Филипа Грегъри - Бялата принцеса

Лейди Маргарет, майката на краля, пристига величествено да посети новата си внучка, и я заварва в скута ми, порозовяла от къпането, загърната в топла кърпа, неповита и очарователно гола.

— Изглежда добре — казва: гордостта ѝ от поредното бебе с името Тюдор надделява над убеждението ѝ, че детето би трябвало да е привързано към дъска, за да няма съмнение, че краката и ръцете му ще пораснат прави.

— Тя е красавица — казвам. — Истинска красавица.

Бебето ме поглежда с неизменния въпросителен поглед на новородено, сякаш се опитва да узнае естеството на света, и какъв ще бъде той за нея.

— Мисля, че тя е най-красивото бебе, което сме имали.

Вярно е, косата ѝ е като сребърен варак, като бяло злато, подобно на тази на майка ми, а очите ѝ са тъмносини, почти индигови, като дълбоко море.

— Погледнете какви цветове!

— Това ще се промени — казва лейди Маргарет.

— Може би ще е медно-кестенява като баща си. Ще бъде изящна — казвам.

— Колкото до името, мислех си да я кръстим…

— Елизабет — заявявам, прекъсвайки я грубо.

— Не, мислех си…

— Ще бъде Елизабет — повтарям.

Нейна светлост майката на краля се поколебава пред решителността ми.

— На света Елисавета? — иска да се увери тя. — Странен избор за второ момиче, но…

— На майка ми — казвам. — Тя щеше да дойде при мен, ако можеше, щеше да благослови това бебе, както благослови всички останали. Усамотението ми беше тежко без нейното присъствие, и предполагам, че тя ще ми липсва до края на живота ми. Това бебе дойде на света точно когато майка ми го напусна, и затова го кръщавам на майка си. И мога да ви кажа следното — напълно съм сигурна, че една Елизабет от династията на Тюдорите ще бъде един от най-великите монарси, които Англия е виждала някога.

Тя се усмихва на увереността ми.

— Принцеса Елизабет? Едно момиче като велик монарх?

— Зная го — заявявам. — Едно червенокосо момиче ще бъде най-великият Тюдор, който ще създадем: Елизабет.

Излизам от уединението, за да открия, че дворът е изпълнен с новини за момчето, което носи платените от майка ми копринени ризи. Момчето е написало прекрасно писмо до всички короновани глави на християнския свят, обяснявайки, че е моят брат Ричард, измъкнат от Тауър и държан в укритие в продължение на много години.

— Какво мислиш? — пита Хенри мрачно, пускайки този гладък и убедителен разказ в скута ми, докато седя в детската стая, възхищавайки се на новото бебе, което суче лакомо от сънливата дойка, потупвайки с една ръчичка закръглената, осеяна със сини венички гърда, размахвайки едното си краче от удоволствие.

Прочитам писмото.

— На теб ли го е написал? — подпирам ръка на люлката, сякаш искам да защитя малката. — Не е писал на мен?

— Не е написал това до мен. Но Бог е свидетел, че е писал на всички, освен на нас.

Мога да почувствам как сърцето ми блъска глухо в гърдите.

— Не е писал на нас?

— Не — казва Хенри, внезапно изпълнен с оживление. — Това може да се приеме като доказателство в негов ущърб, нали? Не трябваше ли да пише на теб? На майка ти? Нима един изгубен син, очакващ да се прибере у дома, нямаше да пише на майка си?

Поклащам глава.

— Не знам.

И двамата предпазливо внимаваме да не отбележим, че това момче почти със сигурност ѝ е писало, и тя със сигурност е отговорила.

— Дали някой ще му е казал, че неговата… — млъквам рязко — че майка ми е мъртва?

— Със сигурност — казва Хенри мрачно. — Не се съмнявам, че той си пише с множество верни поддръжници от нашия двор.

— Множество?

Той кимва. Не мога да определя дали говори, подтикван от най-мрачните си страхове, или от ужасно съзнание за предатели, които живеят с нас, всекидневно ни правят реверанси или се кланят, но въпреки това тайно пишат на момчето. Във всеки случай, момчето би трябвало да знае, че майка ми е мъртва, и аз се радвам, че някой му е казал.

— Не, това е писмото му до краля и кралицата на Испания, Фердинанд и Изабела — продължава Хенри. — Моите хора го заловили на път към тях, преписали го и го пратили нататък.

— Не си го унищожил? За да им попречиш да го видят?

Той прави гримаса.

— Разпратил е толкова много писма, че унищожаването само на едно няма да промени нищо. Разказва една тъжна история. Разправя убедителни измислици. Изглежда, че хората вярват.

— Хората?

— Шарл VIII Френски. Самият той е момче, и почти луд. Но вярва на тази сянка, на този призрак. Приел е момчето.

— Къде го е приел?

