— Ако можех да му пиша… ако можех само да му кажа… о, ако можех да му кажа, че това е най-доброто.

Тя поклаща бавно глава.

— Нищо не минава границата, без кралят да узнае за това — казва. — Ако изпратите на момчето дори една дума, кралят ще сметне това за най-страшното предателство на света. Никога няма да ви прости, ще се съмнява във вас завинаги, и ще мисли, че сте били негов скрит враг през цялото време.

— Да можеше само някой да каже на момчето да остане там, където е, да намери радостта и да я запази; че тронът няма да му донесе щастието, което има сега.

— Не мога да му го кажа — казва Маги. — Аз открих истината за себе си: добър съпруг и място, което мога да нарека свой дом, в замъка Лъдлоу.

— Наистина ли?

Тя усмихнато кимва.

— Той е добър човек, и аз се радвам, че съм омъжена за него. Спокоен и кротък е, предан на краля и верен на мен. Нагледах се на вълнения и невярност; не мога да си представя нищо по-добро, което да правя в живота си, отколкото да отглеждам собствения си син и да помогна на вашия да стане принц, да управлявам Лъдлоу, както вие бихте желали, и да посрещна съпругата на сина ви в дома ни, когато дойде.

— А Артур? — питам я.

Тя ми се усмихва и отговаря:

— Той е принц, с когото трябва да се гордеете. Той е великодушен и справедлив. Когато сър Ричард го води да гледа как работят съдиите, проявява желание да бъде милостив. Язди добре, а когато излиза, поздравява хората като свои приятели. Той е всичко, което бихте искали да бъде. А Ричард го учи на всичко, което знае. Той е добър настойник за момчето ви. От Артур ще излезе добър крал, навярно дори велик крал.

— Ако момчето не предяви претенции върху трона му.

— Може би момчето ще сметне, че да обича една жена, и да обича детето си му е достатъчно — казва Маги. — Може би ще разбере, че не е нужно един принц да стане крал. Може би ще разбере, че е по-важно да бъде мъж, любящ мъж. Може би когато види съпругата си с дете на ръце, ще разбере, че това е най-прекрасното кралство, което един мъж може да желае.

— Да можех да му кажа това!

— Не мога да изпратя писмо дори на родния си брат, толкова близо надолу по реката, в Тауър. Как бихме успели да изпратим писмо на вашия?

Лондон, Тауър

Лятото на 1497 г.

Отначало корнуолците роптаят, че кралят им налага твърде тежки данъци, а после — че им е ограбил правата върху калая, който добиват. Те са отрудени, озлобени мъже, които се сблъскват с опасности всеки ден, в малките тесни коридори под земята, където работят; мъже, които говорят свой собствен странен език, живеещи повече като варвари, отколкото като християни. Далече от Лондон, в най-крайния запад на страната, те лесно могат да повярват на сънища или слухове. Вярват в крале и ангели, в призраци и чудеса. Баща ми винаги казваше, че корнуолците са англичани, които не приличат на останалите, сякаш не са от английски произход, и че трябвало да бъдат управлявани с кротост, като че ли са пакостливите елфи, които живеят редом с тях.

След броени дни, сякаш след мигове, те се обединяват в яростта си; профучават през запада като разгарящ се летен пожар, профучават през полетата и продължават бясно нататък, по-бързо от галопиращ кон. Скоро вече са вдигнали цял Корнуол на оръжие, а после другите западни графства се присъединяват към тях, водени от същия гняв. Сформират отделни армии, предвождани от мъже от Съмърсет, Уилтшър и Корнуол под командването на един корнуолски ковач, Майкъл Джоузеф, или Майкъл Ан Гоф11, мъж, за когото се говори, че бил десет фута висок, че се заклел да не допусне да бъде разорен от един крал, чийто баща не е бил такъв, който се опитва да въведе нови порядки, порядките на Тюдорите, уелски порядки срещу почтените корнуолци.

Но това не е просто бунт на невежи мъже: на тяхна страна се стичат йомени, рибари, фермери, миньори, а после, и това е най-ужасното от всичко, един благородник, лорд Одли, предлага да ги поведе.

— Ще оставя теб, майка ми и децата тук — казва ми рязко Хенри, докато конят му чака начело на личните му телохранители, които са строени в боен ред пред Бялата кула на Тауър; портите са затворени, оръдията са изтикани до стените, всичко е готово за война — тук ще бъдете в безопасност, можете да издържите много седмици обсада.

— Обсада? — държа Мери на хълбока си като селянка, която изпраща съпруга си в битка, съзнавайки, че собственото ѝ бъдеще е отчайващо несигурно. — Но нима ще стигнат толкова близо до Лондон? Та те идват чак от Корнуол! Трябваше да бъдат задържани в Западните области! Оставяш ли ни достатъчно войска? Лондон ще ни остане ли верен?

— Удсток, отивам в Удсток. Мога да събера войска там и да отрежа пътя на бунтовниците, когато се зададат по Големия западен път. Трябва да върна войските си от Шотландия, колкото мога по-скоро. Изпратих ги всичките на север, за да се изправят срещу момчето и шотландците, не очаквах това да дойде от югозапад. Ще повикам обратно лорд Добни и неговата войска, изпратих заповеди да тръгнат обратно на юг веднага. Ще ги докарам обратно тук, ако вестоносецът ги открие навреме.

