Филипа Грегъри - Бялата принцеса

„Изпращам съпругата му да се присъедини към Вас в двора“, пише Хенри, знаейки, че няма нужда да уточнява чия съпруга ще се присъедини към мен. „Ще се изненадате от красотата и елегантността ѝ. Ще Ви бъда задължен, ако я посрещнете топло и я утешите за жестоката измама, на която е станала жертва.“

Подавам писмото му на майка му, която стои с протегната ръка, чакайки нетърпеливо да го прочете. Разбира се, съпругата на момчето е била жестоко, невероятно измамена. Съпругът ѝ носел копринена риза и тя била заслепена от красивата изработка. Не е можела да види, че под ризата той е обикновен хлапак от Фландрия. Лесно заблудена, удивително лесно заблудена, тя видяла ризата и си помислила, че той е принц, и се омъжила за него.

Седя в покоите си, в очакване на жената, която ще наричаме лейди Катрин Хънтли. Тя няма да бъде позната под името, приела при брака си; подозирам, че все още никой не е напълно сигурен в името ѝ по мъж — дали то е „Пъркин“, или „Осбек“, или „Уорбойс“.

— Редно е тя да бъде смятана за неомъжена — съобщава Нейна светлост майката на краля на дамите ми. — Очаквам, че бракът ще бъде анулиран.

— На какво основание? — питам.

— Измама — отвръща тя.

— По какъв начин е била измамена? — питам с престорено смирение.

— Очевиден — ме срязва Нейна светлост с презрителен тон.

— Не е кой знае каква измама, щом е била очевидна — прошепва Маги язвително.

— А къде ще бъде настанено детето ѝ, милейди? — питам.

— То ще живее далече от двора с бавачката си — казва Нейна светлост. — И няма да го споменаваме.

— Говори се, че тя е много красива — обажда се сестра ми Сесили, с отровно сладък глас.

Усмихвам се на Сесили, с напълно безизразни лице и очи. Ако искам да спася трона си, свободата си и живота на бебето на момчето, което нарича себе си мой брат, ще трябва да понеса всичко около пристигането на лейди Катрин — красивата неомъжена принцеса, и много, много повече.

Дочувам тропота на охраната ѝ пред вратата, бързата размяна на пароли, а после вратата се разтваря със замах.

— Лейди Катрин Хънтли! — изревава бързо мъжът, сякаш стражите се боят, че някой може да каже: „Катрин, кралица на Англия“.

Оставам седнала, но Нейна светлост майката на краля ме изненадва, като се надига от стола си. Дамите ми се снишават в реверанс, толкова нисък, сякаш оказват почит на жена с чиста кралска кръв, когато младата жена влиза в стаята.

Облечена е в черно, в траур, сякаш е вдовица, но пелерината и роклята ѝ са прекрасно изработени, великолепно ушити. Кой би си помислил, че в Ексетър има такива шивачки? Тя носи черна копринена рокля, гарнирана със скъпо черно кадифе, черна шапка на главата, с черно наметало за езда, преметнато през ръката, ръкавици от черна, украсена с бродерия кожа. Очите ѝ са тъмни, хлътнали навътре в бледото лице, кожата ѝ — изключително чиста, като най-изящния и блед мрамор. Тя е прекрасна млада жена в началото на двайсетте си години. Прави ми нисък реверанс и виждам как оглежда лицето ми, сякаш търси някаква прилика със съпруга си. Подавам ѝ ръка, изправям се на крака и я целувам по едната студена буза, а после по другата, защото тя е сродница на краля на Шотландия, независимо за кого се е омъжила, независимо от колко хубава коприна е ризата на нейния съпруг. Чувствам как ръката ѝ трепери в моята и отново виждам онова бдително изражение, сякаш иска да ме „прочете“, сякаш иска да разбере къде е мястото ми в тази разгръщаща се жива картина, в каквато се е превърнал животът ѝ.

— Приветстваме ви с „добре дошла“ в двора — казва Нейна светлост. Не е нужно човек да тълкува внимателно думите и постъпките на Нейна светлост. Тя прави каквото е поискал синът ѝ, като приветства лейди Катрин в двора така топло и вежливо, че дори на най-гостоприемния домакин би му се наложило да се запита защо се суетим толкова около тази жена, опозорената съпруга на нашия победен враг.

Лейди Катрин отново прави реверанс и застава пред мен, сякаш ще я разпитвам.

— Сигурно сте уморена — е всичко, което казвам.

— Негова светлост кралят беше изключително любезен — казва тя. Говори с толкова силен шотландски акцент, че трябва да се напрегна, за да разбера мекия ѝ глас с очарователната напевна нотка в него. — Имах добри коне и си почивахме по пътя.

— Моля, седнете — казвам. — След малко ще вечеряме.

Тя сдържано заема мястото си, скръства ръце в облечения си в черна коприна скут, и ме поглежда. Забелязвам черните ѝ обици и единствения друг накит, който носи — златна брошка, прикрепена към колана ѝ: две преплетени златни сърца. Позволявам си малка усмивка, и в отговор в очите ѝ се появява топлота. Предполагам, че никога няма да можем да си кажем нищо повече от това.

