Хенри е изискано облечен в тъмнозелено кадифе, с тъмнозелени кожени ботуши за езда и зелени кожени ръкавици. Полага огромни усилия да изглежда като крал, който живее от собственото си богатство и се чувства сигурен и спокоен сред придворните си, щастлив в кралството си, обичан от народа си. Само новите бръчки около присвитата му уста издайнически намекват, че е човек, който живее със стиснати зъби.

Близо сме до отворените порти на двореца Удсток, когато чувам тропот на копита по пътя, и когато се обръщам, виждам изтощен кон и приведен над шията му ездач, който го подтиква да продължава напред. Кралските телохранители веднага се събират пред краля, а шестима от тях се обръщат и застават в редица пред мен, и аз забелязвам, удивена, че вдигат оръжията си на рамо, а после свалят пиките си и ги забиват в земята. Видели са един-единствен човек да препуска към двореца ни, и вече се готвят за нападение. Явно наистина мислят, че един човек може да дойде в нашия двор, докато се готвим да излезем на лов със соколи, и да посече Хенри, краля на Англия, на място. Наистина мислят, че трябва да застанат между мен и който и да било поданик на това кралство. Виждам страха им и си давам сметка, че изобщо не знаят какво е да си кралица от рода Йорк.

Те държат пиките си здраво, в отбранителна линия, докато мъжът дръпва силно поводите, умореният му кон се подхлъзва и почти спира, а после тръгва към нас. „Съобщение за краля“, казва мъжът, с глас, дрезгав от прахта, полепнала в гърлото му, а Хенри разпознава пратеника си, слага длан върху рамото на един от телохранителите си, избутва го встрани и се приближава към треперещия кон и изтощения ездач.

Мъжът скача от седлото, но е толкова отпаднал, че краката му се подгъват и трябва да сграбчи ремъка на стремето, за да се задържи прав. Той пъха ръка в жакета си и изважда протрит и изпоцапан, запечатан пакет.

— Откъде? — пита Хенри тихо.

— Корнуол. Най-далечната западна част на Корнуол.

Хенри кимва и се обръща към придворните.

— Трябва да остана и да прочета това — провиква се той. Гласът му е умишлено небрежен, усмивката, която се насилва да отправи към всички тях, е като гримаса на човек, измъчван от болка. — Малко работа, просто малко работа, която ще ме задържи за миг. Вие потегляйте, ще ви настигна!

Хората започват да разговарят тихо и се качват на конете, а аз правя знак на коняря си да задържи коня ми, заставам до Хенри и ги гледам как преминават. Докато двуколката със соколите минава покрай нас, един от соколарите привързва кожените завески, за да останат птиците на хладно и чисто, докато стигнат до полята, където ще започне ловът; тогава ще свалят качулките и птиците ще разперят криле и ще се озърнат със светнали очи. Едно от момчетата тича отзад, носейки резервни ремъци и каишки с поводи. Когато свежда глава в поклон, докато минава покрай краля, зървам лицето му: Ламбърт Симнъл, повишен от службата си на кухненски прислужник, вече кралски соколар, верен служител на краля — претендент, открил щастието.

Хенри дори не го вижда. Не вижда никого, докато се обръща и влиза през източната врата, която води нагоре по големите стълби към залата му за аудиенции. Следвам го, а там, в покоите му, го чака майка му, която гледа през прозореца.

— Видях вестоносеца да идва отдалече — казва му тя тихо, сякаш очаква да чуе възможно най-лошата новина. — Моля се от мига, когато видях прахта по пътя. Знаех, че става дума за момчето. Къде е слязло на суша?

— Корнуол — отговаря той. — А аз вече нямам приятели в Корнуол.

Безсмислено е да му казвам, че той вече няма приятели в Корнуол, понеже сломи гордостта им и сърцата им, и обеси мъжете, които корнуолците обичаха и следваха. Чакам мълчаливо, докато Хенри разкъсва обвивката на писмото и изважда листа. Виждам печата на графа на Девън, Уилям Кортни, съпруг на сестра ми Катрин, и баща на обичния ѝ син.

— Момчето е слязло на суша — казва Хенри, четейки бързо. — Шерифът на Девън нападнал лагера му със силен отряд — той прави пауза; виждам го как си поема дъх. — Всички хора на шерифа дезертирали и преминали на страната на момчето в мига, когато го видели.

Лейди Маргарет притиска длани една към друга като за молитва, но не казва нищо.

— Графът на Девън, моят шурей — Хенри ме поглежда, сякаш аз нося отговорност за Уилям Кортни. — Графът на Девън, Уилям Кортни, щял лично да атакува, но преценил, че те са прекалено силни, а той не може да се довери на хората си. Отстъпил към Ексетър — той вдига глава. — Момчето едва е слязло на суша, а вече има подкрепата на цял Корнуол и на голяма част от Девън; а вашият зет е отстъпил към Ексетър, защото не може да е сигурен, че войниците му ще му останат верни.

— Колко? — питам. — Колко войници има момчето?

— Около осем хиляди — Хенри избухва в безрадостен смях, подобен на лай. — Повече, отколкото имах аз, когато слязох на суша. Това е достатъчно. Достатъчно да завземе трона.

