Филипа Грегъри - Бялата принцеса

— Завещанието си? — повтарям пред Хенри.

— Разбира се — казва рязко той. — Той е на шейсет и три години. И е набожен човек с чувство за отговорност. Разбира се, че ще изготви завещанието си.

— Значи е много болен?

— Ти как мислиш? — Той избухва. — Да не мислеше, че е на легло просто заради удоволствието от почивката? Никога в живота си не е почивал; никога не е бил далече от мен, когато съм имал нужда от него; никога не се е щадил, нито дори за ден, нито дори за миг… — той млъква рязко и се извръща от мен, за да не мога да видя сълзите в очите му.

Внимателно отивам зад него, както е седнал в стола си, и обвивам ръка около гърба му, за да го прегърна силно; навеждам се и облягам буза на неговата, за да го утеша.

— Зная колко много го обичаш — казвам. — Той беше за теб като баща, и нещо повече.

— Той беше мой закрилник, и учител, мой ментор и мой приятел — казва той сломено. — Отведе ме от Англия на сигурно място и понасяше тежестта на изгнанието заради мен, когато бях още момче. После ме доведе обратно, за да предявя правото си над трона. Без него нямаше да стигна дори до бойното поле. Нямаше да мога да прекося Англия, нямаше да посмея да се доверя на двамата Станли, Бог знае, че нямаше да спечеля битката, ако не бяха неговите напътствия. Дължа всичко на него.

— Има ли нещо, което мога да направя? — питам безпомощно, защото знам, че няма нищо.

— Майка ми прави всичко необходимо — заявява Хенри гордо. — В твоето състояние не можеш да ѝ помогнеш с нищо. Можеш да се молиш, ако искаш.

Показно отвеждам дамите си в параклиса, където се молим и поръчваме литургия с песнопение за здравето на Джаспър Тюдор, чичо на краля на Англия, за стария, неукротим бунтовник. Коледа настъпва в двора, но Хенри нарежда тя да се отпразнува без много шум; няма да има силна музика и висок смях, които да смущават покоя в болничната стая, където Джаспър спи, а кралят и майка му бдят постоянно.

Въвеждат Артур да види умиращия чичо на баща му, Хенри влиза след него. Изпитанието е спестено на малката принцеса Маргарет, но Нейна светлост настоява момчетата да коленичат до леглото на най-великия англичанин, когото светът е познавал.

— Уелсец — казвам тихо.

В коледния ден отиваме на църква, честваме рождеството на Иисус Христос и се молим за здравето на неговия най-възлюбен син, неговия воин Джаспър Тюдор. Но на другия ден Хенри идва в стаята ми без предизвестие рано сутринта и сяда в долния край на леглото ми, докато аз сънено се надигам, а Сесили, която спи с мен, скача, прави реверанс и припряно излиза от стаята.

— Отиде си — казва Хенри. Гласът му е не толкова опечален, колкото удивен. — Почитаемата ми майка и аз седяхме при него, той и протегна ръка, усмихна ми се, а после се отпусна на възглавниците си, изпусна дълга въздишка — и умря.

Настъпва мълчание. Загубата му е толкова тежка, та знам, че не мога да кажа нищо, за да го утеша. Хенри е изгубил единствения баща, когото някога е познавал; опечален е като осиротяло дете. Тромаво се надигам на колене, защото големият ми корем ме прави непохватна, и протягам ръце към него да го прегърна. Той е с гръб към мен и не се обръща, не осъзнава, че съчувствено протягам към него ръце. Той е съвсем сам.

За момент си помислям, че е потънал в скръб, но после осъзнавам, че загубата на Джаспър само усилва вечните му страхове.

— И кой ще поведе сега моята армия срещу момчето и шотландците? — пита Хенри, говорейки на себе си, изстинал от страх. — Ще трябва да се изправя срещу момчето в битка, в Северна Англия, където ме мразят. Кой ще поеме командването, щом Джаспър ме изостави? Кой ще бъде до мен, на кого мога да имам доверие, сега, когато чичо ми е мъртъв?

Маги идва в покоите ми с толкова бърза крачка и отправя толкова настоятелен поглед към мен, та аз, понеже я познавам много добре, разбирам, че отчаяно иска да говори с мен. Седя с Нейна светлост майката на краля, с ръкоделие в ръце, слушайки как една от нейните дами чете една от вечните религиозни проповеди, чете на глас от текст, преписан на ръка, защото Бог знае, че никой не би си правил труд да отпечатва подобна мрачна проповед, и Маги прави реверанс на двете ни, отпуска се на едно ниско столче, взема някакво ръкоделие и се опитва да изглежда спокойна и невъзмутима.

Изчаквам една глава да свърши и момичето да обърне страницата на ръкописа, и казвам:

— Ще се разходя в градината.

Нейна светлост поглежда навън през прозореца, където сивото, натежало от облаци небе вещае сняг, и казва:

— Много по-добре е да изчакате, докато се покаже слънцето.

— Ще си сложа пелерината, маншона и шапката — казвам, и дамите ми, след един лек колеблив поглед към Нейна светлост майката на краля, за да се убедят, че тя не смята да оспори нареждането ми, ми донасят всичко необходимо и ме увиват като обемист пакет.