— Лорд Добни е от Съмърсет — отбелязвам.

— Какво искаш да кажеш с това? — изкрещява Хенри в отчаянието си, а когато повишава тон, Мери трепва и надава жален вопъл. Стисвам по-здраво пълничкото ѝ телце и я залюлявам, пристъпвайки от крак на крак.

Не повишавам глас, за да не я разстроя и за да не разтревожа телохранителите на Хенри, които се строяват с мрачни лица.

— Искам само да кажа, че за него ще бъде трудно да поведе войска срещу земляците си — казвам. — Ще трябва да обстрелва съседите си. Цялото графство Съмърсет се присъедини към корнуолците, а той сигурно познава лорд Одли още от момчешките им години. Не намеквам, че ще ти измени, само искам да кажа, че той е от запада и със сигурност ще изпитва съчувствие към земляците си. Би трябвало да поставиш около него други хора. Къде са другите ти лордове? Неговите сродници и другари, които биха го задържали на твоя страна?

Хенри издава някакъв звук, почти стон от болка, и слага длан на шията на коня си, сякаш има нужда от опора.

— В Шотландия — прошепва той. — Изпратих на север почти всички, цялата армия и всичките си оръдия, и всичките си пари.

Замълчавам, съзнавайки опасността, в която се намираме. Всичките ми деца, включително и Артур, са в Тауър, докато бунтовниците напредват към Лондон, армията е прекалено далече, за да бъде повикана да се върне; ако малката войска на Хенри не успее да ги спре по пътя, ще бъдем обсадени.

— Бъди смел — казвам, макар че на самата мен ми призлява от страх. — Бъди смел, Хенри. Веднъж баща ми беше пленен, и веднъж беше прогонен от кралството си, а въпреки това беше велик крал на Англия и умря в кралското ложе.

Той ме поглежда мрачно.

— Изпратих в Шотландия Томас Хауард, графа на Съри. Той се би срещу мен при Бозуърт, и аз го държах затворен в Тауър в продължение на повече от три години. Мислиш ли, че това ще го е превърнало в мой приятел? Трябва да се надявам, че женитбата му със сестра ти го прави мой надежден съюзник. Ти ми казваш, че Добни е родом от Съмърсет и ще симпатизира на съседите си, когато те потеглят срещу мен. Дори не знаех това. Не познавам никого от тези мъже. Никой от тях не ме познава или обича. Баща ти никога не е бил сам като мен, в чужда земя. Оженил се е по любов, войниците му са го следвали възторжено. Винаги е имал хора, на които може да се довери.

* * *

Заемаме бойни позиции в Тауър, оръдията са изкарани навън, край тях горят постоянно огньове, гюлетата са струпани до топовете. Чуваме, че могъща бунтовническа армия, наброяваща може би цели двайсет хиляди, напредва към Лондон от Корнуол и набира сили по пътя. Това е армия, достатъчно голяма да превземе цялото кралство. Лорд Добни стига на юг навреме, за да блокира Големия западен път, и ние се надяваме, че ще ги принуди да се върнат, но той дори не успява да ги забави. Някои казват, че е наредил на войските си да разчистят пътя, и ги е оставил да минат.

Бунтовниците настъпват, наближавайки Лондон, нарастват по численост. Води ги лорд Одли, а знаем, че други благородници сигурно им изпращат оръжия, пари и войници. Не получавам никаква вест от Хенри, трябва да вярвам, че събира войниците, си, подготвя войска и се готви да потегли срещу тях. Нямам вест от него, а той не пише и на майка си, макар че тя прекарва дните си на колене в параклиса, който сияе денонощно в светлината на молитвените свещи, които е запалила за него.

Синът ми Артур, на сигурно място в Тауър при нас, идва при мен.

— Баща ми спрял ли е бунтовниците? — пита ме той.

— Сигурна съм, че е успял — казвам, макар да не съм.

В стаите си Едуард, братовчед ми, сигурно чува тропота на маршируващите, произнесените на висок глас заповеди, сменянето на стражите през четири часа. Маги, която се присъединява към мен, когато съпругът ѝ потегля с моя, е единствената от нас, на която е позволено да го вижда. Идва при мен с посърнало лице.

— Много е тих — е единственото, което казва. — Попита ме защо всички сме тук, знае, че всички сме тук в Тауър, и защо е толкова шумно. Когато казах, че към Лондон идват бунтовници чак от Корнуол, той каза… — тя млъква рязко и закрива устата си с длан.

— Какво? — питам. — Какво каза той?

— Каза, че няма кой знае каква причина някой да идва в Лондон, че това е много скучно място. Каза, че някой трябвало да им обясни колко пусто е в Лондон, и много самотно. Че е много, много самотно.

Ужасена съм.

— Маги, той да не си е загубил ума?

Тя поклаща глава.

— Не, сигурна съм, че не е така. Просто е бил сам толкова ужасно дълго, че почти е забравил как да говори. Той е като дете, което не е имало детство. Елизабет… аз го предадох. Предадох го толкова ужасно.