Филипа Грегъри - Бялата принцеса

Това ми напомня за времето, когато баща ми бе крал на Англия и повеждаше двора на бляскава обиколка из внушителните имения и манастири. За това кратко време наистина приличаме на наследници на родителите ми: млади и благословени с късмет и богатство. В очите на всички сме прекрасни като ангели, облечени в златен брокат, яздим зад развети знамена. Редом с нас язди цветът на Англия; всички най-видни благородници са пълководци в армията на Хенри, а съпругите и дъщерите им са в свитата ми. Зад тях върви огромна армия, събрана за Хенри срещу враг, когото всички мразят. Лятото ни се усмихва, дългите слънчеви дни ни подканват да потегляме рано и да си почиваме в горещините по пладне до прекрасните реки или в сянката на разлистената гора. Изглеждаме като краля и кралицата, каквито би трябвало да бъдем, център на красотата и властта в тази красива и силна земя.

Виждам как Хенри вдига глава със зараждаща се гордост, докато води тази могъща армия през сърцето на Англия; виждам го как започва да язди наистина като крал, потеглящ на война. Когато минаваме през градчетата по пътя и хората го приветстват, той повдига облечената си в рицарска ръкавица ръка и маха, отвръщайки с усмивка на поздрава им. Най-сетне е открил гордостта в себе си, най-сетне е открил самоувереността си. С толкова голяма армия зад себе си, колкото тази част на Англия не е виждала никога, той се усмихва като крал, който е напълно сигурен на трона си, а аз яздя редом с него и чувствам, че съм там, където трябва да бъда: обичаната кралица на един могъщ крал, жена, толкова благословена, колкото беше и моята щастлива майка.

Нощем той идва в стаята ми в някое абатство или имение по пътя, и обвива ръце около мен, сякаш е сигурен, че ще бъде топло посрещнат. За първи път в брака ни обръщам глава към него, а не я извръщам, а когато ме целува, слагам ръце на широките му плещи и го прегръщам плътно, поднасяйки му устата си, целувката си. Той нежно ме полага на леглото, и аз не обръщам лице към стената, а обвивам ръце около него, с крака около кръста му, и когато прониква в мен, усещам лека възбуда от наслада и посрещам с охота докосването му за първи път в брака ни. В замъка Сандуич, за първи път досега, той ляга гол при мен, и аз се движа в унисон с него, откликвам, а после го подканвам, а после най-сетне го умолявам за още, и той чувства как се разтапям под него, докато го прегръщам и викам от удоволствие.

Любим се цяла нощ, сякаш сме младоженци и тепърва откриваме взаимно красотата на телата си. Той ме прегръща, сякаш никога няма да ме остави, а на сутринта ме отнася до прозореца, увита в кожена наметка, целува шията и раменете ми, а накрая — усмихнатите ми устни, докато гледаме как венецианските галери прорязват с веслата си водата на пристанището, където влизат, за да отведат войските му във Франция.

— Не толкова скоро, не днес! Непоносимо ми е да те пусна да заминеш — прошепвам.

— Не е за вярване, че сега ме обичаш така! — възкликва той. — Чакам това от мига, в който те срещнах за първи път. Мечтаех си да можеш да ме пожелаеш, идвах в леглото ти нощ след нощ, копнеейки за усмивката ти, надявайки се, че ще дойде нощ, когато няма да се извърнеш.

— Няма да се извърна никога повече — кълна се аз.

Радостта в изражението му е недвусмислена, той изглежда като влюбен за първи път.

— Върни се благополучно при мен, трябва да се върнеш благополучно при мен — прошепвам настойчиво.

— Обещай ми, че няма да се промениш. Обещаваш ли ми, че когато се върна, ще те намеря такава? Все така любяща?

Засмивам се.

— Да си дадем ли клетва? Ти ще се закълнеш да се прибереш у дома здрав и читав, а аз ще обещая, че ще ме намериш любяща?

— Да — казва той. — Кълна се в това — и слага едната си ръка на сърцето, а другата в моята, и макар че се смея и на двама ни, поруменели от спането, хванати за ръце, кълнящи се да си бъдем верни един на друг като млади влюбени, аз вземам ръката му и обещавам да го посрещна у дома така топло, както сега, когато го изпращам да отплава.

— Защото ти най-сетне ме обичаш — казва той, като ме обгръща в обятията си, притиснал устни към косата ми.

— Защото най-сетне те обичам — потвърждавам. — Не мислех, че някога бих те обикнала, не мислех, че някога бих могла. Но те обичам.

— И се радваш на това — настоява той.

Усмихвам се и го оставям да ме притегли обратно към леглото, макар че тръбите отвън надават зов.

— И се радвам на това — казвам.

Хенри посочва сина ни Артур за регент на Англия за времето, през което ще отсъства, в тържествена церемония на палубата на неговия кораб „Суон“. Артур е само на шест години, но отказва да се държи за ръката ми, стои сам, както подобава на един принц, докато баща му чете прокламацията за регентството на латински, а всички лордове около него падат на едно коляно и се заклеват, че ще приемат управлението на Артур, докато Хенри се завърне благополучно у дома.