Нейна светлост ги оставя да си свършат работата, тъй като вече не ѝ доставя наслада да ми противоречи в собствените ми покои. От смъртта на Джаспър насам тя се е състарила с дузина години. Сега я гледам и понякога вече не виждам властната жена, която налагаше волята си на мен и съпруга ми, а една жена, която е прекарала целия си живот, посвещавайки се на една кауза, пожертвала любовта на живота си заради сина си, а сега чака да разбере дали каузата е изгубена и синът ѝ отново трябва да бяга.

— Маргарет, ще ме хванеш ли под ръка? — моля я.

Маги се изправя със старателно изиграно безразличие, сякаш е имала намерение да остане вътре, и намята пелерината си.

— Трябва да ви придружи страж — заявява Нейна светлост. — А вие трите — тя посочва към застаналите най-близо жени, без дори да погледне да види кои са, — вие трите ще се разходите с Нейна светлост.

Те не изглеждат много доволни при мисълта за една разходка в студа сега, когато може да завали и сняг, но се надигат, донасят наметките от стаите си и с по един страж пред нас и зад нас, и дамите около нас, Маги и аз най-сетне сме заедно и можем да говорим, без да ни подслушват.

— Какво има? — казвам рязко, веднага щом стражите тръгват напред, а жените изостават назад. Маги ме хваща подръка, за да не се подхлъзна по заскрежената земя. Сивата, студена река край нас е поръбена с бяло по бреговете, а една чайка, не по-бяла от скрежа, надава крясък над главите ни, после се завърта и отлита.

— Той е женен — казва тя кратко.

Изобщо не е нужно тя да изрича името му. Всъщност ние поддържаме споразумението, че нямаме име за него.

— Женен! — Мигновено ме сграбчва страх, че той е сключил неравен брак, оженил се е за някоя симпатична слугиня, някоя търсеща добър „улов“ вдовица, която му е заела пари. Ако е сключил лош брак, тогава Хенри ще злорадства и ще го презира, наричайки го още по-често Питъркин и Пъркин, син на пияница и слугиня, сега женен за една пачавра. Всички ще говорят как това доказва, че той не е принц, а претендент от нисше потекло. Или ще кажат, че е усвоил плебейски привички, простонародни привички, че е допуснал да бъде заслепен от вдовицата на някой дребен аристократ и да се ожени за нея заради парите от вдовишкото ѝ наследство. Ако съпругата му не може да се похвали с целомъдрие, ако е някоя провинциална повлекана, той със същия успех може да се откаже и да се прибере у дома.

Спирам на място.

— О, за Бога, Маги. Коя е тя?

Тя сияе.

— Сключил е добър брак, дори прекрасен брак. Оженил се е за Катрин Хънтли, сродница на самия крал на Шотландия, дъщеря на граф Хънтли, най-високопоставеният лорд на Шотландия.

— Дъщерята на граф Хънтли?

— И се говори, че е красавица. Лично крал Джеймс я предал на жениха ѝ пред олтара. Сгодили се преди Коледа, сега са женени, и вече се говори, че тя чака дете.

— Малкият ми бра… Ри… той е женен? Момчето е женено?

— А съпругата му очаква дете.

Хващам я под ръка и продължаваме нататък.

— О, само да можеше майка ми да види това!

Маги кимва.

— Щеше да е толкова щастлива. Толкова щастлива.

Разсмивам се на глас.

— Щеше да е във възторг, особено ако момичето е красиво и притежава състояние. Но, Маги, знаеш ли къде са се оженили? И как са изглеждали?

— Тя е носела яркочервена рокля, а вашият бра… той бил с бяла риза, тесни черни панталони и черен кадифен жакет. Организирали голям турнир, за да отпразнуват сватбата.

— Турнир?

— Крал Джеймс платил за всичко, всичко било направено както трябва. Разправят, че било пищно като в нашия двор, други казват, че било дори по-хубаво. А сега кралят и новобрачната двойка са заминали за ловния му дворец край Фолкланд във Файф.

— Съпругът ми знае всичко това — изтъквам очевидното.

— Да, аз го знам от сър Ричард, който трябва да отиде в Линкълн, за да събере армия за война с Шотландия. Той го научил от един от шпионите на краля. Точно сега кралят е свикал съвета си, за да нареди укрепяването на замъците в Северна Англия и подготовката за нашествие от Шотландия.

— Нашествие, предвождано от краля на Шотландия?

— Говори се, че със сигурност ще има нашествие тази пролет, сега, когато той се е свързал с брак с кралската фамилия на Шотландия. Кралят на Шотландия със сигурност ще го качи на престола на Англия.

Представям си брат си, какъвто го видях за последно: красиво малко момче на десет години със светла коса, будни лешникови очи и дяволита усмивка. Мисля си за потрепването на долната му устна, когато го целунахме за сбогом, увихме го топло и го изпратихме извън убежището, съвсем сам, с лодката надолу по течението, молейки се планът да се осъществи и той да стигне отвъд морето при леля ни, херцогиня Маргарет, и тя да го спаси. Мисля си за него сега, един млад мъж в сватбения си ден, облечен в черно и бяло. Представям си го как се усмихва със закачливата си усмивка, и прекрасната му невеста до него.