Филипа Грегъри - Бялата принцеса

Моите дами ахват, а някой надава лек уплашен писък. Изправям се бавно на крака и поглеждам братовчедка си Маги. Виждам как устните ѝ се движат, сякаш се кани да проговори, но е изгубила глас.

Бавно се изправям на крака и забелязвам, че треперя така, че едва успявам да стоя изправена. Маги прави две крачки към мен, като пъха длан под лакътя ми, за да ме задържи да не падна. Заедно се обръщаме към човека, отговорен за безопасността ми, който се извисява застрашително на прага ми, без да влиза или да обявява пристигането на посетител. Мълчи, сякаш му е трудно да изпълни това, за което е дошъл. Усещам как Маги потръпва и разбирам как тя, също като мен, си мисли, че той е дошъл да ни отведе в Тауър.

— Какво има? — питам. Радвам се, че гласът ми е тих и овладян. — Какво има, мастър?

— Трябва да ви съобщя нещо, Ваша светлост — казва той. Оглежда се смутено из стаята, сякаш изпитва неудобство да говори пред всички дами.

Облекчението, че не е дошъл да ме арестува, почти ме смазва. Сестра ми Сесили рухва на мястото си и изхълцва леко. Маги пристъпва назад и се обляга на стола ми. Нейна светлост майката на краля не се трогва изобщо. Вика го с жест вътре.

— Влезте. Какво е съобщението ви? — пита тя рязко.

Той се поколебава. Пристъпвам към него, за да може да ми говори тихо.

— Какво има?

— Става дума за кралския телохранител Едуардс — казва той. Лицето му внезапно се облива в гореща руменина, сякаш се срамува. — Моля за извинение, Ваша светлост. Положението е много неприятно.

— Болен ли е?

Първият ми страх е за чумата.

Но Нейна светлост е дошла при нас и съобразява по-бързо от мен.

— Заминал ли е?

Капитанът на стражата кимва.

— За Мехелен?

Той кимва отново.

— Не каза на никого къде отива, нито на кого счита, че дължи вярност; щях да наредя да го арестуват веднага, ако бях чул дори само слух. Той е под мое командване, пази пред вратата ви от половин година. Никога не съм си и помислял… Простете, Ваша светлост. Но нямаше как да знам. Оставил бележка за момичето си, и оттам знаем. Отворихме я — той колебливо подава парче хартия.

— Дайте да видя това! — възкликва лейди Маргарет и изтръгва бележката от ръката ми.

— Можете да я задържите — казвам сухо. — Можете да я занесете на сина си. Но той няма да ви благодари за това.

Погледът, който тя ми отправя, е изпълнен с ужас.

— Собственият ви телохранител — прошепва тя. — Отишъл при момчето. Личният коняр на Хенри също е заминал.

— Нима? Не знаех.

Тя кимва.

— Управителят на домакинството на сър Ралф Хейстингс е заминал и е отнесъл цялото сребро на семейството в Мехелен. И арендаторите на самия сър Едуард Пойнингс… Сър Едуард, който беше наш посланик във Фландрия, не може да задържи собствените си хора тук. Десетки, стотици мъже се измъкват и бягат тайно.

Хвърлям поглед назад към дамите си. Четенето е прекратено и всички са се навели напред, опитвайки се да чуят какво се говори; не мога да не забележа жадното любопитство, изписано на лицата на всички тях, на лицата на Маги и Сесили — също.

Командирът на личната ми стража свежда глава в поклон, отстъпва назад и затваря вратата след себе си. Но Нейна светлост майката на краля се нахвърля върху ми яростно, размахвайки пръст към моите сродници.

— Омъжихме онези момичета — сестра ви и братовчедка ви — за мъже, на които можехме да имаме доверие, така че интересите ни да бъдат общи, да ги направим членове на фамилията Тюдор — изсъсква ми тя, сякаш аз съм виновна, че са жадни за новини. — Сега не можем да сме сигурни, че съпрузите им не се надяват да се издигнат като родственици на Йорк, и че интересите им няма да се насочат точно в обратната посока. Омъжихме ги за предани нам нищожества, дадохме на тези мъже, които нямаха почти нищо, принцеси на Йорк, за да ни бъдат верни, за да бъдат признателни. Сега те навярно си мислят, че могат да се възползват по друг начин от своите съпруги и да посегнат към величието.

— Семейството ми е вярно на краля — казвам твърдо.

— Брат ви… — тя преглъща обвинението си. — Ние уредихме живота на сестра ви и братовчедка ви и им дадохме богатство. Можем ли да им имаме доверие? След като всички бягат? Или те също ще използват състоянието си и съпрузите си срещу нас?

— Вие избрахте съпрузите им — изричам сухо, гледайки право в бялото ѝ, тревожно лице. — Безсмислено е да се оплаквате на мен, ако се боите, че избраните от самата вас мъже са вероломни и неверни.