— Ти беше законният наследник! — възкликва разпалено майка му.

— Графът на Девън, Уилям Кортни, е хванат като в капан в Ексетър — казва Хенри. — Момчето е започнало обсада — той се обръща към писалището си и изкрещява да доведат писарите му. Майка му и аз отстъпваме назад, когато мъжете дотичват в стаята и Хенри дава заповеди. Лорд Добни трябва да потегли да срещне войските на момчето, и да помогне на Уилям Кортни в Ексетър. Друга армия, командвана от лорд Уилоуби де Броук, трябва да удържи южното крайбрежие, така че момчето да не може да се измъкне. На всеки лорд в страната е наредено да събере мъже и коне и да се срещне с Хенри, за да потеглят към Западните земи. Всички трябва да дойдат, не може да има оправдания.

— Искам да ми бъде доведен жив — казва Хенри на всеки от своите писари. — Напишете това на всички командири. Трябва да бъде заловен жив. И им кажете да доведат и съпругата, и сина му.

— Къде са те? — питам. — Съпругата и синът му? — Не мога да понеса мисълта, че младата жена с бебето си, младата жена, която може да ми бъде снаха, се намира сред армия, която е започнала обсада.

— Сейнт Майкълс Маунт12 — казва Хенри кратко.

Нейна светлост майката на краля възкликва раздразнено при мисълта как момчето и неговият син се вплитат в историята за Артур — легенда, която тя така усърдно се опитва да свърже с нашия син.

Писарите подават заповедите, от които капе горещ восък, и Хенри полага върху тях своя пръстен с печат и изписва с остър криволичещ размах на перото: HR: Henricus Rex. Спомням си за прокламацията, която видях, подписана с RR: Ricardus Rex, и осъзнавам, че по земята на Англия отново стъпват двама мъже, които претендират, че са крале, отново има две съперничещи си кралски фамилии, и този път аз се разкъсвам между двете.

Чакаме. Хенри не може да се насили да отиде на лов със соколи, но ме изпраща да обядвам в шатрите в гората заедно с ловците, да играя ролята на кралица, която вярва, че всичко е наред. Вземам със себе си децата, яхнали малките си понита, а Артур, възседнал ловния си кон, язди гордо до мен. Когато един от лордовете ме пита дали кралят няма да дойде, казвам, че ще дойде след малко: задържан е от някакви дела, нищо важно.

Много се съмнявам, че някой ми вярва. Целият двор знае, че момчето е някъде покрай нашите брегове; някои от тях сигурно вече знаят, че е слязло на суша. Почти със сигурност някои от тях се готвят да се присъединят към него, може дори да носят в джобовете си писмото, с което ги призовава.

— Не ме е страх — казва ми Артур, сякаш се вслушва в думите, за да разбере как звучат. — Не се страхувам. А вие?

Поглеждам го с открито лице и искрена усмивка.

— Не се страхувам — казвам. — Изобщо.

Когато се връщам в двореца, там е пристигнало отчаяно съобщение от Кортни. Бунтовниците са проникнали през портите на Ексетър, а той е ранен. Тъй като стените са били превзети, той е сключил примирие. Бунтовническата армия проявила милост, не е имало плячкосване, дори не са го взели в плен. Проявявайки почтеност, те го освобождават, а в замяна той им позволява да продължат нататък по Големия западен път, да се отправят към Лондон, и им обещава, че няма да ги преследва.

— Пуснал ги е да си вървят? — питам невярващо. — Да продължат към Лондон? Обещал е да не ги преследва?

— Не, ще наруши обещанието си — казва Хенри. — Ще му заповядам да наруши думата си. Обещание, дадено на бунтовници, не е нужно да бъде спазено. Ще му наредя да тръгне зад тях, да възпре отстъплението им. Лорд Добни ще връхлети върху тях от север, лорд Уилоуби де Броук ще атакува от запад. Ще ги смажем.

— Но той е дал обещание — казвам неуверено. — Дал е дума.

Лицето на Хенри е мрачно и гневно.

— Никое обещание, дадено на това момче, не важи пред Бога.

Слугите му влизат с шапката му, с ръкавиците, с ботушите му за езда, с пелерината му. Друг слуга изтичва до конюшните, за да поръча да приготвят конете му, телохранителите се събират в двора, един вестоносец потегля, за да поръча да приготвят всички топове и оръдия на Лондон.

— Отиваш при армията си? — питам. — Потегляш?

— Ще се срещна с Добни и неговите хора — казва той. — Ще ги превишаваме по численост в съотношение три към едно. С такава численост ще го победя.

Поемам си рязко дъх.

— Потегляш веднага?

Той ме целува разсеяно, със студени устни, почти мога да усетя мириса на страха му.

— Мисля, че ще победим — казва. — Доколкото мога да бъда сигурен, мисля, че ще победим.

— А какво ще правиш после? — питам. Не смея да назова момчето и да попитам как смята Хенри да постъпи с него.

— Ще екзекутирам всеки, който е вдигнал ръка срещу мен — казва той мрачно. — Няма да проявя милост. Ще наложа глоби на всички, които са ги оставили да минат и не са ги спрели. След като приключа, в Корнуол и Девън ще са останали единствено мъртъвци и длъжници.