Но той все пак се усмихва. Вдига глава и кима, приемайки виковете на хората, ту на една, ту на друга страна, а когато някакво глупаво момиче, пленено от непринудения му чар, изкрещява: „Ура!“ вместо някаква обида, той отривисто смъква шапката от главата си с цялото обаяние и непринуденост на моя баща, крал Едуард, който никога не можеше да подмине красива жена на пътя, без да ѝ намигне.

Както е гологлав на ярката есенна слънчева светлина, мога да видя как блести златната му коса. Косата на това момче е права, дълга и гладка, спуска се към раменете му, но мога да видя дали се къдри върху яката му отзад. Очите му са кафяви, лицето — загоряло, ресниците му са дълги и тъмни. Той е най-красивият мъж в целия двор, а до него, облечен в лъскавите си нови доспехи, моят съпруг, кралят изглежда като човек, който полага напразни усилия да създаде добро впечатление.

Момчето гледа неспокойно дамите от двора, които стоят в очакване на стъпалата, докато вижда съпругата си, и ѝ хвърля най-дръзката и палава усмивка, сякаш не се намират в най-ужасните обстоятелства, които някой би могъл да си представи. Хвърлям кос поглед към нея и виждам една напълно различна млада жена. Руменината е нахлула в бледите ѝ бузи, очите ѝ светят, тя пристъпва на място, почти сякаш танцува и се взира в него, сляпа за краля и шествието от знамена, сияеща, сякаш радостта от това, че го вижда, е по-голяма от всяка тревога на света. Сякаш няма особено значение в какво положение се намират, стига да бъдат заедно.

А после той премества поглед от нея към мен.

Разпознава ме веднага. Виждам го как обхваща с поглед елегантната ми рокля, почтителното държание на дамите ми, и осанката ми на кралица. Виждам го как забелязва високата ми диадема и богато избродираната ми рокля. После ме поглежда в лицето и усмивката му, закачливата му весела усмивка, проблясва точно като неудържимата радост на майка ми. Това е усмивка на пълна увереност, на разпознаване, на възторг от завръщането му. Трябва да прехапя вътрешните страни на бузите си, за да се сдържа да не хукна напред, за да го посрещна с широко разтворени обятия. Но не мога да попреча на сърцето си да се възрадва, и чувствам как сияя, сякаш ликувам. Той си е у дома. Момчето, което се представя за моя брат Ричард, най-сетне е у дома.

Хенри вдига ръка, давайки знак на кавалкадата да спре, и един паж скача от коня си и се втурва да поеме юздата на краля. Хенри слиза тежко от коня, с дрънчаща броня, тръгва нагоре по широките стъпала към мен и ме целува топло по устата, обръща се към майка си и навежда глава за благословията ѝ.

— Добре дошъл у дома, милорд — казвам с официален тон, достатъчно високо, че всички да чуят поздрава ми. — И благословена да е голямата ви победа.

Странно, той не отправя никакъв формален отговор, макар че писарите чакат да запишат думите му в този исторически момент. Обръща се малко настрани, а после го виждам как ахва — само един съвсем лек, издайнически дъх, — когато я вижда: съпругата на момчето. Виждам как бузите му поруменяват, виждам как светват очите му. Той пристъпва към лейди Катрин и не знае какво да каже; като зашеметен от любов паж той остава без дъх, когато я вижда, не намира думи, когато би трябвало да говори.

Тя му прави нисък, почтителен реверанс, а когато се изправя, той хваща ръката ѝ. Виждам я как свежда скромно очи, и лекия намек за усмивката по лицето ѝ, и най-сетне разбирам защо е била изпратена да бъде моя придворна дама, и защо съпругът ѝ язди свободно сред хората на краля. Хенри се е влюбил за първи път в живота си, и то в най-неподходящата жена, която би могъл да избере.

* * *

Майка му, която е наблюдавала всяка стъпка от победоносното пристигане на сина си, ме кани в покоите си същата вечер преди пищната победна вечеря. Казва ми, че Хенри е назначил две от придворните ми дами и е взел още две от нейната свита да служат на лейди Катрин, докато успее да намери подходящи дами, които да я обслужват. Очевидно лейди Катрин ще има собствена малка свита, и собствени покои; ще живее като гостуваща шотландска принцеса и ще ѝ поднасят храната на едно коляно.

Лейди Катрин е поканена да отиде в кралската гардеробна, за да си избере рокля, подходяща за празненството по случай победата на краля. Изглежда, че кралят би искал да я види облечена в друг цвят, различен от черния.

Спомням си с ирония, че някога ми нареждаха да нося рокля със същата кройка и цвят като на кралица Ан, и че всички отбелязваха колко съм красива, застанала до нея в рокля като нейната, а съпругът ѝ не можеше да откъсне очи от мен. Беше на коледното празненство преди смъртта на кралицата, и двете с нея носехме еднакви червени рокли, само че тя носеше своята като погребален саван, бедната жена, толкова бледа и слаба беше. Стоях до нея и аленият цвят караше бузите ми да руменеят и правеше по-ярки златистия цвят на косата ми и искрите в очите ми. Бях млада и влюбена, бях безсърдечна. Сега си мисля за нея, и за спокойното ѝ, сдържано достойнство, когато ме виждаше да танцувам със съпруга ѝ, и ми се иска да можех да ѝ кажа, че съжалявам, и че сега разбирам много повече, отколкото тогава.

