Филипа Грегъри - Бялата принцеса

А после, само две вечери преда Коледа, вратата на спалнята ми се отваря и ме обзема чувството, че сме се върнали към ранните години на брака си и цялото щастие и непринуденост са изчезнали в един миг. Паднал е мраз; някогашната мрачност е обгърнала краля. Той влиза, отправяйки набързо гневна дума към слугата си, който е вървял след него с чаши и шише вино. „Не искам това!“, процежда, сякаш е лудост дори да му го предлагат, сякаш никога не е искал такова нещо, никога не би поискал подобно нещо; човекът трепва и излиза, като затваря вратата, без нито дума повече.

Хенри се свлича в стола до огнището ми и аз пристъпвам към него, изпитвайки старото, познато чувство на безпокойство.

— Нещо не е наред, така ли? — питам.

— Очевидно.

Докато той мълчи навъсено, сядам срещу него и чакам да разбера дали ще поиска да говори с мен. Оглеждам лицето му. Изглежда така, сякаш радостта му е повехнала, преди да разцъфне напълно. Искрата е изчезнала от тъмните му очи, дори цветът се е отдръпнал от лицето му. Изглежда изтощен, кожата му е почти сива. Седи, сякаш е много по-стар, измъчван от болка, приведените му рамене издават напрежение, свел е глава, сякаш тегли тежък товар, като уморен кон, измъчван от жестокия хомот. Докато го гледам, той засенчва очите си с длан, сякаш сиянието от огъня е твърде ярко на фона на вътрешния му мрак, и внезапно ме обзема дълбока жалост.

— Съпруже, какво има? Кажи ми, какво се е случило?

Той вдига поглед към мен, сякаш открива с изненада, че още съм там, и осъзнавам, че в дълбокия си унес той е бил далеч от тихата ми, топла стая, напрягайки се да види някаква стая някъде другаде. Може би дори се е опитвал да прозре обратно в мрака на миналото, до стаята в Тауър и двете малки момчета, седнали в леглото си по нощници, когато вратата им се е отворила със скърцане и на входа е застанал непознат човек. Сякаш копнее да узнае какво се случва после, сякаш се бои да види избавление, а се надява да види убийство.

— Какво? — пита раздразнено. — Какво каза?

— Виждам, че си обезпокоен. Случило ли се е нещо?

Лицето му потъмнява и за момент си помислям, че ще избухне и ще ми се разкрещи, но после енергията се оттича от него, сякаш е болен.

— Става дума за момчето — казва изнурено. — Онова проклето момче. Изчезнал е от френския двор.

— Но ти изпрати…

— Разбира се, че изпратих. Заръчах на половин дузина души да го следят, още в мига, когато пристигна във френския двор от Ирландия. Наредих на дузина мъже да го следят, откакто крал Шарл ми го обеща. За слабоумен ли ме мислиш?

Поклащам глава.

— Трябваше да им наредя да го убият още там, на място. Но си мислех, че ще бъде по-добре, ако го върнат в Англия за екзекуция. Мислех, че ще проведем съдебен процес, на който щях да докажа, че той е самозванец. Мислех да съчиня някаква история за него, позорна история за бедни невежи родители, баща-пияница, прехранващ се с мръсна работа някъде по някоя река близо до работилница за щавене на кожи; каквото и да е, за да го лиша от блясъка му. Мислех да бъде екзекутиран публично и да принудя всички да го гледат как умира. Така че всички да разберат, веднъж завинаги, че е мъртъв. Така че всички да спрат да го подкрепят, да заговорничат в негово име, да бленуват за него…

— Но значи той е изчезнал? Избягал?

Не мога да се сдържа; което и да е това момче, надявам се, че се е измъкнало.

— Така казах, нали?

Чакам няколко мига, докато гневната му гримаса изчезва, а после опитвам отново.

— Но накъде?

— Ако знаех това, щях да изпратя някого да го убие по пътя — казва горчиво съпругът ми. — Да го удави в морето, да пусне някое дърво на главата му, да окуци коня му, и да го посече. Може да е отишъл навсякъде, нали? Той е истински малък авантюрист. Обратно в Португалия? Там вярват, че той е Ричард, приемат го като син на баща ти, като херцог на Йорк. В Испания? Той е писал на краля и кралицата като равни нему и те не са оспорили правото му на това. В Шотландия? Ако отиде при краля на шотландците и заедно съберат армия и тръгнат срещу мен, тогава ще загина някъде в Северна Англия. Нямам дори един-единствен приятел в онези проклети мрачни хълмове. Познавам северняците; те само го чакат да ги поведе, та да се вдигнат срещу мен.

— Или се е върнал в Ирландия да разбуни отново ирландците срещу мен? А може да е отишъл при леля ви, леля ви Маргарет във Фландрия? Дали тя ще посрещне племенника си с радост и ще го настрои срещу мен, как мислиш? Тя изпрати цяла армия за един прислужник в готварницата; какво ще направи за истинския принц? Дали ще му даде две хиляди наемници и ще го изпрати в Стоук да довърши работата, която първият изпратен от нея претендент започна?

— Не зная — казвам.

Той скача на крака и столът му пада с трясък назад на пода.

— Ти никога не знаеш! — изкрещява в лицето ми, с хвърчаща от устата му слюнка, извън себе си от гняв. — Никога не знаеш! Това е девизът ти! Забрави „Смирена и разкаяна“, твоят девиз е „Не зная! Не зная! Аз никога не зная!“. Каквото и да питам, ти никога не знаеш!

Вратата зад мен се открехва, и братовчедка ми Маги подава русата си глава в стаята.

— Ваша светлост?

— Махай се! — изкрещява ѝ той. — Ти, кучко на Йорк! Всички вие, предатели от рода Йорк. Махай се от очите ми, преди да те натикам в Тауър при брат ти!

