Чувствам се по-скоро като спяща принцеса във вълшебна приказка, отколкото като жената, обещана за съпруга на новия крал на Англия. Наистина, живея в кралския дворец и спя в едни от най-хубавите покои, поднасят ми храната любезно, макар и не на едно коляно, както на кралското семейство. Но живея тук тихо, без придворни, без обичайната тълпа от ласкатели, приятели и молители, без да виждам краля; принцеса без корона, годеница без жених, булка без дата за сватбата.

Бог ми е свидетел, че навремето бях достатъчно добре известна като годеница на Хенри. Когато беше претендент за трона в изгнание, той се закле в самата катедрала на Рен, че е крал на Англия, а аз съм негова годеница. Но, разбира се, това беше, когато събираше армия за нашествието си, и отчаяно желаеше да получи подкрепа от династията Йорк и всичките ни поддръжници. Сега, когато спечели битката и отпрати армията си, може би ще пожелае да се освободи и от обещанието си, като оръжие, което му е било необходимо тогава, но няма нужда от него сега.

Майка ми се е погрижила всички да имаме нови рокли; всички ние, петте принцеси на Йорк, сме изискано облечени. Но няма къде да ходим, никой не ни вижда, и към нас се обръщат не с „Ваша светлост“ като към принцеси, а с „милейди“, като към незаконородени дъщери, плод на двуженство, сякаш майка ми не е вдовстваща кралица, а вдовица на провинциален земевладелец. Всички сме в не по-добро положение от това на Сесили, чийто брак вече е анулиран, но и не ѝ предлагат нов съпруг. Тя не е лейди Скроуп, но не е и нищо друго. Ние сме момичета без име, без семейство, без сигурност. А такива момичета нямат бъдеще.

Предполагах, че ще си върна положението на принцеса, ще получа състоянието си, че ще бъда омъжена и коронована в една пищна церемония редом с Хенри; но мълчанието ми подсказва, че той не е изгарящ от нетърпение жених.

Не пристига съобщение от кралската гардеробна, призоваващо ни да дойдем и да си изберем рокли за шествието по случай коронацията. Дворцовият служител, отговарящ за увеселенията, не пита дали можем да дойдем в двореца, за да ни научи на танца за вечерята след коронацията. Всички шивачки и камериерки в Лондон се трудят денонощно над рокли и диадеми; но не за нас. Не изпращат при нас никого от канцеларията на кралския шамбелан с указания за процесията. Не сме поканени да преспим в Тауър в нощта преди коронацията, както повелява традицията. Не поръчват за нас коне, на които да яздим от Тауър до Уестминстърското абатство, не пристигат указания с програмата за деня. Хенри не изпраща подаръци, каквито е редно един жених да прати на невестата си. Не идва никаква вест от майка му. Тук, където би трябвало да цари суматоха и оживление и да пристигат множество противоречиви указания от един нов крал и нов двор, изгарящи от желание да изглеждат добре, цари мълчание, което става все по-забележимо и по-забележимо с течение на дните.

— Няма да бъдем поканени на коронацията — казвам без увъртания на майка ми, когато оставам насаме с нея, щом идва да ми пожелае лека нощ в спалнята, която деля със Сесили. — Очевидно е, нали?

Тя кимва.

— Не мисля, че ще бъдем поканени.

— Как е възможно да не съм редом с него?

Майка отива бавно до прозореца и поглежда навън към тъмното нощно небе и сребристата луна.

— Мисля, че не искат цяла тълпа представители на Йорк да бъдат видени близо до трона, толкова близо до короната — казва тя сухо.

— Защо не?

Тя спуска капаците и ги затваря с резетата, сякаш за да не допуска вътре сребристата светлина, която я озарява и ѝ придава неземно сияние.

— Не знам със сигурност причината — казва тя. — Но предполагам, че ако бях на мястото на майката на Хенри, не бих искала моето дете, един претендент, един узурпатор, превърнал се в крал само защото е спечелил битката, да приеме короната си редом с една принцеса, истинска принцеса от кралското семейство, любимка на народа, и красавица. Дори да изключим всичко останало, такава гледка не би ми се понравила.

— Защо? Как изглежда той? — питам настойчиво.

— Обикновено — майка ми го заклеймява с една-единствена пренебрежителна дума. — Той е много, много обикновен.

* * *

На всички ни, дори на Сесили, която безумно се надява почти до последния ден, постепенно ни става ясно, че новият крал ще бъде коронясан сам, и че не ме иска, мен, привличаща погледите с красотата си, единствената истинска кралска особа, до себе си пред олтара. Не иска ние, предишното кралско семейство, дори да бъдем свидетели, когато полага ръка върху короната на моя любим, короната, носена от мъжа, когото обичах, и от баща ми преди него.

Не пристига съобщение нито от Хенри, нито от майка му, лейди Маргарет Станли, за да потвърди това решение по един или друг начин, и макар че майка ми и аз обмисляме да пишем на лейди Маргарет, никоя от нас не може да понесе унижението да я умолява за право да присъстваме на коронацията, нито да я моли да определи дата за сватбата ми.

