Филипа Грегъри - Бялата принцеса

— Чакат — казва ми Хенри.

— Какво чакат? — питам, сякаш не знам.

— Момчето.

— Къде е той сега?

За пръв път от много месеци Хенри се усмихва.

— Мисли си, че се отправя на поход, финансиран от краля на Шотландия, подкрепян от него.

Чакам мълчаливо, междувременно познавам достатъчно добре тази тържествуваща широка усмивка.

— Но не е така.

— Не е ли?

— Подмамват го да се качи на борда на един кораб. Ще ми бъде предаден. Джеймс Шотландски най-сетне се съгласи да ми предаде момчето.

— Знаеш ли къде е?

— Зная къде е, и знам името на кораба, с който ще отплава: той и съпругата му, и синът му. Джеймс Шотландски ми го предаде изцяло, а моите съюзници испанците ще го заловят в морето, преструвайки се на негови приятели, и ще ми го доведат. Тогава най-сетне ще го довършим.

После той изчезва отново.

Придворните се държат така, сякаш сме на лятна обиколка, но всъщност сме хванати като в капан по средата на Англия, страхувайки се да се придвижим в една или друга посока, в очакване на беди, без да знаем къде може момчето да слезе на суша. Хенри почти не излиза от стаята си. На всяко място, където отсядаме, създава щаб, готов за обсада, получава съобщения, разпраща заповеди, поръчва още оръжия, събира войници, дори поръчва да поправят и пригодят собствените му доспехи, и се готви да ги сложи на бойното поле. Но не знае къде ще бъде битката, тъй като нямаме представа къде е отишло момчето.

Артур не може да се върне в замъка Лъдлоу.

— Би трябвало да бъда във владението си! — казва ми той. — Редно е да бъда при народа си.

— Знам. Но твоят настойник сър Ричард трябва да командва войската на краля. А докато баща ти не знае къде е възможно да слезе на суша онова момче, по-безопасно е, ако сме всички заедно.

Той ме поглежда с потъмнели от безпокойство кафяви очи.

— Майко, кога ще заживеем в мир?

Не мога да му отговоря.

В един момент се говореше, че момчето е в любовното си гнездо със своята невеста; любимец на шотландския крал, който уверено подготвя ново начинание; но после научаваме, че момчето е отплавало от Шотландия и е изчезнало отново, което, изглежда, отлично му се удава.

— Мислиш ли, че е отишъл при леля ти? — пита ме Хенри. Всеки ден ме пита къде според мен е отишло момчето. Държа Мери на коляното си, седнала в един слънчев кът на детската ѝ стая в една висока кула на красивия дворец. Прегръщам я малко по-силно, докато баща ѝ гневно крачи нагоре-надолу пред нас, твърде шумен, твърде едър, твърде гневен за една детска стая, човек, който си търси повод за кавга и всеки миг може да изгуби контрол над себе си. Мери го гледа сериозно, без изобщо да се страхува от него. Наблюдава го, както бебе би гледало бой между мечки и кучета: като любопитно зрелище, но не и нещо, което я застрашава.

— Разбира се, че не зная къде е отишъл — казвам. — Не мога да си представя. Спомням си, че ти ми каза как сам императорът на Свещената Римска империя наредил на херцогинята да не му оказва подкрепа или помощ?

— А нима тя би се подчинила? — избухва Хенри. — След като е толкова вероломна към всички освен рода Йорк? След като е непостоянна по отношение на всичко, освен стремежа си да съсипва живота ми и да унищожава законното ми право да владея собственото си кралство!

Този тон е твърде рязък за Мери, тя издава долната си устна, по лицето ѝ преминава тръпка. Обръщам я към мен и ѝ се усмихвам.

— Спокойно — казвам. — Тихо. Всичко е наред.

— Всичко е наред ли? — повтаря слисано Хенри.

— Наред за Мери — казвам. — Не я разстройвай.

Гневният му поглед пада върху нея, сякаш му се иска да изкрещи, да я предупреди, че е в опасност, че родът ѝ е на прага на унищожението, заради един неуловим неприятел.

— Къде е той? — пита отново.

— Нима не си наредил да наблюдават всички пристанища?

— Коства ми цяло състояние, но няма дори един инч от крайбрежието, който да не се наблюдава от патрули.

— Тогава, ако той дойде, ще разбереш. Може би се е върнал в Ирландия.

— Ирландия? Какво знаеш ти за Ирландия? — пита настоятелно той, бърз като змия.

— Не зная! — протестирам. — Откъде да зная? Просто той е бил там преди. Има приятели там.

— Кой? Какви приятели?

Изправям се да застана с лице към него, притиснала Мери към себе си:

— Милорд, не зная. Ако знаех нещо, щях да кажа. Но не знам нищо. Всичко, което изобщо чувам, е онова, което научавам от теб. Никой друг не говори с мен за него, а пък и не бих слушала, ако някой го стори.