Личицето на Артур е мрачно, лешниковите му очи — сериозни. Гологлав е, бризът, който повява откъм морето, развява леко кестенявата му коса със съвсем слаб меден проблясък в нея. Той отговаря на баща си на съвършен латински; научил е речта от учителя си, и я е упражнявал всеки ден с мен, не допуска грешки. Забелязвам, че лордовете са впечатлени от него, от начетеността му, изправените му рамене и гордата му осанка. Той е отгледан да бъде Уелски принц, а един ден — крал на Англия, и ще бъде добър принц и обаятелен крал.

Зад него виждам чичото на Хенри, Джаспър, изпълнен с гордост, видял собствения си отдавна изгубен брат в кестенявата коса и сериозното лице на това момче. До него е Нейна светлост майката на краля: лененият плат на монашеската ѝ забрадка се развява леко на вятъра, очите ѝ са приковани върху лицето на сина ѝ, без да се отклонят дори за миг към внука ѝ Артур. За нея това, че Хенри отива на война с Франция е толкова ужасяващо, сякаш самата тя влиза беззащитна в битка. Сигурно ще примира от тревога, докато той се върне у дома.

Двете с нея стоим една до друга на пристанищната стена, демонстрирайки единството на династиите Ланкастър и Йорк, докато на кея моряците отпускат въжетата и баржите от двете страни на големия кораб се люшват от надигналите се вълни, а после чуваме ударите на барабана, гребците се облягат на веслата, залавяйки се за работа, и корабът се отдалечава бавно от кея. Хенри вдига ръка за поздрав, като внимава да изглежда решителен и царствен, докато корабът бавно се отделя от кея и влиза във водите на пристанището, а после — в морето, ние чуваме как вълните се плискат в бордовете, а платната потрепват леко, когато се разгъват и поемат вятъра. Венецианските галери, тежко натоварени с войниците му, следват отзад, греблата им бързо и ловко разсичат водата.

— Той потегля като герой — казва пламенно Нейна светлост. — За да защити Бретан и целия християнски свят от алчността и коварството на Франция.

Кимвам, докато ръчичката на Артур се промъква в моята, и свеждам усмихнат поглед към мрачното му лице.

— Ще се прибере у дома, нали? — прошепва той.

— О, да — казвам. — Виждаш ли каква голяма армия води? Със сигурност ще победят.

— Той ще бъде в ужасна опасност — поправя ме Нейна светлост веднага. — Ще бъде на предната линия, зная го, а Франция е силен и опасен враг.

Не казвам, че ако стане така, това ще е първата битка в живота му, в която се е доближавал до предните бойни линии, но стискам ръката на Артур и казвам:

— Във всеки случай ти няма нужда да се тревожиш.

Оказва се, че на никой от нас не се налага да се тревожи. Нито аз, нито Маги, чийто съпруг потегля с Хенри, нито Сесили, чийто съпруг също заминава; още преди изобщо да слязат на суша във Франция, те са посрещнати от дипломатически пратеник, за да водят преговори за мир, и макар че Хенри потегля към Булон и обсажда яките стени, всъщност не очаква наистина да завладее отново за Англия нито този град, нито което и да е от старите английски владения във Франция. Това беше по-скоро жест на рицарско благородство към стария му съюзник Бретан, и на предупреждение към краля на Франция, отколкото първата стъпка от една инвазия; но изплашва французите и ги принуждава да се съгласят на сериозен договор и обещание за траен мир.

Хенри се завръща у дома, посрещнат с уреден от самия него триумф. Посрещнат е като герой на влизане в Лондон, а после потегля надолу към Гринич като победител. Мнозина са на мнение, че е трябвало да проведе поне една важна битка, след като измина толкова път с такава могъща армия. Обикновените войници бяха готови за бой и очакваха облагите от един победоносен поход. Лордовете си мечтаеха да си върнат изгубените земи във Франция. Намират се мнозина, които казват, че не е постигнато нищо, освен щедри постъпления от Франция в пълнещата се хазна на краля — цяло състояние за краля, но нищо значително за народа на Англия.

Очаквам той да е разгневен от обвиненията в малодушие и алчност. Но изведнъж се оказва, че човекът, който се прибира при мен в Гринич, нехае за репутацията си. Спечелил е каквото е искал, а това не е сигурността на Бретан. Изглежда, не го е грижа, че не е спасил Бретан от французите; удивително е, но дори не го интересува цената, на която е извел армията си от страната и я е върнал у дома. Изпълнен е с тайна радост, която не мога да проумея.

Кралската баржа се плъзга, украсена както винаги, успоредно на кея, който се простира навътре в зелените води на реката. Гребците изваждат веслата си от водата и ги вдигат високо за поздрав. На борда на баржата отекват барабанни удари, а на сушата — тръбен зов. Хенри кимва на командира на плавателния съд и стъпва на брега. Приема с усмивка поздравите от придворните, полага длан върху главицата на Артур за бащинска благословия, и ме целува по двете бузи, а после по устните. Долавям вкуса на триумфа в устата му, сладняща от виното.