме в главоломен галоп през последния половин час.

— Исках да пристигнем преди падането на нощта — обяснява сър Ричард, слиза от коня си и ми се покланя ниско. — Той е добре — казва кратко. — Здрав, силен, и всеки ден научава нещо ново. Много добре се справя с хората в Уелс. Много е справедлив. Създаваме крал. Добър крал.

Маги слиза тежко от коня си, прави ми реверанс, а после изтичва да ме прегърне.

— Изглеждате добре — отбелязва тя, като отстъпва назад да ме огледа внимателно. — Щастлива ли сте? — пита със съмнение. — Как върви всичко тук? Негова светлост кралят?

Нещо ме кара да се обърна и да погледна към сянката, появила се на прага, в очертанията на отворената врата. Светлината от факлите е зад нея, но виждам силуета на Катрин Хънтли, с кадифената ѝ рокля, черна на фона на потрепващите сенки отвъд прага. Тя ме наблюдава как поздравявам сина си, а собственото ѝ невръстно момченце е далеч тази вечер и не ѝ е позволено да го вижда. Тя чува как настойникът на сина ми казва, че той е добър Уелски принц, макар да е смятала, че собственият ѝ син е роден за титла, и винаги са се обръщали към него с тази титла.

Правя ѝ знак да пристъпи напред.

— Помните лейди Катрин Хънтли — казвам на сър Ричард.

Маги ѝ прави реверанс и за момент ние, трите жени, оставаме неподвижни, докато навяваният от вятъра сняг се вихри около нас, сякаш сме безименни статуи в зимна градина. Какви би трябвало да бъдат имената върху пиедесталите на статуите? Дали сме две братовчедки и снаха, чиято съдба е да живеят заедно в мълчание, без никога да изричат истината? Или сме две злочести дъщери на победената династия Йорк и една самозванка, спечелила мястото си при нас, лукаво омайвайки краля? Ще разберем ли някога със сигурност?

Негова светлост кралят назначава на собствени разноски шест придворни дами на служба при лейди Катрин. Те ще работят за нея, както моите дами служат на мен, ще изпълняват поръчки, ще пишат бележки, ще раздават малки подаръци на бедните, ще ѝ правят компания, ще ѝ помагат да си избира дрехите и ще я обличат, ще се молят с нея в параклиса, ще пеят и свирят с нея, когато е весела, ще четат с нея, когато иска спокойствие. Тя има собствени покои в същия край на големия дворец, в който се намират и моите: своя спалня, личен кабинет, лична приемна. Понякога седи с мен, понякога отива при Нейна светлост майката на краля, където я очаква смразяващо посрещане, а друг път се оттегля с дамите си в собствената си приемна — един малък, отделен двор в кралския двор.

Дори на младия самозванец са дадени двама лични слуги, които ходят навсякъде с него и му служат — довеждат му коня, когато ще язди, подготвят спалнята му, придружават го, когато идва на вечеря. Спят в стаята му, единият — на сламеник, другият — на пода, така че всъщност са негови тъмничари; но когато той се обръща към някой от тях с молба да му даде ръкавиците, или иска наметалото си, става ясно, че те му служат с радост. Той живее в онази част на сградата, която е отредена за краля, в стаи в пределите на кралската гардеробна, охраняван като съкровище. Вратите към гардеробната и съкровищницата се заключват нощем, така че — без изобщо да изглежда, че е затворник — става така, че той е заключен вътре всяка нощ, сякаш самият той е скъпоценност. Но през деня той влиза и излиза от двореца, кимайки небрежно на дворцовите стражи, докато минава бавно покрай тях, излиза на езда, яхнал бърз кон, с придворни или сам, или с избрани приятели, които сякаш са горди да яздят с него. Излиза с лодка по реката, където никой не го наблюдава, нито му пречи да гребе толкова надалече, колкото поиска. Той е свободен и безгрижен като всеки друг млад мъж в този млад, безгрижен двор, но изглежда — без дори да претендира за превъзходство — че е роден водач, по-изтънчен от другарите си, признат и почитан от тях, почти сякаш е принц.

Вечер винаги е в покоите ми. Влиза и ми се покланя, казва няколко думи за поздрав, усмихва се с онази странно топла и интимна усмивка, а после се настанява близо до Катрин Хънтли. Често ги виждаме да разговарят, доближили глави, с тихи гласове, но не създават впечатление, че заговорничат. Когато някой се приближава до тях, те вдигат погледи и правят място на новодошлия, винаги са любезни, очарователни и непринудени. Ако ги оставят насаме, те разговарят, задават въпроси и отговарят, почти сякаш пеят заедно, сякаш не искат нищо повече от това да чуват гласовете си. Може да говорят за времето, за резултата от състезанието по стрелба с лък, за съвсем незначителни неща; но всеки долавя неустоимата им привързаност.