— Испанците все още може да го заловят — казва Хенри, по-скоро на себе си, отколкото на мен. — Обещали са му приятелството си и ще го заловят заради мен. Зарекоха ми се, че техни кораби го чакат до крайбрежието, че той се е съгласил да се срещне с тях. Може би те ще…

Отеква внезапно силно блъскане по вратата. Мери проплаква, а аз я притискам по-здраво към себе си и закрачвам през стаята, далече от вратата, към спалнята, сякаш бягам, внезапно изплашена. Хенри се завърта рязко, с побеляло лице. Спирам пред вратата на прага на спалнята, а Хенри е само на една стъпка пред мен, така че, когато пратеникът влиза, изпоцапан от пътя, вижда двама ни, пребледнели от страх, сякаш очакваме нападение. Пратеникът пада на едно коляно.

— Ваша светлост…

— Какво има? — пита Хенри грубо. — Изплашихте Нейна светлост, като влязохте така шумно.

— Нашествие — казва пратеникът.

Хенри се олюлява и се вкопчва в облегалката на стола.

— Момчето ли?

— Не. Шотландците. Кралят на шотландците потегля в поход.

Трябва да се доверим на Томас Хауард, графът на Съри, съпругът на сестра ми Ан, че ще спаси Англия за Хенри. Ние, които нямаме доверие на нищо и се боим от всичко, трябва да се доверим на него, но това, което ни свършва най-добра работа, е дъждът. Както англичаните, така и шотландците подготвят обсади, но са почти победени от неспирния дъжд. Английските войници, разположили се на лагер върху мокра земя пред яки, упорити замъци, се поболяват, и се изпаряват в стелещата се мъгла към собствените си домове, към топлите огньове и сухите дрехи. Томас Хауард не успява да осигури верността им, не успява дори да ги задържи в бойните редици. Те не искат да се бият, не ги е грижа, че Хенри защитава кралството си срещу най-стария враг на Англия. Изобщо не ги е грижа за него.

Томас Хауард се е изправил пред Хенри в личните му покои. Аз съм от едната страна на големия стол на Хенри, майка му — от другата, докато Хенри му се нахвърля гневно, обвинявайки го в безчестие, предателство, вероломство.

— Не можах да принудя войниците да останат — казва Томас мрачно. — Не можах да накарам дори предводителите им да останат. Те нямаха желание за битка, а отплатата беше оскъдна. Не знаете какво беше.

— Нима искате да кажете, че не воювам? — избухва Хенри.

Томас хвърля бърз, ужасѐн поглед към мен, сестрата на жена му.

— Не, Ваша светлост, разбира се, че не. Исках само да кажа, че не мога да ви опиша колко тежка е тази кампания. В тази част на вашата страна е много влажно и много студено. Храната е оскъдна, а на някои места е трудно да се намерят дърва за горене. През някои нощи хората ми трябваше да спят под студения дъжд, без да са хапнали нищо, а когато се събуждат, да нямат закуска. Трудно се снабдява армия, и мъжете нямаха желание за битка. Никой не се съмнява в куража на Ваша светлост. Вие го показахте. Но е трудно войниците да бъдат убедени да останат неотстъпно по тези места в такова време.

— Достатъчно. Можете ли отново да излезете на бойното поле? — Хенри хапе устни, с мрачно и яростно лице.

— Ако ми наредите, сир — казва Съри унило. Той знае, както знаем всички, че всеки намек за отказ ще го изпрати обратно в Тауър, обявен за предател; бракът му с Ан няма да е достатъчен, за да го спаси. Той отново ми хвърля бърз поглед, и разбира веднага, от непроницаемото ми изражение, че не мога да му помогна. — Трябва да се гордея, че ми е поверено да поведа хората ви. Ще сторя най-доброто, което мога. Но те си отидоха у дома. Ще трябва да съберем всички отново, съвсем отначало.

— Не мога да продължавам да наемам войници — решава Хенри рязко. — Те отказват да служат, а аз не разполагам със средства да им плащам. Ще трябва да сключа мир с Шотландия. Чувам, че и Джеймс е останал без пукната пара в хазната. Ще сключа мир. Така ще мога да преместя войниците, които са ми останали, от границите. Те трябва да дойдат на юг, за да бъдат готови.

— Готови за какво? — пита майка му.

Не знам защо пита, освен ако не иска да чуе собствените си страхове, облечени в думи.

— Готови за момчето.

Отряд прашни, изтощени вестоносци препускат бясно, предавайки съобщението от една станция на друга, сменяйки конете, когато те се уморят и окуцеят; един от мъжете задъхано предава запечатан пергаментов свитък на друг: „За краля, в двореца Удсток!“, е единственото, което казва единият на другия, и нов кон с нов ездач се устремява напред по прашните есенни пътища, които не са много повече от изровени пътеки, за да язди от разсъмване, докато стане твърде тъмно да различава дълбоката кал по пътя от прораслата трева край него, докато се види принуден да легне да спи, понякога увит в наметалото си, под някое дърво, неспокойно очаквайки първата утринна светлина, за да потегли с гръмък тропот към следващата станция със скъпоценния свитък. „За краля, в двореца Удсток!“

Дворът се подготвя да излезе на лов със соколи, ездачите възсядат конете си, двуколките с редиците закачулени птици излизат бавно от помещението с клетките, соколарите тичат успоредно с двуколките, говорейки успокояващо на заслепените от качулките птици, обещавайки им полет и храна, ако са послушни, спокойни и търпеливи сега, и те стоят гордо на пръчките: без да клюмат, без да пляскат с криле.