Това е толкова нелепо предположение, че когато Хенри продължава да търси опечалена майка, изчезнало момче, каквото и да е — поне име, ако не нещо друго — аз виждам това като доказателство не за голямата му решимост да разбуди една мистерия, а за нарастващото му отчаяно желание да създаде самоличност за момчето и да му прикачи някакво име. Когато намеквам, че всъщност всеки би свършил работа, че не е нужно да е бръснар от Турне — той би могъл със същия успех да си послужи с всеки, който е готов да каже, че момчето се е родило в неговия дом и го е отгледал той, а после то е изчезнало — Хенри се намръщва и казва:

— Именно, именно. Бих могъл да разполагам с половин дузина родители и пак никой да не повярва, че съм намерил които трябва.

Една вечер през есента съм поканена в покоите на кралицата — те все още се наричат така — от Нейна светлост майката на краля, която ми казва, че трябва да говори с мен преди вечеря. Отивам със сестра си Сесили, тъй като Ан е в уединение, очакваща първото си дете; но когато разтварят със замах големите двойни врати, виждам, че приемната на Нейна светлост е празна, и оставям Сесили да ме чака там, до оскъдния огън от малки подпалки, и влизам в личния кабинет на Нейна светлост сама.

Тя е коленичила пред молитвен стол; но когато влизам, хвърля поглед през рамо, прошепва: „Амин“, а после се изправя. И двете правим реверанс: тя на мен като на кралица, аз на нея като на моя свекърва; притискаме студени бузи една в друга, сякаш си разменяме целувки, но устните на никоя от нас дори не докосват лицето на другата.

Тя посочва с жест към един стол, висок колкото нейния, от другата страна на огнището, и ние сядаме едновременно, без нито една от нас да даде предимство на другата. Започвам да се чудя за какво е всичко това.

— Искам да говоря поверително с вас — започва тя. — В пълна поверителност. Това, което ми кажете, няма да излезе отвъд стените на тази стая. Можете да ми доверите всичко. Давам ви свята клетва.

Чакам. Много се съмнявам, че ще ѝ кажа каквото и да било, затова не е нужно да ме уверява, че няма да го повтори. Освен това знам, че още в следващия миг тя ще повтори пред сина си всичко, което може да му бъде от полза. Святата ѝ клетва няма да я накара да се поколебае дори за миг. Нейната свята клетва не струва нищо срещу предаността ѝ към нейния син.

— Искам да поговорим за отминали дни — казва тя. — Вие сте били малко момиче и нямате вина за нищо от това. Нито аз, нито някой друг ви обвинява в нещо. Нито дори синът ми. Майка ви се разпореждаше за всичко, а тогава вие сте ѝ се покорявали — тя замълчава. — Но не е необходимо да ѝ се покорявате сега.

Свеждам глава.

Изглежда, че на Нейна светлост ѝ е трудно да повдигне въпроса, който я интересува. Тя се поколебава, потропва с пръсти по украсената с резба странична облегалка на стола си. Затваря очи, сякаш отдавайки се на кратка молитва.

— Когато бяхте съвсем младо момиче и живеехте в убежище, брат ви, кралят, беше в Тауър, но малкият ви брат Ричард все още беше с вас. Майка ви го беше задържала при себе си. Когато ѝ обещаха, че брат ви Едуард ще бъде коронясан, поискаха тя да изпрати принц Ричард в Тауър, за да се присъедини към брат си, да му прави компания. Помните ли?

— Спомням си — казвам аз. Въпреки волята си хвърлям поглед към натрупаните пънове в огнището, сякаш мога да видя в проблясващата жарава сводестия покрив на убежището, бялото, отчаяно лице на майка си, тъмносиния цвят на траурната ѝ рокля, и малкото момче, което откупихме от родителите му, което прибрахме, изкъпахме, наредихме му да не говори нищо, и го преоблякохме като малкия ми брат, с шапка, смъкната ниско на главата, с дебел шал през устата. Предадохме го на архиепископа, който се закле, че то ще бъде в безопасност, макар да не му вярвахме, да не вярвахме на никого от тях. Изложихме онова малко момче на опасност, за да спасим Ричард. Смятахме, че това ще ни откупи една нощ, може би една нощ и един ден. Не можехме да повярваме на късмета си, когато никой не се усъмни в него, когато двете момчета заедно, моят брат Едуард и онова бедняшко момче, съумяха да поддържат измамата.

— Лордовете от Тайния съвет дойдоха и настояха да им предадете вашия малък брат — казва Нейна светлост: гласът ѝ е напевен шепот. — Но сега се чудя дали сте го сторили?

Поглеждам я, срещайки погледа ѝ с честно, открито изражение.

— Разбира се, че да — казвам безцеремонно. — Всички знаят, че го направихме. Целият Таен съвет беше свидетел на това. Собственият ви съпруг Томас, лорд Станли, беше там. Всички знаят, че отведоха малкия ми брат Ричард да живее при брат ми, краля, в Тауър, да му прави компания преди коронацията. Вие самата бяхте в двора, трябва да сте ги видели как го отвеждат в Тауър. Сигурно помните, всички знаеха, че майка ми плака, докато се сбогуваше с него, но архиепископът лично се закле, че Ричард ще бъде в безопасност.

Тя кимва.

