Филипа Грегъри - Бялата принцеса

— А момчето? — питам тихо.

— Ще го доведа в Лондон във вериги — казва той. — Всички трябва да видят, че той е нищожество. Ще го поваля в прахта, а когато всички разберат най-сетне, че той е просто някакво момче, а не принц, ще наредя да го убият.

Поглежда пребледнялото ми лице.

— Ще трябва да го видиш — казва горчиво, сякаш аз съм виновна за всичко това. — Ще поискам от теб да го погледнеш в лицето и да отречеш, че той е принц. И те съветвам да се постараеш да не изречеш нито дума, да не отправиш нито един поглед, да не издадеш дори шепот, нито дори дъх, които да покажат, че си го разпознала. На когото и да прилича, каквото и да говори, каквито и глупости да бълва, когато бъде попитан: по-добре се постарай да го гледаш с поглед на непозната, а ако някой те пита, не го познаваш.

Помислям си за малкия си брат, детето, което майка ми толкова обичаше. Спомням си как разглеждаше книжки с картинки на скута ми, как тичаше из вътрешния двор в Шийн с малък дървен меч. Казвам си, че видя ли веселата му усмивка и топлите му лешникови очи, няма да мога да се удържа да не посегна да го докосна.

— Ще се отречеш от него — заявява Хенри. — Или аз ще се отрека от теб. Ако някога, дори само с една дума, една прошепната дума, с първата буква на една дума, дадеш на някого, на когото и да е, да разбере, че разпознаваш този самозванец, този плебей, това вероломно момче, тогава ще те изоставя и ти ще живееш и умреш в абатството Бърмъндзи, както майка си. В немилост. И никога вече няма да видиш нито едно от децата си. Ще им кажа — на всяко от тях — че майка им е блудница и вещица. Точно като майка си, и нейната майка преди това.

Обръщам се с лице към него, с опакото на ръката си избърсвам целувката му от устата си.

— Не е нужно да ме заплашваш — казвам ледено. — Можеш да ми спестиш обидите си. Зная какъв е дългът ми на кралица, дългът пред сина ми. Няма да лиша от наследство собствения си син. Ще постъпя така, както смятам за правилно. Не се страхувам от теб, никога не съм се страхувала от теб. Ще служа на Тюдорите заради сина си — не заради вас, нито заради вашите заплахи. Ще служа на Тюдорите заради Артур — истински, законороден крал на Англия.

Той кимва, облекчен да види безопасност за себе си в неоспоримата ми обич към моя син.

— Ако някой от вас, от фамилията Йорк, заговори за момчето по друг начин, освен като за непознат млад глупак, ще наредя да го обезглавят още същия ден. Ще го видите на Тауър Грийн с глава на дръвника. Мигът, в който ти или сестрите ти, или братовчедка ти, или който и да е от безбройните ви братовчеди или незаконородени родственици разпознае момчето, е мигът, в който подписвате заповедта за екзекуцията му. Ако някой го разпознае, този някой ще умре заедно с него. Разбираш ли?

Кимвам и се извръщам от него. Обръщам му гръб, сякаш не е крал.

— Естествено, че разбирам — изричам презрително през рамо. — Но ако смяташ да продължаваш да твърдиш, че той е син на лодкар-пияница от Турне, трябва да помниш, че не бива да нареждаш да го обезглавят като принц на Тауър Грийн. Ще трябва да наредиш да го обесят.

Изненадвам го: той надава сподавен смях.

— Права си — казва той. — Името му ще бъде Пиер Осбек, роден, за да загине на бесилката.

С иронично уважение се обръщам отново към него и му правя нисък реверанс, и в този момент разбирам, че мразя съпруга си.

— Явно ще го наричаме както пожелаете. Можете да назовете трупа на младия човек с каквото име пожелаете, това ще бъде ваше право като негов убиец.

Не се помиряваме преди той да потегли, и така съпругът ми тръгва на война без топла прегръдка за сбогом от мен. Майка му му дава благословията си, вкопчва се в поводите на коня му, гледа го как потегля, шепнейки молитвите си, после поглежда любопитно към мен. Застанала със сухи очи, аз го гледам как потегля начело на стражата си, триста души, за да се срещне с лорд Добни.

— Не се ли страхувате за него? — пита тя: очите ѝ са влажни, старите ѝ устни треперят. — За собствения си съпруг, който отива на война, в битка? Не го целунахте, не го благословихте. Не се ли страхувате, задето потегля да се изложи на опасност?

— Всъщност много се съмнявам, че ще се приближи кой знае колко до бойното поле — казвам жестоко, обръщам се и влизам във вторите най-хубави покои.

Кралят държи цяла Англия в течение на събитията, докато бунтът затихва, а после се изпарява пред неговото предпазливо, бавно настъпление. Корнуолците се измъкват нощ след нощ, осъзнали, че не една, не две, а три армии са събрани и бавно напредват към тях, и една нощ момчето също си тръгва, препускайки бясно само с двама спътници, измъквайки се от челюстите на капана, който Хенри му е заложил: достига до крайбрежието, научава за корабите, които чакат откъм брега да го пленят, и се шмугва в убежището на абатството Болийо.

