Филипа Грегъри - Бялата принцеса

Той влиза забързано в покоите ми и коленичи пред мен, докато аз седя, облечена в тъмносиньо, в стола си край моето огнище. Главата му е сведена, когато посяга сляпо към мен.

— Любов моя — изрича тихо.

Вземам ръцете му и чувам, но не виждам, как дамите ми излизат почти тичешком от стаята, за да ни оставят сами.

— Толкова съжалявам, че не бях тук — казва той. — Да ми прости Господ, че не бях с теб.

— Ти никога не си тук — казвам тихо. — За теб вече нищо няма значение, освен момчето.

— Опитвам се да защитя наследството за всичките ни деца — той вдига глава, но говори без помен от гняв. — Опитвах се да ѝ осигуря безопасност в собствената ѝ страна. О, скъпото дете, бедното малко дете. Не си давах сметка, че е толкова болна, трябваше да те послушам. Да ми прости Господ, че не го сторих.

— Тя не беше наистина болна — казвам. — Просто така и не укрепна. Когато умря, изобщо не се е мъчила, беше, сякаш просто въздъхна, а после я нямаше вече.

Той свежда глава и притиска лице към ръцете ми в скута. Усещам върху пръстите си гореща сълза, навеждам се над него и го прегръщам силно, притискам го, сякаш искам да почувствам силата му и да го накарам да почувства моята.

— Бог да я приеме при себе си — казва той. — И да ми прости, че бях далече. Чувствам загубата ѝ по-силно, отколкото можеш да си представиш, по-силно, отколкото мога да ти опиша. Знам, изглежда, че не съм добър баща на децата ни, а на теб не съм добър съпруг — но аз държа на теб и на тях повече, отколкото предполагаш, Елизабет. Кълна се, че поне ще бъда добър крал заради тях. Ще опазя кралството за децата си и трона ти — за теб, и ще доживееш да видиш как синът ти Артур го наследява.

— Тихо — казвам. Със спомена за Елизабет, топла и отпусната в прегръдките ми, не искам да изкушавам съдбата, като предричам бъдещето на другите ни деца.

Той става и аз се изправям заедно с него, докато той обвива ръце около мен и ме прегръща здраво, притиснал лице към шията ми, сякаш иска да вдиша утеха от уханието на кожата ми.

— Прости ми — промълвява. — Едва ли мога да искам това от теб, но го правя. Прости ми, Елизабет.

— Ти си добър съпруг, Хенри — уверявам го. — И добър баща. Знам, че в сърцето си ни обичаш, знам, че нямаше да заминеш, ако беше предположил, че може да я загубим, и, виж, ето че си тук — у дома, почти още преди да пратя да те повикат.

Той накланя леко глава назад, за да ме погледне, но не отрича, че именно неговите шпиони са му казали, че дъщеря му е мъртва. Не го е чул първо от мен.

— Трябва да зная всичко — са единствените му думи. — Така пазя всички ни.

Нейна светлост майката на краля подготвя и провежда пищно погребение за нашето малко момиче. Дъщеря ни е погребана като принцеса в параклиса на Едуард Изповедника в Уестминстърското абатство. Архиепископ Мортън провежда погребалната служба, епископът на Устър, който ми съобщи, че момчето се прибира у дома, отслужва литургията със сдържано достойнство. Не мога да кажа на Хенри, че епископът се усмихваше в нощта, когато бяха запалени сигналните огньове за слизането на момчето на суша. Не мога да издам свещеника, който погребва детето ми. Сгъвам ръце пред гърдите си, облягам глава на тях и се моля за скъпоценната ѝ душа, и знам, без съмнение, че тя е на небето; и че аз съм оставена да понасям горчивината от загубата ѝ на земята.

Артур, моето първородно дете, винаги най-разсъдлив от всички, слага ръка в моята, макар че вече е голямо момче, точно на девет години.

— Не плачете, почитаема майко — прошепва той. — Знаете, че тя е с нашата почитаема баба, знаете, че е отишла при Бог.

— Знам — казвам, примигвайки.

— И все още имате мен.

Преглъщам сълзите си.

— Все още имам теб — съгласявам се.

— Винаги ще ме имате.

— Радвам се за това — свеждам лице и му се усмихвам. — Толкова се радвам за това, Артур.

— А може би следващото бебе ще бъде момиче.

Притискам го към себе си.

— Независимо дали ще бъде момиче или момче, то не може да замести Елизабет. Мислиш ли, че ако изгубя теб, няма да възразя, защото все още имам Хари?

Собствените му очи блестят от сълзи, но той се засмива на думите ми.

— Не, макар че Хари би смятал така. Хари би сметнал това за много добра замяна.

Братовчедка ми Маги идва в личния ми кабинет в Уестминстър, носейки кутията ми с накити като оправдание за появата си. В тези изпълнени с подозрения времена винаги внимаваме, когато сме заедно, да показваме ясно, че правим нещо; тя ми носи разни неща, аз ѝ възлагам поръчки. Никога не създаваме впечатлението, че сме се срещнали само да поклюкарстваме, да си разменяме шепнешком тайни. От начина, по който носи кутията, така, че всички да видят, демонстрирайки, че ще разглеждаме накитите ми, веднага се досещам, че иска да говори с мен насаме.

