Объркана съм. Премествам поглед от дръзката прокламация с черно мастило към старческото ѝ, изплашено лице.

— Защо не? Той трябва да защити Севера. Мислех, че сте готови за това?

— Не можем — избухва тя. — Не смеем да изпратим армия в поход на север, за да се изправи срещу момчето. Ами ако войските се обърнат срещу нас в мига щом стигнем там? Ако преминат на другата страна, ако мъжете се обявят в подкрепа на Ричард, тогава няма да сме постигнали нищо, освен да му дадем армия и всичките си оръжия. Не се осмеляваме да изведем организирана армия където и да е близо до него. Англия трябва да бъде защитена от мъжете на Севера, които се бият под командването на собствените си предводители, защитават собствените си земи срещу шотландците, и ще наемем платени войници, за да подсилим редиците им — мъже от Лотарингия и от Германия.

Поглеждам я слисано.

— Наемате чуждестранни войници, защото не можете да се доверите на англичани?

Тя кърши ръце.

— Хората са толкова озлобени заради облагането с данъци и заради глобите, говорят против краля. Дотолкова не можем да им имаме вяра, не можем да бъдем сигурни…

— Не можете да имате доверие на английска армия, че няма да премине на другата страна и да се бие срещу краля?

Тя скрива лице в ръцете си, потъва в стола си, почти се свлича на колене, сякаш се моли. Гледам я вцепенено, неспособна да си придам съчувствено изражение. Никога в живота си не съм чувала за такова нещо: страната е нападната от нашественици, а кралят се бои да потегли на бой, за да защити границите си, защото не може да има доверие на армията, която е събрал, въоръжил, и на която е платил. Крал, който изглежда като узурпатор и свиква чуждестранни войски, дори в мига, когато едно момче, едно момче от долен произход, претендира за трона му.

— Кой ще поведе тази северна армия, ако кралят не тръгне? — питам.

Единствено това събужда у нея някаква радост.

— Томас Хауард, графът на Съри — казва тя. — Поверяваме му тази мисия. Вашата сестра ще роди детето му под нашите грижи. Сигурна съм, че той няма да ни предаде. Ние ще държим нея и първото му дете като залог. Семейство Кортни ще ни подкрепи, ние ще омъжим сестра ви Катрин за Уилям Кортни, за да ги накараме да удържат на думата си. А да изпратим срещу момчето човек, познат с предаността си към династията Йорк, ще изглежда добре, не мислите ли? Това сигурно ще накара хората да спрат и да се замислят, нали? Трябва да видят, че Томас Хауард е излязъл благополучно от Тауър, след като го държахме в плен там.

— За разлика от момчето — отбелязвам.

Очите ѝ рязко се стрелват към мен и виждам ужас в лицето ѝ.

— Кое момче? — пита тя. — Кое момче?

— Моят братовчед, Едуард — казвам спокойно. — Все още го държите без основание, без обвинение, несправедливо. Би трябвало да бъде освободен сега, за да не могат хората да кажат, че отвличате момчета с кръвта на Йорк и ги затваряте в Тауър.

— Не е така — тя отговаря заучено, сякаш това е прошепнатият отговор на наизустена молитва. — Той е там заради собствената си безопасност.

— Моля за неговото освобождаване — казвам. — Хората в тази страна са на мнение, че е редно той да бъде освободен. Аз, като кралица, поставям искане за това. В този момент, в който би трябвало да покажем своята увереност в позициите си.

Тя поклаща глава и се обляга назад в стола си, твърда в решимостта си.

— Не и докато не е безопасно да излезе.

Изправям се на крака, все още държейки в ръка прокламацията, която призовава хората да се вдигнат срещу Хенри, да отхвърлят налаганите от него данъци, да го заловят, докато бяга обратно към Бретан, откъдето е дошъл.

— Не мога да ви утеша — казвам студено. — Вие насърчихте сина си да облага хората с данъци до разорение, позволихте му да се крие и да не излиза сред хората, за да си създаде приятелства, окуражавахте го да преследва и тормози това момче, което сега предвожда войските си срещу нас, и го подтикнахте да вербува армия, на която не може да се довери, а сега да довежда чуждестранни войници. Миналия път, когато доведе в страната чуждестранни войници, те донесоха потната болест, която едва не погуби всички ни. Кралят на Англия би трябвало да бъде обичан от народа си, а не да е враг на спокойния му живот. Не би трябвало той да се страхува от собствената си армия.

— Но ваш брат ли е това момче? — пита тя дрезгаво. — На този въпрос ви повиках да отговорите. Вие знаете. Сигурно знаете какво е направила майка ви, за да го спаси. Дали човекът, който идва насам, е любимият син на майка ви, изправил се срещу моя?

— Това няма значение — казвам, внезапно виждайки пътя си ясно, далече от този вечно преследващ ни въпрос. Духът ми внезапно се повдига, когато разбирам, най-сетне, какво би трябвало да отговоря. — Няма значение срещу кого се изправя Хенри. Дали е любимият син на майка ми, или син на друга майка. Това, което има значение, е че вие не направихте своето момче любимец на Англия. Трябваше да го направите обичан, а не го сторихте. Единственото, което му дава безопасност, е обичта на неговия народ, а вие не му я осигурихте.