Но Англия не е такава, каквато беше. Волята на краля вече се простира и до църковния олтар, майка му и нейният приятел архиепископът са се погрижили за това. Няма свято убежище за момчето, макар той да претендира за правото си над него като крал, помазан от Бог да управлява. Абатството нарушава собствените си уважавани и утвърдени от времето традиции, и предава момчето. Неохотно, той е принуден да излезе, за да се предаде на един крал, който управлява и Англия, и Църквата.

„Той излезе, облечен в златен брокат, когато го повикаха с името Ричард IV“ — така гласи една набързо надраскана бележка, която, предполагам, е от моя полубрат, Томас Грей, пъхната под стремето ми, когато извеждам децата на езда. Не съм видяла ръката, която я е завързала за ремъците на стремето, и мога да съм сигурна, че никой няма да каже, че съм я видяла и прочела. „Но когато кралят го разпита, той отрече. Тъй да бъде. Обърни внимание на това. Ако самият той го отрича, и ние можем да се отречем от него.“

Смачквам писмото на мъничка топка и го пъхвам в джоба си, за да го изгоря по-късно. Добре е, че Томас ми съобщи, и се радвам, че момчето е видяло едно приятелско лице в стая, пълна с врагове, преди да се отрече от претенциите си.

Получавам останалите новини така, както ги научава дворът, както ги научава Англия, в дълги тържествуващи съобщения от Хенри, написани лично от него, за да бъдат прочетени на висок глас, из цялата страна. Той изпраща многословни съобщения до кралете на християнския свят. Представям си как думите на Хенри биват оповестявани с гръмък рев на всеки селски пазарен площад, на всеки градски кръстопът, на стъпалата на селските църкви, на големите тържища. Той пише, сякаш съчинява история, а аз я чета почти с усмивка, сякаш съпругът ми си е наумил да бъде като Чосър, да разправи на хората на Англия една приказка за техния произход, да им предостави едновременно развлечение и обяснение. Той се превръща в историк на собствения си триумф, и едва ли аз съм единствената, която си мисли, че той си е въобразил една победа, която не е преживял в брулените от вятъра поля на Девън. Това е Хенри, авторът на рицарски истории, не истинският крал Хенри.

Историята на Хенри гласи, че някога имало един беден човек, човек, който пазел шлюза при Турне във Фландрия. Той бил слаб и мекушав човек, който си падал малко пияница, женен за жена от простолюдието, малко глупава, и те имали син, простовато момче, което избягало от къщи и попаднало в лоша компания, служейки като паж на някого (няма голямо значение на кого или защо), озовало се в кралския двор на Португалия и по някаква причина (защото глупавите момчета са склонни да разправят какво ли не) се представяло за английски принц и всички му вярвали. После внезапно станал слуга при някакъв търговец на коприна. Научил се да говори английски, френски, испански и португалски (което е малко изненадващо, но вероятно не и невъзможно). Облечен в изработените от господаря му дрехи, показвайки стоките за продан, нагизден като Майското дърво, в Ирландия той отново бил погрешно взет за принц (не се замисляйте дали подобно нещо е правдоподобно), и бил убеден да разгласи тази измама из целия християнски свят — с каква цел и защо, това не се обсъжда никога.

Как подобно бедно, невежо момче от долен произход би заблудило най-великите крале на християнския свят, херцогинята на Бургундия, императора на Свещената Римска империя, краля на Франция, краля на Шотландия, би възхитило кралския двор на Португалия и изкушило монарсите на Испания да му повярват, Хенри не казва. Това е част от магията на вълшебната приказка, като разказите за някоя гъсарка, която всъщност е принцеса, за момиче, което не може да спи върху грахово зърно, дори когато то е покрито с двайсет пухени дюшека. Удивително, но това обикновено, вулгарно, зле образовано момче, син на пияница и глупачка, печели подкрепата и симпатиите на най-богатите, най-начетените и образовани хора в християнския свят, така че те поставят на негово разположение богатството и армиите си. Хенри не казва как момчето се научава да говори четири езика плюс латински, как се научава да чете и да пише с елегантен почерк, как се научава да ловува и да се дуелира в турнири, да ходи на лов със соколи и да танцува, така че хората му се възхищават като на храбър и изискан принц, макар да е израсъл по тесните криви улички на Турне. В дългия си разказ Хенри дори не се замисля как той усвоява кралската усмивка, непринуденото, топло приемане на оказаната почит, макар че тъкмо той, Хенри, би трябвало да е най-поразен от това. Това е разказ за магия: едно обикновено момче облича копринена риза, и всички се хващат на измислицата, че то има кралска кръв.

Както ми писа моят полубрат онзи единствен път: Тъй да бъде.

Получавам само едно лично писмо от Хенри по време на този оживен и изпълнен със смут период, докато той пише и пренаписва обяснения за това как момчето, Джон Пъркин, Пиер Осбек, Питър Уорбойс — защото Хенри представя няколко различни имена — се преобразило в принц, а после отново в обикновено момче.