Обръщам се към почетната си дама.

— Ако обичате, донесете тъмнопурпурната панделка от гардеробната — казвам.

Тя прави реверанс.

— Съжалявам, Ваша светлост, мислех, че искате синята.

— Така беше, но размислих. И, Клеър — идете с нея и донесете пурпурната наметка, която е в тон с панделката.

Двете излизат, докато Маргарет отваря кутията с накити и вдига аметистите ми, сякаш за да ми ги покаже. Другите жени са по-близо до огнището и могат да ни виждат, но не и да чуят какво казваме. Маргарет вдига камъните към светлината, за да ги накара да заискрят с наситенопурпурен пламък.

— Какво има? — питам рязко, докато се настанявам пред огледалото си.

— Той е в Шотландия.

Лек, бълбукащ смях, или може би изхълцване от страх, се надига в гърлото ми.

— В Шотландия? Напуснал е Ирландия? Сигурна ли си?

— Приет е като почетен гост на крал Джеймс. Кралят го признава и почита, организира голяма среща на лордовете, нарича го с титлата му: Ричард, херцог на Йорк — тя стои зад мен, вдигайки аметистовата диадема, за да ми я покаже.

— Откъде разбра?

— Съпругът ми, Бог да го благослови, ми каза. Чул го от испанския посланик, който го научил от испанските съобщения — изпращат ни препис от всичко, което пишат до Испания, толкова силен е станал съюзът между краля и испанците — тя хвърля поглед към жените до огъня, за да се увери, че те са погълнати от собствен разговор, слага аметистите на шията ми, и продължава: — Испанският посланик в Шотландия бил повикан от крал Джеймс Шотландски, който го упрекнал гневно и заявил, че нашият крал Хенри е маша в ръцете на испанските крал и кралица. Но той — Джеймс — щял да се погрижи законният крал на Англия да заеме престола си.

— Да нападне ли смята?

Маргарет поставя диадемата на главата ми. Виждам зачуденото си изражение в огледалото пред мен, с разширени очи, с бледо лице. За момент изглеждам като майка си, за миг съм красавица, каквато бе тя. Потупвам пребледнелите си бузи.

— Изглеждам така, сякаш съм видяла призрак.

— Всички изглеждаме така — казва Маргарет, а слабата ѝ усмивка се отразява в огледалото, докато закопчава аметистите на шията ми. — Всички се движим така, сякаш към нас се е насочил призрак. По улиците пеят за херцога на Йорк, който танцува в Ирландия и се весели в Шотландия и ще влезе в английската градина и всички отново ще празнуват. Говорят, че той е призрак, дошъл да тържествува, херцог, върнал се от мъртвите.

— Говорят, че е моят брат — казвам направо.

— Кралят на Шотландия казва, че би заложил живота си на това.

— А какво казва твоят съпруг?

— Казва, че ще има война — отвръща тя, усмивката изчезва от лицето ѝ. — Шотландците ще нахлуят, за да подкрепят Ричард, ще нахлуят в Англия, и ще има война.

Чичото на Хенри, Джаспър, се прибира у дома от едно от дългите си, тежки пътувания на кон, блед като мъжете, които е осъдил и изпратил на ешафода, с дълбоки бръчки от изтощение, врязани в лицето. Той е стар, надхвърлил е шейсетте, а тази година е полагал тежки усилия, отчаяно копнеещ да види племенника си в безопасност на трона му, осъзнаващ с ужас, че и за двамата времето изтича. Старостта го преследва, провалът върви по петите на Хенри.

Леля ми Катрин, предана съпруга както винаги, го настанява в леглото в техните пищно обзаведени и удобни покои, вика лекари, аптекари и болногледачки да се грижат за него, но е изблъскана настрани от Нейна светлост майката на краля, която се гордее с познанията си за медицината и билките и казва, че организмът на Джаспър е толкова силен, та всичко, от което се нуждае, е добра храна, почивка и няколко забъркани от самата нея тинктури, за да оздравее. Съпругът ми, Хенри, посещава стаята на болния три пъти на ден — сутрин, за да види как е спал чичо му, преди вечеря — за да се увери, че той получава най-доброто, което готварницата може да предложи и че то се поднася първо на него, топло и прясно, на едно коляно, и за последно — вечер, преди да отиде заедно с майка си в параклиса да се молят за здравето на човека, който от толкова време е опора на живота им. Джаспър е бил като баща за Хенри, и негов единствен постоянен спътник. Бил е негов закрилник и ментор. Хенри е можел да загине без постоянната любяща грижа на чичо си. Мисля, че върху Нейна светлост той е упражнил най-силното влияние, което една жена може да познава: той е любовта, която никога не е назовала, животът, който никога не е водила, мъжът, за когото е трябвало да се омъжи.

Както Хенри, така и майка му споделят уверено убеждението си, че Джаспър, който винаги е яздил усилено и се е сражавал ожесточено, който винаги се е измъквал от опасностите и е оцелявал в изгнание, отново ще се изплъзне от ноктите на смъртта и ще танцува на коледното празненство. Но след няколко дни те започват да придобиват все по-мрачен вид, а след още няколко викат лекарите да дойдат и да го прегледат. След още няколко дни Джаспър настоява да се срещне с правник и да направи завещанието си.