— Как можех? — пита настойчиво тя. — Как би могло изобщо да се направи такова нещо? Това е вероломен народ, това е безсърдечен народ, те са готови да хукнат след безумни мълви, не зачитат истински ценното.

Поглеждам я и почти изпитвам жал към нея, докато седи сгърчена в стола си, в бляскавия си молитвен стол с огромната Библия с богато емайлираната корица зад нея, в най-хубавите покои на двореца, окичени с най-изящните гоблени, и с цяло състояние в ковчежето ѝ за пари и скъпоценности.

— Не бихте могла да създадете обичан крал, защото вашето момче не е било обичано дете — казвам, и думите ми прозвучават като присъда. Чувствам се с каменно сърце, изражението ми е сурово като на ангела, претеглящ човешките дела в деня на Страшния съд. — Стараехте се заради него, но не успяхте. Като дете той никога не е бил обичан, и се превърна в мъж, който не може да събуди обич, нито да дари такава. Вие сте го съсипали напълно.

— Обичах го! — Тя скача, внезапно разярена, тъмните ѝ очи горят гневно. — Никой не може да отрече, че го обичах! Отдадох живота си за него! Винаги мислех единствено за него! Едва не умрях, давайки му живот, и пожертвах всичко — любов, сигурност, съпруг по мой избор — само заради него.

— Той беше отгледан от друга жена, лейди Хърбърт, съпругата на неговия настойник, и я обичаше — изричам непреклонно. — Вие я нарекохте своя неприятелка, взехте го от нея и го поверихте на грижите на чичо му. Когато моят баща ви победи, Джаспър отведе Хенри далече от всичко, което познаваше, в изгнание, а вие ги оставихте да заминат без вас. Отпратихте го, и той знаеше това. Причината беше във вашата амбиция, той знае това. Той не познава люлчини песни, не познава приказки за лека нощ, не познава веселите игри, които една майка играе със синовете си. Той не може да изпитва доверие, не може да чувства нежност. Работихте за него, да, и заговорничихте за него, и се борихте за него — но се съмнявам, че някога, през всички години, когато е бил невръстно дете, сте го държали на коленете си и сте го гъделичкали по пръстите на краката, и сте го карали да се кикоти.

Тя се присвива и се отдръпва от мен, сякаш я проклинам.

— Аз съм негова майка, не негова дойка. Защо да го милвам? Научих го да бъде предводител, а не бебе.

— Вие сте негов командир — казвам. — Негов съюзник. Но в това няма истинска обич — никаква. А сега виждате цената, която плащате за това. У него няма истинска обич, нито за да я даде, нито за да я получи — нито зрънце.

* * *

От Севера пристигат ужасяващи сведения — за шотландската армия, прииждаща като армия от вълци, опустошаваща каквото намери. Защитниците на Северна Англия потеглят храбро срещу тях, но преди да успеят да влязат в битка, шотландците са се изпарили обратно в родните си високи хълмове. Това не е поражение, нещо далеч по-лошо е: това е изчезване. Това е предупреждение, което само ни подсказва, че ще се върнат. Така че Хенри не се успокоява и се обръща към Парламента с искане за пари, стотици хиляди лири — и събира още под формата на неохотно дадени заеми от всичките си лордове и от лондонските търговци, за да плати на войници, които да бъдат въоръжени и поставени в готовност срещу тази невидима заплаха. Никой не знае какво готвят шотландците, дали ще предприемат постоянни набези, подкопавайки гордостта и увереността ни в Северна Англия, връхлитайки от виелиците през най-лошото време на годината, или ще изчакат пролетта и ще предприемат истинско нашествие.

— Той има дете — прошепва ми Маги. Дворът е зает с подготовка на празненствата за Коледа. Маги и съпругът ѝ са били в замъка Лъдлоу със сина ми Артур, за да го запознаят с владението му в Уелс, но се връщат в двореца Уестминстър навреме, за да отпразнуват Коледа. По пътя Маги се е вслушвала в клюките в странноприемниците, именията и абатствата, където се отбиват да потърсят гостоприемство. — Всички говорят, че той има дете.

Веднага си помислям колко щеше да се радва майка ми, как щеше да иска да види внучето си.

— Момиче или момче? — питам нетърпеливо.

— Момче. Родило му се е момче. Династията Йорк има нов наследник.

Лекомислено, несъобразително, стисвам ръцете ѝ и знам, че светлата ми радост се отразява като в огледало в усмивката ѝ.

— Момче?

— Нова бяла роза, нова бяла, напъпила роза. Нов син на Йорк.

— Къде е той? В Единбург?

— Говори се, че живее със съпругата си във Фолкланд, в кралския ловен дворец. Живеят скромно с бебето си. Казват, че тя е много, много красива и че са толкова влюбени, че той остава с радост при нея.

— Няма да нападне?

Тя свива рамене.

— Сега не е подходящият сезон, но може би той иска да живее тихо и спокойно. Младоженец, с красива съпруга с бебе на ръце? Може пък да си казва, че това е най-доброто, което може да получи.