— Освен това, ако присъствах на коронацията му като вдовстваща кралица, щях да вървя пред нея — отбелязва майка ми язвително. — Навярно тъкмо затова не сме поканени. През целия си живот, на всяко важно дворцово събитие, тя не е виждала нищо освен гърба ми. Диадемата и воала ми винаги са ѝ запречвали гледката. Влизала е след мен във всяка стая в този дворец, а после вървеше и след Ан Невил, когато беше нейна придворна дама. Вървеше зад Ан на коронацията ѝ, носейки шлейфа. Навярно лейди Маргарет смята, че сега е неин ред да бъде първата дама, и иска някой да се влачи след нея.

— Ами аз? — пита с надежда Сесили. — Бих носила шлейфа ѝ. Бих била щастлива да нося шлейфа ѝ.

— Няма да го направиш — заявява кратко майка ми.

* * *

Хенри Тюдор е отседнал в двореца Ламбет до коронацията си, и ако благоволи да вдигне поглед от закуската си, би видял прозореца ми в двореца Уестминстър, точно от другата страна на реката; но вероятно той не благоволява да вдигне поглед, не се интересува от непознатата си невеста, защото все още не праща вест. В нощите преди коронацията си той се премества в Тауър, както изисква традицията. Там ще отседне в кралските покои и всеки ден ще минава покрай вратата, където са били видени за последно братята ми, всеки ден ще прекосява моравата, където брат ми имаше мишена за стрелба и се упражняваше с лъка си. Може ли човек да прави подобно нещо, без по гърба му да пробяга ледена тръпка, без да зърне бледото лице на затвореното момче, което трябваше да бъде коронясано за крал? Нима майка му не вижда лека сянка на стълбището, нима, когато коленичи в кралската ниша в параклиса, не чува слабо ехо от тънкия глас на момче, което изрича молитвите си? Как могат двамата Тюдори да се качват по тясното вито стълбище на Градинската кула и да не се ослушват пред дървената врата за гласовете на две малки момчета? А ако някога се заслушат, нима не е сигурно, че ще чуят тихите молитви на Едуард?

— Той ще търси — казва майка ми мрачно. — Ще разпитва всички, които някога са ги охранявали. Ще иска да узнае какво е станало с принцовете, и ще се надява да открие нещо, някой, който може да бъде подкупен да се яви и да отправи обвинение, или някой, който може да бъде убеден да признае каквото е необходимо, така че да може да припише вината на Ричард. Ако успее да докаже, че Ричард е убил нашите принцове, тогава може да обоснове узурпирането на трона, защото те ще са мъртви, а Ричард ще е заклеймен като тиранин и кралеубиец. Ако може да докаже смъртта им, тогава каузата на Хенри ще бъде спечелена.

— Майко, готова съм да се закълна в живота си, че Ричард не им е сторил зло — казвам сериозно. — Знам, че Ричард щеше да ми каже, ако го беше сторил. Познаваше го. Нима не се убеди в нощта, когато той дойде при теб да те попита ти ли си отвлякла двамата? Той не знаеше къде са, нито пък какво е станало с тях. Мислеше, че ти може да си ги взела. Готова съм да се закълна, че изобщо не е знаел. Всъщност той се измъчваше от това, че не знае. Не знаеше кого да посочи в крайна сметка за свой наследник. Отчаяно искаше да бъде сигурен.

Погледът на майка ми е суров.

— О, вярвам, че Ричард не е убил момчетата. Разбира се, че зная това. Никога не бих поверила теб и сестрите ти на неговите грижи, ако мислех, че е в състояние да стори зло на децата на родния си брат. Но със сигурност отвлече нашия принц Едуард на път за Лондон. Уби брат ми Антъни, който се опита да го защити. Затвори Едуард в Тауър и стори всичко по силите си, за да вземе и по-малкото ми момче, Ричард. Не той беше този, който ги уби тайно, но ги затвори там, където един убиец можеше да ги открие. Прояви незачитане спрямо волята на баща ти и отне трона на брат ти. Може и да не ги е убил; но трябваше и двамата да бъдат оставени на сигурно място под моите грижи. Ричард, херцогът на Глостър, ми отне Едуард, щеше да отнеме и сина ми Ричард. Зае престола и уби брат ми Антъни и сина ми Ричард Грей. Той беше узурпатор и убиец, и аз няма никога да му простя за тези престъпления. Не е нужно да приписвам на Ричард други престъпления, той ще отиде в пъкъла за тези, а за тях аз няма никога да му простя.

Нещастно поклащам глава, задето майка ми говори така за мъжа, когото обичам. Не мога да го защитя, не и пред нея, която е изгубила своите две момчета и все още не знае какво е станало с тях.

— Зная — прошепвам. — Не отричам, че той трябваше да действа в ужасни времена, че извърши ужасни неща. Изповяда ги пред свещеника си и се помоли за прошка за тях. Нямаш представа колко се измъчваше от нещата, които е бил принуден да стори. Но съм сигурна, че не е заповядал да убият братята ми.

— Тогава Хенри няма да открие нищо при претърсването на Тауър — отбелязва тя. — Ако Ричард не ги е убил, няма да има тела, които Хенри да изнесе оттам. Навярно и двамата са живи, скрити някъде в Тауър или в къщите наблизо.