— В двора си, във Франция, под своя закрила — Хенри прехапва устни, прекъсвайки отговора си, и ме поглежда гневно. Правя знак на дойката, нареждайки ѝ да изнесе бебето от стаята, сякаш не искам нашата малка принцеса Елизабет да слуша за опасности, не искам да чува страха в гласовете ни, когато би трябвало да суче спокойно.

— Мислех, че си изпратил кораби в Ирландия, за да му попречиш да замине?

— Накарах Прегент Мено да му предложи безопасно плаване. Изпратих кораби край бреговете на Ирландия да го пленят, ако се качи на друг плавателен съд. Но той прозрял капана на Прегент Мено, а френската армия изпратила собствени кораби и го измъкнали тайно.

— Накъде?

— Арфльор — има ли значение?

— Не — казвам. Но има значение за това, което си представям. Сякаш мога да видя тъмното море, тъмно като очите на моята Елизабет, виещата се мъгла, избледняващата светлина, и малките лодки, вмъкващи се в незнайно ирландско пристанище, а после момчето — красивият младеж в изящните си дрехи — което пристъпва леко по подвижното мостче, вдига лице към вятъра, отправяйки се към Франция с огромни надежди. В представите си виждам как златистата му коса се развява над младото му чело, и виждам ведрата му усмивка, несломимата усмивка на майка ми.

Англия се въоръжава за война. Войниците се събират в полята около двореца Гринич, всички лордове свикват арендаторите си, намират пики и бойни брадви, обличат ги в цветовете на рода си. Всеки ден пристигат кораби от оръжейните майстори на Лондон с товари от пики и къси и дълги копия. Когато вятърът духа от запад, мога да усетя горещия, лютив мирис от работещите ковачници, които изработват мечове и леят гюлета. От пазара за месо в Смитфийлд надолу по течението потеглят кораби, натоварени с труповете на заклани животни, за да бъдат осолени или опушени, а пивоварната в двореца и всяка кръчма в радиус от двайсет мили работят усърдно всеки ден, и вечерният въздух натежава от топлото, димно ухание на хмел.

Бретан — малкото независимо херцогство, подслонявало и укривало Хенри през годините, когато беше претендент за трона без пукнат грош — е във война с могъщия си съсед Франция и е отправило към Хенри зов за помощ. Не мога да не се усмихвам, когато виждам съпруга си в това затруднение. Той иска да бъде велик крал-воин, какъвто беше баща ми — но изпитва огромна неохота да тръгне на война. Има дълг към Бретан, и добрата воля го задължава да го плати — но войната е най-скъпото начинание, а за него е непоносимо да прахосва пари. Хенри би се радвал да разгроми Франция в битка — но би приел много тежко едно поражение, а той не може да понася рисковете. Не го виня за предпазливостта му. Видях как нашето семейство бе унищожено от изхода на една битка. През по-голямата част от детството си виждах Англия във война. Хенри проявява благоразумието да бъде предпазлив; знае, че всъщност нищо славно не се случва на бойното поле.

Дори докато въоръжава войска и подготвя нахлуването във Франция, той се опитва да измисли как да го избегне, но в края на лятото решава, че това все пак трябва да се направи, и през септември ние потегляме от двореца във величествено шествие, Хенри — в доспехите си върху бойния си кон, със златната корона на Англия, закрепена върху шлема му, сякаш стои там открай време. Това е короната, която сър Уилям Станли изтръгна от шлема на Ричард, когато го смъкна от разбитата му глава. Сега я поглеждам, и ме обзема страх за Хенри, който тръгва на война, понесъл тази злополучна корона.

Оставяме по-малките деца с бавачките и учителите им в Гринич, но на Артур, който е близо шестгодишен, е позволено да потегли с нас на понито си, за да види как баща му заминава на война. Неохотно оставям последното ни бебе, малката Елизабет. Тя не заяква, нито от млякото на дойката, нито от залъците хляб, натопени в соса от месото, които според лекарите ще я подсилят. Не се усмихва, когато ме вижда, а си спомням със сигурност, че Артур го правеше на нейната възраст, не рита и не надава гневни протести, както правеше Хенри. Тиха е, твърде тиха, струва ми се, и не искам да я оставям.

Не споделям с Хенри никоя от тези мисли, а и той не говори за страх. Вместо това потегляме, сякаш на прекрасна обиколка из графство Кент, където ябълките са отрупали овощните градини, а пред сушилните за хмел щедро се лее ейл. Пътуваме с музиканти, които ни свирят, когато спираме да се нахраним в украсени с изящна бродерия шатри, разпънати край реки, по красиви склонове, или в разлистени гори. Зад нас идва огромна конница — хиляда и шестстотин коне и рицари, а след тях са пешите войници, двайсет и пет хиляди на брой, и всичките — добре екипирани и заклели се да служат на Хенри.