Дворът не се радва на идването на лятото, и макар че аз купувам на Артур първия му кон и първото му истинско седло, а после трябва да утешавам Хенри, който настоява за собствен истински кон, хубав като този на брат му, не мога да се преструвам, че това е истинско лято, такова, каквото трябва да бъде, или че дворът е щастлив. Кралят ходи навсякъде, обгърнат в мълчание, майка му прекарва повечето си време в параклиса, а всеки път, когато някой не се яви на вечерята или на служба в параклиса, всички се оглеждат и шушукат: „Дали и той е заминал? Мили Боже, дали той също е заминал? При момчето?“

Сякаш сме актьори на малка, безвкусно подредена сцена, приличаме на актьори, които се преструват, че всичко е наред, че се чувстват удобно на ниските си столчета, с короните, които не са им по мярка. Но всеки, който погледне наляво или надясно, може да види, че този мним двор представлява само няколко души, покачени върху каруца, които се опитват да създадат илюзия за величие.

Маргарет посещава брат си в Тауър, преди дворът да напусне Лондон, и се връща в покоите ми с унило изражение. Уроците му са прекратени, охраната му е сменена, станал е толкова мълчалив и тъжен, та тя се бои, че дори да го освободят още утре, той никога няма да си възвърне духа на развълнуваното малко момче, което доведохме в столицата. Сега той е на деветнайсет години, но не му позволяват да излиза в градината; позволяват му само да се разхожда горе по стените на кулата всеки следобед. Казва, че не може да си спомни какво е да тича, мисли, че е забравил как да язди кон. Не се е провинил в нищо, освен че носи изтъкнато име, и не може да се откаже от това име, както направи Маргарет, както направихме аз и сестрите ми, погребвайки самоличността си в браковете си. Сякаш името му на херцог от династията Йорк ще го повлече, подобно на воденичен камък около шията, надолу в дълбоки води, и ще стане причина той никога да не бъде освободен.

— Мислите ли, че кралят някога ще пусне Едуард на свобода? — пита ме тя. — Не смея да го помоля, не и това лято. Дори не и като благоволение. Не смея да говоря с него. А пък и сър Ричард ми нареди да не го правя. Заявява, че не можем да казваме нищо и да правим нищо, което може да накара краля да се усъмни в лоялността ни.

— Хенри не може да се съмнява в сър Ричард — възроптавам. — Назначи го за шамбелан на Артур. Ще го изпрати да управлява Уелс веднага щом бъде безопасно принцът да напусне двора. Има му по-голямо доверие, отколкото на всеки друг на този свят.

Бързото поклащане на главата ѝ ми напомня, че кралят се съмнява във всички.

— Нима Хенри се съмнява в сър Ричард? — прошепвам.

— Заръчал е на човек да ни държи под око — казва тя полугласно. — Но ако не може да има доверие на сър Ричард…?

— Тогава не мисля, че Теди някога ще бъде освободен — довършвам мрачно. — Не мисля, че Хенри някога ще го пусне на свобода.

— Не, крал Хенри няма… — признава тя. — Но…

В мълчанието между нас мога да видя неизречените думи така ясно, сякаш ги е изписала с пръста си по дървото на масата, а после ги е изтрила.

— Крал Хенри никога няма да го освободи; но крал Ричард би го направил.

— Кой знае какво ще се случи? — казвам кратко. — Със сигурност, дори и в празна стая, ние с теб не бива никога да изказваме предположения.

Постоянно получаваме новини от Мехелен. Започвам да изпитвам ужас, когато видя вратата към личните покои на краля да се затваря и стражът да застава пред нея, препречил пътя с копието си, защото тогава разбирам, че поредният пратеник или шпионин е дошъл да се срещне с Хенри. Кралят се опитва да попречи да се разчуват новини от постоянните му срещи, но бързо се разнася вестта, че император Максимилиан е посетил земите си във Фландрия и момчето, момчето, което не бива да бъде назовавано, пътува с него като негов нежно обичан събрат-монарх. Дворът в Мехелен вече не е достатъчно бляскав за него. Максимилиан му дава великолепен дворец в Антверпен, дворец, украсен със собственото му знаме и окичен с бели рози. Името му, Ричард, принц на Уелс и херцог на Йорк, е изписано с ярки букви върху фасадата на постройката, неговите придворни носят цветовете на Йорк, наситено тъмночервено и синьо, и му прислужват на едно коляно.

Хенри идва при мен, когато се качвам в баржата си за една вечерна разходка по реката.

— Мога ли се присъединя към теб?

Напоследък толкова рядко му се случва да говори дружелюбно, че изобщо не успявам да му отговоря, само го зяпвам удивено като някоя селянка. Той се засмива, тонът му е привидно напълно безгрижен.

— Изглеждаш удивена, че бих поискал да те придружа за едно плаване.

— Удивена съм — казвам. — Но съм много доволна. Мислех, че си се заключил в личния си кабинет с докладите.

— Бях, но после видях от прозореца си, че приготвят баржата ти, и си помислих: каква прекрасна вечер за разходка по водата.

Правя знак на свитата си и един млад мъж скача от мястото си; всички останали се преместват и Хенри сяда до мен, като кимва на лодкарите, че могат да потеглят.