Филипа Грегъри - Бялата принцеса

— Е, къде е сега?

Той ме поглежда студено, сякаш преценява дали е безопасно да ми каже.

— Кой знае? Може би е отишъл в Ирландия? Ветровете духаха на запад, така че се съмнявам да е слязъл на суша в Уелс. Поне Уелс би трябвало да бъде верен на един Тюдор. Той ще разбере това.

Не казвам нищо. И двамата знаем, че той не може да разчита на нито една област, че ще бъде предана на един Тюдор. Протягам ръце и прислужникът, който отговаря за миенето на ръцете, полива топла вода върху пръстите ми и ми подава благоуханна кърпа.

Хенри изтрива ръцете си и подхвърля кърпата на един паж.

— Залових някои от хората му — казва той във внезапен пристъп на енергия. — В ръцете ми са около сто и шейсет от тях, англичани и чужденци, до един — предатели и бунтовници.

Не е нужно да питам какво ще стане с мъжете, отплавали с момчето за Англия. Заемаме местата си и се обръщаме с лице към придворните си.

— Ще ги разпратя из страната и ще наредя да ги обесят на групи във всички пазарни градове — заявява Хенри със студено ожесточение. — Ще покажа на хората какво се случва с всеки, който се обърне срещу мен. И ще ги съдя за пиратство — не за държавна измяна. Ако ги обявя за пирати, ще мога да убия и чужденците. Французин и англичанин могат да увиснат на бесилото редом, един до друг и всички ще гледат техните разлагащи се тела и ще знаят, че не бива да се осмеляват да оспорват управлението ми, независимо къде са родени.

— Няма ли да ги помилваш? — питам, докато наливат вино в чашите ни. — Нито един от тях? Няма да проявиш милост? Винаги казваш, че е добър политически ход да се проявява милост.

— Защо, в името на адските огньове, трябва да ги помилвам? Те тръгнаха срещу мен, срещу краля на Англия. Въоръжени, с надеждата да ме свалят от престола.

Свеждам глава пред яростния му изблик и знам, че придворните наблюдават яростта на Хенри.

— Но онези, които екзекутирам в Лондон, ще умрат, както умират пиратите — изрича той с внезапна сурова наслада. Гневът му се изпарява, той ми се усмихва лъчезарно.

Поклащам глава.

— Не зная какво имаш предвид — казвам уморено. — Какво ти казват сега твоите съветници?

— Съобщават ми как се наказват пиратите — казва той с жестока радост. — И точно така ще наредя да убият тези мъже. Ще наредя да ги завържат долу до кея „Сейнт Катрин“ в Уопинг. Те са предатели и дойдоха срещу мен по море. Ще ги обявя за виновни в пиратство и те ще бъдат завързани долу на кея, и приливът ще настъпи и бавно, много бавно ще пропълзи над тях, първо ще се плиска около краката им и глезените им, докато накрая нахлуе в устите им и те ще се удавят постепенно в един фут вода. Смяташ ли, че това ще научи народа на Англия какво се случва с бунтовниците? Смяташ ли, че това ще научи народа на Англия да не ми се опълчва? Никога да не се надига срещу един Тюдор?

— Не зная — казвам. Опитвам се да си поема дъх, сякаш аз съм завързана на брега, докато надигащият се прилив плиска в стиснатите ми устни, и мокри лицето ми, надигайки се бавно. — Надявам се.

Дни по-късно, когато Хенри отново се е отправил на неспокойните си обиколки из Централните графства, научаваме, че момчето е слязло на суша в Ирландия и е обсадило замъка Уотърфорд. Ирландците се стичат под знамето му, и властта на Хенри в Ирландия е напълно отхвърлена.

В следобедите си почивам; това бебе притиска тежко корема ми и ме изтощава твърде много, когато вървя. Маргарет седи с мен, шиейки заедно с мен, и ми нашепва, че Ирландия е станала неуправляема, че властта на англичаните е отхвърлена, всички се обявяват в подкрепа на момчето. Съпругът ѝ, сър Ричард, ще трябва да замине за този изключително опасен остров; Хенри му е наредил да поведе войска, за да се сражава с момчето и с неговите обожаващи го съюзници. Но още преди сър Ричард да е наредил на корабите да откарат войската му, обсадата е снета без предупреждение, и неуловимото момче отново го няма.

— Къде е сега? — питам Хенри, докато той се готви да излезе на езда, с кралските телохранители зад него, въоръжени и с шлемове на главите, сякаш са на военен поход, сякаш той очаква нападение по главните пътища на собствената си страна.

Лицето му е мрачно.

— Не знам — казва той кратко. — Ирландия е тресавище от измяна. Той се крие в мочурищата, крие се в планините. Моят човек в Ирландия, Пойнингс, не владее положението, изгубил е всякакъв контрол, не знае нищо. Момчето е като призрак, чуваме за него, но никога не го виждаме. Знаем, че го укриват, но не знаем къде.

Кралят не идва вечер в спалнята ми, не идва дори само за да поседи и да поговори с мен; не е идвал от месеци. Дните, когато бяхме приятели и любовници, сега ми се струват много далечни. Не си позволявам да скърбя за загубата на любовта му, усещам, че води битка и в собственото си сърце, заедно с постоянното патрулиране по пътищата на Англия. Страхът и омразата му го обсебват, той не може да изпитва удоволствие дори при мисълта за новото дете в утробата ми. Не може да седи до огъня в стаята ми и да разговаря тихо с мен, прекалено е неспокоен, измъчван от постоянния си страх. Навън, в тъмнината, някъде в Англия, в Ирландия или в Уелс, момчето бди, и Хенри не може да спи спокойно до мен.