Тя се отдръпва пред яростта му, но не иска да ме остави сама, изложена на гнева му.

— Наред ли е всичко, Ваша светлост? — пита ме, заставяйки се да не му обръща внимание. Виждам, че се е вкопчила в дръжката на вратата, за да се задържи права, с омекнали от страх колене, но поглежда покрай разярения ми съпруг, за да види имам ли нужда от помощта ѝ. Поглеждам пребледнялото ѝ лице и знам, че сигурно изглеждам далеч по-зле, пепелява от шока.

— Да, лейди Поул — казвам. — Съвсем добре съм. Няма какво да правите тук. Можете да ни оставите. Съвсем добре съм.

— Не си прави труда заради мен, отивам си! — поправя ме Хенри. — Проклет да съм, ако прекарам нощта тук. Защо бих го сторил? — втурва се към вратата и я дръпва рязко от Маги, която залита за миг, но все така не отстъпва, видимо трепереща. — Отивам в собствените си покои — казва той. — За мен те са най-хубавите покои. Няма покой за мен тук, в това гнездо на йоркисти, в това гнездо на мръсни предатели.

Изхвръква навън. Чувам трясъка във външната зала за аудиенции, когато стражите забиват пиките си в земята, докато той отваря рязко вратата, а после тътренето на крака, когато охраната му припряно се подрежда зад него, за да го последва. До утре целият двор ще узнае, че е нарекъл Маргарет „кучка на Йорк“, а мен — йоркистка предателка, че е назовал покоите ми „гнездо на мръсни предатели“. А на сутринта всички ще узнаят и защо: момчето, което нарича себе си мой брат, отново е изчезнало.

Оставаме в Лондон за пролетта, за да може Хенри да бъде в центъра на своята шпионска мрежа, получавайки доклади първо от Антверпен, а после от Мехелен за чудото в двора на моята леля във Фландрия. Всички говорят за мига, когато племенникът ѝ дошъл при нея от Франция, спасен благодарение на ангелска намеса, коленичил в краката ѝ, погледнал я в лицето, и тя разпознала с ликуване изгубения си племенник Ричард.

Тя пише на всички, в изблик на радост, като им казва, че времето на чудесата не е отминало, защото ето го тук — нейният племенник, когото са смятали за мъртъв, а той бил отново сред нас като Артур, събудил се от сън и завърнал се в Камелот.

Монарсите на християнския свят ѝ отговарят. Странно е, но ако тя припознава племенника си, то кой би могъл да го отхвърли? Кой би могъл да знае по-добре от собствената му леля? Кой би се осмелил да каже на вдовстващата херцогиня на Бургундия, че греши? Пък и защо да греши? Тя вижда със сигурност у това момче чертите на племенника си, и разказва на всички, че разпознава в негово лице братовия си син. Никой от скъпите ѝ приятели — императорът на Свещената Римска империя, кралят на Франция, кралят на Шотландия, кралят на Португалия и монарсите на Испания — не отхвърля твърдението ѝ дори и за миг. А колкото до самото момче, всички съобщават, че той е с осанка на принц, красив, усмихнат, сдържан. Облечен в най-хубавите дрехи, които заможната му леля може да му поръча, той създава собствен двор от присъединяващите се към него мъже, чийто брой постоянно нараства, понякога говори за детството си и споменава събития, които само дете, израснало в кралския двор на баща ми би могло да знае. Слугите на баща ми, старите приятели на майка ми бягат от Англия, сякаш сега тя е вражеска страна. Отиват до Мехелен, за да го видят лично. Задават му въпроси, които са съчинили, за да го изпитат. Оглеждат лицето му, търсейки прилика с красивия малък принц, когото майка ми обожаваше, опитват се да му заложат капан с лъжливи спомени, с химери. Но той им отговаря уверено, те също му вярват, и остават на негова страна. Всички са удовлетворени от изпитанията, които сами са измислили. Всеки един от тях, дори онези, които са били твърдо решени да го опровергаят, дори онези, на които Хенри е платил да го изложат, са убедени, че той не е измамник. Падат на колене, някои от тях плачат, кланят му се като на свой принц. Това е Ричард, завърнал се от мъртвите — пишат те възторжено в отговорите си до Англия. Това е Ричард, изтръгнат от ноктите на смъртта, законният крал на Англия, възстановен отново на власт, върнат ни отново, слънцето на Йорк грее отново.

Нови и нови хора започват да се измъкват от домовете си в Англия. Уилям, любимият ковач на краля, изчезва от ковачницата. Никой не може да разбере защо той би се отказал от благоволението на двора, от правото да подковава най-хубавите коне в кралството, от покровителството на самия крал — но огънят е изгасен, а ковачницата е тъмна, и мълвата твърди, че Уилям е заминал да подковава конете на истинския крал на Англия, и вече не желае да служи на един претендент на Тюдорите. Неколцина съседи, които живеят близо до баба ми, херцогиня Сесили, изчезват от красивите си имения в Хъртфордшър и потеглят тайно за Фландрия, почти със сигурност с нейната благословия. Свещеници изчезват от параклисите си, техните помощници препращат писма на известни поддръжници, придворни носят пари от изтъкнати родове в Англия на момчето. После идва най-лошото от всичко — сър Робърт Клифърд, придворен, служил на Йорк, човекът, натоварен от Хенри със задачата да бъде негов представител в Бретан, натъпква дисагите си със съкровища на Тюдорите и заминава. Мястото му в нашия параклис остава празно, мястото на масата му в нашата зала — също. Шокиращо, невероятно, но нашият приятел сър Робърт е изчезнал с цялата си свита; и всички знаят, че е отишъл при момчето.