Филипа Грегъри - Бялата принцеса

Вечерта е прекрасна; лястовиците се вият и криволичат ниско над сребристата река, като се спускат да напълнят клюновете си с вода, а после светкавично отлитат. Един дъждосвирец се издига от речния бряг и надава нисък и сладък зов, разперил широко криле. Музикантите на борда на следващата баржа настройват инструментите си и засвирват.

— Толкова се радвам, че дойде с нас — казвам тихо.

Той взема ръката ми и я целува. Това е първият жест на привързаност между нас от много седмици насам, и ме стопля като късно слънце.

— И аз се радвам — казва той.

Хвърлям поглед към него и забелязвам изтощението в лицето му и напрежението в раменете му. За момент се питам дали мога да му заговоря, както една съпруга би трябвало да заговори на съпруга си, гълчейки го, че не се грижи за себе си, настоявайки той да си почива, загрижена за здравето му.

— Мисля, че работиш прекалено усилено — казвам.

— Имам много тревоги — казва той тихо, сякаш не е на самия ръб на лудостта. — Но тази вечер бих искал да съм в мир с теб.

Поглеждам го със светнало лице и забелязвам как усмивката ми става по-широка.

— О, Хенри!

— Любов моя — казва той. — Ти винаги — каквито и тревоги да имам — си моята любов.

Взема ръката ми, поднася я към устните си, целува я нежно, а аз обгръщам бузата му с другата си ръка.

— Чувствам се, сякаш внезапно си се завърнал при мен, от дълго опасно пътуване — казвам зачудено.

— Исках да изляза по вода — обяснява той. — Къде на света има по-прекрасно нещо от реката и една лятна вечер в Англия? И къде може да се намери по-добра компания?

— Това е най-добрата компания в Англия, сега, когато ти си тук.

Той се усмихва на комплимента, а изражението му е топло, щастливо. Изглежда с години по-млад от трескавия, неспокоен човек, който чака вестоносци от Фландрия.

— Освен това имам планове — заявява.

— Хубави планове?

— Много. Реших, че е време да провъзглася Хенри за херцог на Йорк. Сега, когато е вече на четири години.

— Още няма четири — поправям го.

— Почти на толкова. Редно е да получи титлата си.

Чакам, усмивката ми се стапя. Познавам съпруга си достатъчно добре, за да съм наясно, че ще има още.

— И ще го направя губернатор на Ирландия.

— На три години и половина?

— Почти на четири е. Не се тревожи! Няма да е нужно да заминава където и да е или да прави каквото и да било. Ще назнача сър Едуард Пойнингс за негов заместник в Ирландия и ще го изпратя там с войска.

— Войска?

— За да се погрижа да приемат управлението на Хенри. Да утвърдя името на сина ни в Ирландия.

Извръщам поглед от оживеното лице на съпруга си към зелените брегове, където плясъкът на греблата ни раздвижва едва-едва тръстиките. Един стридояд надава внезапното си пискливо предупреждение, и аз зървам как пиленцето, с блестящо бели крачета и лъскаво черно оперение като родителите си, се снишава, докато го подминаваме.

— Не оказваш чест на малкия ни Хенри — казвам тихо. — Използваш го.

— Целта е да покажа на всички в Мехелен, в Антверпен, във Фландрия, дори на някои хора в Лондон и Ирландия, че Йоркският херцог не е при тях. Той е при нас, и неговото име е Хенри, херцог на Йорк. Той е губернатор на Ирландия и ирландците ще прегънат коляно пред него, а аз ще взема главата на всеки, който спомене друг херцог.

— Имаш предвид момчето — казвам направо. Сякаш цветовете се отдръпват от златистия залез. Радостта си отива от вечерта, както розовият цвят си отива от светлината.

— Наричат го Ричард, херцог на Йорк. Ние ще им покажем, че разполагаме с Хенри, херцог на Йорк. А неговото право над трона е по-силно.

— Не ми харесва нашето момче да бъде използвано, за да претендира за едно име — казвам предпазливо.

— Това е собственото му име — настоява съпругът ми. — Той е вторият син на краля на Англия, така че е херцог на Йорк. Със сигурност трябва да утвърди името си и да попречи на който и да било друг да го използва. Показваме на света, че имаме право над името. Има само един херцог на Йорк, и той е Тюдор.

— Не показваме ли пред света, че се боим да не би някой друг да използва името? — питам. — Като провъзгласяваме Хенри за херцог сега? Докато е все още в детската стая? Не изглежда ли така, сякаш предявяваме претенции за име, което някой друг използва? Това не ни ли кара да изглеждаме по-скоро слаби, отколкото силни?

Настъпва студено мълчание, и аз се обръщам да го погледна и съм потресена да видя, че Хенри внезапно е пребледнял и се тресе от ярост. Коментирайки плана му, съм събудила гнева му, и той е извън себе си от ярост.

— Можете да обърнете — изревава той през рамо към кормчията, без да ми обръща внимание. — Обърнете и ме оставете на брега. Уморих се от това, втръсна ми.

— Хенри…

— Втръсна ми от всички ви — казва той злобно.

Провъзгласяването на Хари за херцог на Йорк е последвано от двуседмични празненства — две седмици, през които той яде необичайна храна на пищни пиршества, обличат го като малък крал, стои буден до твърде късно, докато му се завие свят от изтощение, а после, уморен, плаче, докато заспи, за да се събуди на сутринта в състояние на непоносима възбуда и в очакване на още един бляскав ден.