Често ги виждам да седят в нишата на големия прозорец, един до друг, с едва допиращи се рамене, с едва докосващи се колене. Понякога той се надвесва към нея и шепне на ухото ѝ, и устните му почти докосват бузата ѝ. Понякога тя обръща лице към него и той сигурно усеща топлия ѝ дъх по шията си, близо като при целувка. Могат да седят така по цели часове, тихи като послушни деца, нежни като млади влюбени преди годежа, без никога да се докосват, но никога на не повече от една ръка разстояние, като двойка гукащи гълъби.

— Господи, той я обожава — отбелязва Маги, като наблюдава това сдържано, неспирно ухажване. — Нима може винаги да остава на разстояние от нея? Никога ли не се промъкват тайно в покоите ѝ?

— Не мисля — казвам. — Изглежда, са се споразумели да бъдат постоянно близо един до друг компаньони, но вече не и съпруг и съпруга.

— А кралят? — пита Маги деликатно.

— Защо, какво си чула? — питам сухо. — В двора си само от няколко дни, хората сигурно са побързали да ти разкажат всичко. Какво знаеш вече?

Тя прави гримаса.

— Всички говорят, че той не може да откъсне очи от нея; когато излизат на езда, че винаги е близо до нея, когато танцува, иска нея за своя партньорка, изпраща ѝ най-хубавите ястия. Постоянно предлага подаръци, които тя мълчаливо връща, отново и отново я изпраща в кралската гардеробна, поръчва копринени платове за нови рокли, но тя се съгласява да носи единствено черно — поглежда ме и открива, че лицето ми е непроницаемо. — Виждали ли сте това? Знаете ли всичко това?

Свивам рамене.

— Видях по-голямата част от него сега, със съпруга си. Видях го някога преди със съпруга на друга жена. Някога аз бях момичето, което всички гледаха, докато обръщаха гръб на кралицата. Някога аз бях момичето, което получаваше роклите и подаръците.

— Когато бяхте фаворитка на краля?

— Точно като нея. По-лоша от нея, защото аз се перчех с това. Бях влюбена в Ричард и той беше влюбен в мен, и се ухажвахме точно под носа на съпругата му, Ан. Не бих сторила това сега. Никога не бих направила това сега. Тогава не си давах сметка колко е болезнено.

— Болезнено?

— И унизително. За съпругата. Виждам придворните да ме гледат, сякаш се питат какво си мисля. Виждам Хенри да ме гледа, сякаш се надява, че не забелязвам как заеква като момче, когато говори с нея. А тя…

Маги чака.

— Тя изобщо не ме поглежда — казвам. — Никога не ме поглежда да види как го приемам, или да разбере дали забелязвам триумфа ѝ. Никога не ме поглежда да види дали забелязвам, че съпругът ми я обожава; и, колкото и да е странно, сякаш бих могла да понеса единствено нейния поглед. Когато ми прави реверанс, или ми говори, си мисля, че единствено тя разбира как се чувствам. Сякаш тя и аз сме заедно в тази история, и някак трябва да се справим с нея заедно. Тя не може да промени това, че той се е влюбил в нея. Не търси благоволението му, не го примамва. Нито тя, нито аз можем да направим нещо за това, че той ме е разлюбил и се е влюбил в нея.

— Би могла да си тръгне!

— Не може да си тръгне — казвам. — Не може да остави съпруга си, не би могла да понесе да го остави тук, а Хенри изглежда твърдо решен той да живее в двора, да живее тук като близък сродник, почти сякаш е…

— Сякаш е ваш брат? — прошепва Маги, тихо като дихание.

Кимвам.

— А Хенри няма да я пусне да си върви. Търси я всяка сутрин в параклиса, не може да затвори очи и да каже молитвите си, докато не я е видял. Това ме кара да се чувствам… — млъквам, без да довърша, и избърсвам очи с крайчеца на ръкава си. — Такава глупачка съм, но това ме кара да се чувствам нежелана. Кара ме да се чувствам невзрачна. Не се чувствам като първата дама в кралския двор на Англия. Не чувствам, че съм там, където би трябвало да бъда, на мястото на майка ми. Дори не заемам обичайното си второ място след Нейна светлост майката на краля. Паднала съм още по-ниско. Унизена съм. Аз съм кралица на Англия, но незачитана от моя съпруг, краля, и от двора — правя пауза и се опитвам да се засмея, но гласът ми прозвучава като ридание. — Чувствам се незабележима, Маги! За пръв път в живота си! Чувствам се унизена! А това е тежко.