Сър Ричард Поул най-накрая е отплавал за Ирландия, за да се опита да открие ирландски главатари на кланове, които могат да бъдат убедени да не изменят на сключения съюз срещу момчето, и Маги идва в покоите ми всяка вечер след вечеря и прекарваме вечерта заедно. Винаги се стараем да задържим някоя жена от свитата на Нейна светлост при нас, достатъчно близо, за да ни чува, и винаги говорим само за банални неща; но за мен е утеха да я имам край себе си. Ако придворната дама докладва на Нейна светлост, а, разбира се, трябва да предполагаме, че го прави, тя може да каже, че сме прекарали вечерта, разговаряйки за децата, за образованието им, и за времето, което е твърде влажно и студено, за да се разхождаме с удоволствие.

Маги е единствената от дамите ми, с която мога да разговарям без страх. Само на нея мога да кажа тихо: „Малката Елизабет не укрепва. Всъщност ми се струва, че днес е по-отпаднала.“

— Новите билки не ѝ ли помогнаха?

— Никак.

— Може би, когато дойде пролетта, ще можете да я заведете в провинцията?

— Маги, дори не знам дали ще дочака пролетта. Гледам я, и гледам твоя малък Хенри, и макар че са толкова близки по възраст, изглеждат като различни същества. Тя е като дете на феите, толкова малка и крехка е, а той е такова силно, набито и яко момче.

Тя слага ръка върху моята.

— Ах, скъпа. Понякога Бог прибира при себе си най-скъпоценните деца.

— Нарекох я на майка си, и се боя, че ще отиде при нея.

— Тогава баба ѝ ще се грижи за нея на небето, ако ние не успеем да я задържим тук, на земята. Трябва да вярваме в това.

Приемам с кимване утешителните думи, но мисълта да изгубя Елизабет е почти непоносима. Маги покрива дланта ми със своята.

— Със сигурност знаем, че тя ще живее в блясък и слава с баба си на небето — повтаря тя. — Знаем това, Елизабет.

— Но аз така ясно си я представях като принцеса — изричам зачудено. — Почти можех да я видя. Гордо момиче, с медночервената коса на баща си и светлата кожа на майка ми, наследила любовта на двама ни към четенето. Почти можех да я видя, сякаш позираща за портрет, с ръка върху книга. Почти можех да я видя като млада жена, горда като кралица. И казах на Нейна светлост майката на краля, че Елизабет ще бъде най-великата от всички с името Тюдор.

— Може би ще бъде — предполага Маги. — Може би ще оцелее. С бебетата никога не се знае, може би ще укрепне.

Поклащам глава, обзета от съмнения, и тази нощ, около полунощ, когато ме разбужда наситено жълтата есенна луна, блестяща през летвичките на капаците, мислите ми веднага се насочват към болното ми бебе. Ставам и обличам робата си. Маги, която спи в леглото ми, веднага се събужда.

— Зле ли ви е?

— Не. Просто се безпокоя. Искам да видя Елизабет. Ти заспивай.

— Ще дойда с вас — казва тя, измъква се от леглото и намята шал върху нощницата си.

Заедно отваряме вратата и дремещият пазач подскача изненадано, сякаш сме два призрака, с бледи лица, с коси, прибрани в плитки под нощните ни шапчици.

— Всичко е наред — казва Маги. — Нейна светлост отива в детската стая.

Той и другият пазач ни следват, докато вървим боси надолу по студения каменен коридор, а после Маги спира за миг.

— Какво има? — пита тя.

— Стори ми се, че чух нещо — казвам тихо. — Чуваш ли го? Като пеене?

Тя поклаща глава.

— Нищо. Не мога да чуя нищо.

Тогава разбирам какъв е звукът, и се насочвам към детската стая с внезапна припряност. Ускорявам крачка, започвам да тичам, изблъсквам пазача, за да си проправя път, и хуквам нагоре по каменните стъпала към кулата, където, на върха, е топлата и сигурна детска стая. Когато отварям вратата, дойката, приведена над креватчето, сепнато се надига, с ужасено лице, с думите:

— Ваша светлост! Тъкмо щях да ви повикам!

Грабвам Елизабет в обятията си. Тя е топла и диша тихо, но е бледа, смъртно бледа, а клепачите и устните ѝ са сини като метличина. Целувам я за последен път и виждам мимолетната ѝ мъничка усмивка, защото знае, че съм тук, а после я държа, без изобщо да помръдвам, просто стоя и я притискам към сърцето си, докато чувствам как малката гръд се повдига и спуска, повдига и спуска, а после застива неподвижно.

— Спи ли? — пита Маги с надежда.

Поклащам глава и чувствам как сълзите се стичат по лицето ми.

— Не. Не спи. Не спи.

На сутринта, след като съм измила телцето ѝ и съм я облякла в нощницата ѝ, изпращам кратко съобщение на баща ѝ, за да му кажа, че дъщеричката ни е мъртва. Той се прибира у дома толкова бързо, та предполагам, че е узнал за случилото се преди да получи писмото ми. Заръчал е на шпионин да ме следи, както е наредил да следят и всички други в Англия, и следователно вече са му съобщили, че съм изтичала от спалнята си посред нощ, за да държа дъщеря си в прегръдките си, докато умира.