Подреждаме се, за да се приготвим да влезем в залата за вечеря. Аз вървя първа като кралица, Нейна светлост върви до рамото ми, малко след мен, а след нея трябва да е лейди Катрин Хънтли: сестрите ми слизат една стъпка по-надолу в йерархията. Хвърлям поглед назад и виждам бледото лице на Сесили, силно присвитата ѝ долна устна. Сега тя е четвърта поред зад мен, и това не ѝ харесва.

— Лейди Хънтли ще се връща ли в Шотландия? — питам Нейна светлост майката на краля, докато влизаме на вечеря.

— Разбира се, че да — отвръща Нейна светлост. — За какво ѝ е да остава тук? След като съпругът ѝ умре?

Но тя очевидно не бърза да си тръгва. Остава, докато съпругът ми приключи с бавното си придвижване от Ексетър до двореца. Изпратените напред ездачи влизат в двора на конюшнята и изпращат съобщение в покоите ми, че кралят приближава и очаква официално посрещане. Нареждам на дамите си да дойдат с мен и ние слизаме по широките каменни стълби до двойните входни врати, които са широко отворени, за да приветстваме завръщането на героя. Подреждаме се най-горе на стъпалата. Дамите на Нейна светлост майката на краля застават до нас, тя се постарава да е на същото стъпало като мен, така че аз да не изпъквам повече от нея, и чакаме в светлината на яркото есенно слънце, ослушвайки се да дочуем конския тропот.

— Направо в Тауър ли е изпратил момчето? — пита ме Маги, докато се навежда да нагласи шлейфа на роклята ми.

— Сигурно — казвам. — Какво друго би сторил с него?

— Не е… — тя се поколебава. — Не го е убил по пътя за насам?

Хвърлям поглед към съпругата на момчето, цялата в черно като вдовица. Тя носи черното си наметало, за да се предпази от студа, а златната брошка с двете сърца е забодена на деколтето ѝ.

— Не съм чула — казвам. Не успявам да сдържа едно леко потръпване. — Нима не би ни съобщил, ако беше сторил това? На съпругата на момчето, ако не на мен? Нима нямаше да узная?

— Със сигурност не би го екзекутирал, без да оповести това публично — казва несигурно тя.

Зад нас, в затъмнената зала, чувам постоянен лек шум, докато слугите преминават през нея и изтичват надолу по стълбите до двора на конюшнята, за да могат да се подредят от двете страни на пътя и да гледат как кралят се завръща триумфално у дома.

Първо отекват фанфарите на краля — мощно и победоносно — и всички надават ликуващи възгласи. После се разнася друг звук — насмешливо изсвирване от някой край пътя, и всички се разсмиват. Чувствам как Маги застава малко по-близо, сякаш по някакъв начин сме застрашени от пискливото изсвирване на фанфара-играчка.

Зад ъгъла се задават първите ездачи, половин дузина знаменосци, които носят кралския флаг, кръста на Свети Георги, знамето със зъбчатата решетка на крепостна врата на рода Боуфорт, и розата на Тюдорите. Върху знамето има червен дракон на бял и зелен фон, и червена роза — за Ланкастър. Само Кръглата маса на Камелот липсва от този нелеп парад. Сякаш кралят излага на показ всичките си гербове, изтъква всичките си предшественици, сякаш се опитва да демонстрира правото си над трона, което е спечелил единствено със силата на оръжието, сякаш отново се опитва да убеди всички, че е законният крал.

После идва и той, в броня с украсен с емайл нагръдник, но без шлем, изглежда войнствен и смел, готов да се включи в битка или турнир. Усмихва се — широка, ясна, уверена усмивка — и когато слугите отстрани край пътя и хората от близките села, които са тичали успоредно с процесията, а сега се редят край пътя, надават ликуващи възгласи и размахват шапки, Хенри кима ту на едната, ту на другата страна, сякаш се съгласява с тях.

Зад него идват обичайните му спътници, мъжете от свитата му. Никой друг не е в доспехи, всички останали са облечени за обичайна дневна езда, с ботуши, с плащове, един-двама — в подплатени жакети, а сред тях язди млад непознат мъж, който привлича вниманието ми още в първия миг, а после откривам, че не мога да отместя поглед от него.

Облечен е като всички останали, с хубави кожени ботуши — неговите са тъмнокафяви, кафяв тесен панталон, плътен жакет, който приляга чудесно на широките му рамене, и наметало за езда, навито на руло и завързано с колана на седлото зад него. Шапката му е от кафяво кадифе, а отпред върху нея е сложил красива брошка с три висящи перли. Разпознавам го начаса, не по брошката, а по златистокестенявата коса и веселата усмивка, наследената от майка ми весела усмивка, и гордо вдигнатата глава — така яздеше някога баща ми. Това е той. Трябва да е той. Това е момчето. Не е бил изпратен в Тауър, нито са го довели окован във вериги, нито вързан назад на коня си с нахлупена на главата му сламена шапка, за да го посрамят. Той язди зад краля като един от неговите спътници, като приятел, почти като близък сродник.

Някой го посочва на хората покрай пътя и те започват да дюдюкат грозно, а някой извиква: „Предател!“ Друг се покланя подигравателно, а една жена изкрещява: „Усмихваш се сега, а! Няма да се усмихваш задълго!“