— Ах, но все пак… дали тогава майка ви не е организирала малък заговор, за да ги измъкне? — Нейна светлост се приближава, ръката ѝ посяга и се вкопчва в моите отпуснати в скута ръце като ноктите на хищна птица. — Тя беше умна и прозорлива жена, и винаги нащрек за опасностите. Питам се дали не е била готова, дали не е очаквала те да дойдат за принц Ричард? Помнете, аз обединих хората си с нейните в нападение срещу Тауър, за да измъкнат момчетата. И аз се опитах да ги спася. Но след това, след като този опит се провали, дали тя не ги е спасила сама — или може би е спасила само Ричард? По-малкия си син? Дали не е имала друг замисъл, за който не ми е казала? Бях наказана, задето ѝ помогнах, бях затворена в къщата на съпруга си и ми бе забранено да говоря или да пиша на когото и да било. Дали майка ви, която бе толкова предана на семейството си и умна жена, е измъкнала Ричард? Измъкна ли тя брат ви Ричард от Тауър?

— Знаете, че тя непрекъснато кроеше заговори — казвам. — Пишеше на вас, пишеше на сина ви. Вие сигурно знаете повече от мен за онова време. Тя казвала ли ви е, че го крие на сигурно място? Може би сте пазили тази тайна през цялото това време?

Тя рязко отдръпва ръка, сякаш съм гореща като жаравата в огнището.

— Какво искате да кажете? Не! Никога не ми е казвала такова нещо!

— Заговорничехте с нея да ни освободите, нали? — питам, с глас, сладък като мляко със захар. — Заговорничехте с нея да доведете сина си да ни спаси? Затова Хенри дойде в Англия? За да освободи всички ни? Не за да се възкачи на престола, а за да го върне на брат ми и да ни освободи?

— Но тя не ми каза нищо — избухва лейди Маргарет. — Никога не ми каза нищо. И макар всички да казваха, че момчетата са мъртви, тя никога не поръча да отслужат заупокойна литургия за тях, и така и не намерихме телата им, никога не открихме убийците им, нито някаква следа или мълва за заговор за убиването им. Тя никога не назова убийците им и никой така и не направи признания.

— Надявахте се хората да си помислят, че е бил чичо им Ричард — отбелязвам тихо. — Но нямахте куража да го обвините. Дори не и когато вече беше мъртъв, погребан в незнаен гроб. Нито дори когато публично изброихте престъпленията му. Никога не го обвинихте за това. Дори Хенри, дори вие нямахте безочието да заявите, че е убил племенниците си.

— Бяха ли убити? — изсъсква ми тя. — Какво от това, че може да не е бил Ричард? Няма значение кой го е сторил! Бяха ли убити? Бяха ли погубени и двамата? Сигурна ли сте в това?

Поклащам глава.

— Къде са момчетата? — прошепва тя, с глас, съвсем малко по-висок от шепота на пламъка в огнището. — Къде са? Къде е принц Ричард сега?

— Мисля, че знаете по-добре от мен. Мисля, че знаете съвсем точно къде е той — обръщам се отново към нея и я оставям да види усмивката ми. — Не мислите ли, че това е той, в Шотландия? Не мислите ли, че е на свобода, повел войските си срещу нас? Срещу родния ви син — наричайки го узурпатор?

Болката в изражението ѝ е искрена.

— Прекосили са границата — прошепва тя. — Събрали са голяма войска, кралят на Шотландия язди заедно с момчето начело на хиляди мъже, излял е оръдия, бомбарди — никой не е виждал такава армия на Север преди. А момчето е разпратило прокламация… — тя млъква рязко и изважда листа от пазвата си. Не мога да скрия любопитството си; протягам ръка и тя ми подава листа. Това е прокламация от момчето, сигурно е изготвил стотици, в най-долния край е подписът му, RR — Ricardus Rex, Крал Ричард IV Английски.

Не мога да откъсна очи от уверения замах, с който са изписани инициалите. Поставям пръст върху изсъхналото мастило; може би това е подписът на брат ми. Не мога да повярвам, че връхчето на пръста ми няма да усети докосването му, че мастилото няма да се стопли под ръката ми. Той е подписал това, а сега пръстът ми е върху подписа му.

— Ричард — изричам зачудено и чувам обичта в гласа си. — Ричард.

— Той призовава народа на Англия да залови Хенри, докато бяга — казва майката на Хенри с треперещ глас. Почти не я чувам, мисля си за малкия си брат, подписващ стотици прокламации като Ricardus Rex: крал Ричард. Откривам, че се усмихвам, мислейки си за малкото момче, което майка ми обичаше толкова много, което всички обичахме заради слънчевия му, добросърдечен нрав. Представям си го как полага този уверен подпис и се усмихва с присъщата си усмивка, сигурен, че ще спечели Англия отново за династията Йорк.

— Пресякъл е шотландската граница, напредва към Бърик — простенва тя.

Най-сетне осъзнавам какво казва.

— Нападнали са?

Тя кимва.

— Кралят ще отиде ли? Подготвил ли е войската си?

— Изпратихме пари — казва тя. — Цяло състояние. Той налива пари и оръжия в Севера.

— Той потегля? Хенри ще поведе армията си срещу момчето?

Тя поклаща глава.

— Няма да изведем армия на бойното поле. Още не, не и на Север.