Дори аз, критична към фалша на това удостояване с титла, мога да видя как моето момче Хари се издига до висотата ѝ и изпитва наслада от нея. Той е изключително забавен в суетата си; нищо не му харесва повече от това да бъде център на възхищение и средоточие на вниманието, а през тези дни всички хвалят интелигентността, силата и красотата му, и малкият Хари се облива в руменина като червената роза на Ланкастър под неспирното им възхищение.

Артур, винаги по-тих и по-сериозен от буйния си брат и шумната си сестра Маргарет, седи до мен по време на голямата църковна служба, в която Томас Лангдън, епископ на Уинчестър, помага на архиепископа да провъзгласи Хари за Йоркски херцог. По време на пиршеството, когато Хенри вдига Хари върху една маса, за да могат всички да го видят, Артур само казва тихо:

— Надявам се да не пее. Копнееше да пее пред всички.

Засмивам се.

— Няма да му позволя да пее — уверявам го. — Макар че наистина има прекрасен глас.

Млъквам рязко, защото Маргарет, вече обезумяла от ревност заради вниманието, което обръщат на брат ѝ, се смъква от стола си и дръпва пелерината на краля. Ужасена, бавачката ѝ хуква след нея, прави нисък реверанс на краля и моли за извинение. Но ние сме пред хора, честваме влиянието и властта си. Това не е кралят, чисто сърце започва да блъска гръмко при внезапния звук от оръдеен салют; който в миг изпада в ярост, от която лицето му побелява; това е Хенри такъв, какъвто иска да го виждат хората. Този Хенри няма нищо против, че децата му са станали от столовете си, и че не се държат както трябва. Това е този Хенри, който се е научил какво трябва да прави, за да изглежда като крал пред хората. Аз сама го научих. Той се смее гръмогласно, сякаш е искрено развеселен, и вдига Маргарет, така че тя застава редом с брат си и маха на придворните. Той прави знак на бавачката на Елизабет и тя подава бебето, така че всички могат да видят трите деца едно до друго.

— Децата на Англия! — изкрещява съпругът ми възторжено, и всички надават ликуващ възглас. Той протяга ръка, подканвайки Артур и мен да се присъединим към тях. Артур се изправя неохотно и дръпва назад стола ми, така че и двамата да отидем при краля, който стои, обвил ръце около по-малките си деца, и шестимата да приемем аплодисментите, сякаш наистина сме актьори в пиеса.

Хари се обръща към баща си и прошепва нещо. Баща му се навежда да чуе, а после плясва с ръце, за да призове за внимание, и всички замлъкват.

— Синът ми, Йоркският херцог, ще пее! — обявява той.

Артур ми отправя продължителен, непроницаем поглед и всички стоим мълчаливо и слушаме, докато Хари, със сладък лек сопранов глас, пее „Весел поздрав към пролетта“, и всички потропват по масата или тананикат хоровата част, а когато свършва, избухват в напълно спонтанни аплодисменти. Двамата с Артур се усмихваме, сякаш сме в истински възторг.

В края на двуседмичните празненства има турнир, и принцеса Маргарет е определена да връчи наградите. Налага се да давам нареждания на Хари от кралската ложа, тъй като той не може да понесе разочарованието, че отказвам да му позволя да язди понито си в турнира, и дори не го пускам да мине с шествието по арената.

— Можеш да стоиш тук и да махаш на хората, а можеш и да отидеш в детската стая — заявявам твърдо.

— Трябва да остане — оспорва думите ми моят съпруг. — Тълпата трябва да го види. И трябва да го видят усмихнат.

Обръщам се към намусения си малък син.

— Чу краля — казвам. — Трябва да махаш и да се усмихваш. Понякога трябва да правим неща, които не искаме. Понякога се налага да изглеждаме щастливи дори когато сме тъжни или ядосани. Ние сме кралската фамилия на Англия, трябва да ни виждат могъщи и ликуващи. Трябва да изглеждаме радостни.

Хари винаги се вслушва, когато някой се позовава на суетността му. Нацупено свежда меднорусата си глава само за миг, а после пристъпва до предния край на кралската ложа и вдига ръка да помаха на тълпата, която надава одобрителен рев. Ликуващите възгласи го изпълват с вълнение, той се усмихва широко и помахва отново, после подскача като малко агънце. Зад него синът ми Артур също вдига ръка да помаха, и се усмихва. Внимателно, незабелязана от тълпата, хващам здраво задния край на жакета на Хари и го задържам неподвижно, преди да посрами всички ни, като прескочи ниската стена.

Когато участниците в турнира излизат на арената, рязко си поемам дъх. Очаквала съм да носят зеления цвят на Тюдорите, вечния зелен цвят на Тюдорите, неизменната пролет в царуването на моя съпруг. Но той и майка му са им наредили да се облекат в цветовете на Йорк, за да окажат почит на новия малък херцог на Йорк, и да напомнят на всички, че розата на Йорк е тук, а не в Мехелен. Всички са в синьо и наситеното червено на моя род, цветовете, които не съм виждала, откакто Ричард, последният крал от династията Йорк, потегли към смъртта си при Бозуърт.