— Питахте ли краля кога ще си замине лейди Катрин? — пита рязко Нейна светлост. Стои с гръб към оскъден огън, ръцете ѝ са пъхнати в ръкавите. Останалата част от стаята е студена.

— Не — казвам. — Ще го попитате ли вие?

— Ще го попитам, и още как! — възкликва тя. — Със сигурност ще го сторя. Попитахте ли го кога Перо Осбек ще отиде в Тауър?

— Това ли е името му сега?

Тя пламва и се изчервява от ярост.

— Както и да се нарича. Питър Уорбойс, или както там го наричат.

— Много малко разговарях с Негова светлост — казвам. — Разбира се, неговите лордове и джентълмените от Лондон искаха да го разпитат за битката, и затова той отиде в залата си за аудиенции с всички тях.

— Имало ли е битка?

— Всъщност не.

Тя си поема дъх и ме поглежда — потаен, предпазлив поглед, сякаш не е сигурна в позицията си.

— Кралят изглежда крайно очарован от лейди Катрин.

— Тя е много красива жена — съгласявам се.

— Не трябва да се засягате… — продължава тя. — Не трябва да се противопоставяте…

— Да се противопоставям на какво?

Гласът ми е толкова спокоен и любезен, че това едва ли може да се нарече предизвикателство.

— Нищо — тя изгубва дързостта си пред усмихнатото ми спокойно изражение. — Съвсем нищо.

* * *

Лейди Катрин идва в покоите ми преди вечеря, покорно облечена в нова рокля от кралската гардеробна, но придържайки се към избрания си наситено черен цвят. Носи златната брошка с преплетени сърца на тънка златна верижка, лежаща върху воал от бяла дантела, който покрива раменете ѝ. Топлият сметанов цвят на кожата ѝ сияе под плата, едновременно забулен и разкрит. Когато кралят влиза в приемната ми, очите му обхождат стаята, търсейки нея, а когато я вижда, леко се сепва, сякаш е забравил колко е красива, и отново е разтърсен от желание. Тя прави реверанс вежливо като другите дами, а когато се изправя, му се усмихва — замъглена усмивка на жена, която се смее през сълзи.

Хенри ме хваща под ръка, за да ме въведе в залата за вечеря, а останалите придворни заемат местата си зад нас: моите дами ме следват в йерархичен ред, благородниците вървят зад тях. Лейди Катрин Хънтли, с очи, приковани скромно към земята, заема полагащото ѝ се място зад Нейна светлост майката на краля. Когато Хенри и аз тръгваме първи надолу по широките каменни стъпала към голямата зала под съпровода на фанфари и на аплодисментите на хората, които са се струпали в галерията да видят как кралското семейство вечеря, по-скоро усещам, отколкото наистина виждам, че момчето, което ще бъде наричано Питър Уорбойс, или може би Перо Осбек, или Джон Пъркин, е подминало жената, която някога е била негова съпруга, свеждайки ниско глава пред нея, и е заело мястото си при другите млади благородници от двора на Хенри.

* * *

Изглежда, че в двора младият човек се чувства като у дома си. Снове от голямата зала до конюшнята, от помещенията за ловните птици до градините, и сякаш никога не обърква пътя, никога не пита някого в каква посока е съкровищницата, или къде ще открие тенискорта на краля. Отнася чифт ръкавици на краля, без да пита къде ги държат. И се чувства удобно и непринудено сред другите млади благородници. Съществува отбран кръг от красиви и елегантни млади мъже, които лентяйстват из покоите на краля и изпълняват поръчки за него, и обичат да се отбиват в покоите ми, за да слушат музиката там и да бъбрят с дамите ми. Когато се играят карти, те бързат да се включат, ако има упражнения по стрелба, вземат лъкове и се състезават. Когато залагат, пръскат пари с широка ръка; когато танцуват, са грациозни; флиртът е главното им занимание, а всяка една от дамите ми си има фаворит сред младите благородници около краля и се надява, че той вижда полускрития поглед, който отправя към него.

Момчето се приспособява с лекота към този живот, сякаш е родено и израсло в изискан кралски двор. С готовност пее с моя свирач на лютня, ако го поканят, с охота чете на френски или латински, ако някой му подаде книгата с приказни истории. Може да язди всеки кон в конюшнята със спокойната, непринудена увереност на човек, който е на седлото още от малък, умее да танцува, умее да се шегува елегантно, може да съчини поема. Когато поставят импровизирана пиеса, той е бърз и остроумен, когато го подканят да рецитира, реди наизуст дълги поеми. Притежава всички умения на добре образован млад благородник. Прилича, във всяко отношение, на принца, за какъвто се представя.

Всъщност той се различава подчертано от тези красиви и изискани млади мъже само в едно. Сутрин и вечер поздравява лейди Катрин, като коленичи в краката ѝ и целува протегнатата ѝ ръка. Всяка сутрин, най-напред, на път за параклиса, той пада на едно коляно, смъква шапката от главата си, целува много нежно ръката, която тя му подава, и остава неподвижен за краткия миг, в който тя полага ръка на рамото му. Вечер, когато излизаме от голямата зала, или когато нареждам музиката в покоите ми да спре, той ми се покланя ниско със странната си, позната усмивка, а после се обръща към нея и коленичи в краката ѝ.