Филипа Грегъри - Бялата принцеса

— Французите не ги е грижа за мен — казва ми троснато Хенри. — Франция е враг на краля на Англия, който и да е той, какъвто и да е цветът на дрехата му. Те искат Бретан за себе си, и искат да причиняват неприятности за Англия. Позорът, който ми навличат, два бунта за четири години, не означава нищо за тях. Ако династията Йорк беше на трона, тогава щяха да заговорничат срещу вас.

Стоим в двора на конюшнята, а около нас се носи обичайната глъчка на разговорите, конярите извеждат конете от отделенията им, помагат на дамите да се качат на седлата, благородниците стоят до стремената им, подават чаша вино, държат някоя ръкавица, говорят, ухажват, наслаждават се на слънчевата светлина. Би трябвало да сме щастливи, с три деца в детската стая и предани придворни около нас.

— Разбира се, Франция винаги е наш враг — отвръщам успокояващо. — Както казваш. И ние винаги сме оказвали съпротива на нашествията, и винаги сме побеждавали. Може би, понеже си бил в Бретан толкова дълго, си навикнал да се боиш от тях твърде много? Защото виж — имаш шпиони и хора, които да ти докладват, постове, които ти изпращат новини, и лордовете, които са готови да се въоръжат в миг. Ние сигурно сме по-голямата сила. Между нас и тях е Тясното море. Дори ако има войски в Ирландия, те не могат да бъдат сериозна заплаха за нас. Сега можете да се чувствате в безопасност, нали, милорд?

— Не питай мен, питай майка си! — възкликва той, обладан от един от внезапните си изблици на ярост. — Питай майка си дали сега мога да се чувствам в безопасност. И ми предай какво казва.

Хенри идва в покоите ми със свитата си преди вечеря и ме отвежда до една прозоречна ниша, далече от всички. Сесили, сестра ми, току-що завърнала се в двора след раждането на втората си дъщеря, повдига вежда, забелязала топлата прегръдка на Хенри и факта, че той показва пред всички как иска да бъде насаме с мен. Усмихвам се, когато виждам, че е забелязала.

— Искам да говоря с теб — казва той.

Накланям глава към него и чувствам как ме притегля по-близо.

— Смятаме, че е време братовчедка ти Маргарет да се омъжи.

Не мога да се сдържа и хвърлям поглед към нея. Нейна светлост майката на краля я е хванала за ръка и ѝ говори сериозно.

— Изглежда като нещо повече от мисъл, изглежда като решение — отбелязвам.

Усмивката му е момчешка, гузна.

— Идеята е на майка ми — признава той. — Но мисля, че това ще е добър брак за нея, а и честно казано, скъпа — трябва да я свържем с човек, на когото можем да имаме доверие. Името ѝ и присъствието на брат ѝ, означават, че тя винаги ще живее в смут под нашето управление. Но можем поне да променим името ѝ.

— Кого сте избрали за нея? — питам. — Защото, Хенри, предупреждавам те, че я обичам като сестра, не искам да бъде отпратена надалече в Шотландия, или… — внезапно ме обзема подозрение — набързо натоварена и изпратена като стока в Бретан, или във Франция, за да сключиш някакъв договор.

Той се засмива.

— Не, не, всички знаят, че тя не е принцеса на Йорк като теб или сестрите ти. Всички знаят, че съпругът ѝ трябва да я държи на сигурно място и да не ѝ позволява да се пречка. Тя не може да бъде влиятелна, не може да бъде забележима, трябва да я задържим мирно и кротко в рода си, та никой да не мисли, че ще подкрепи друг род.

— А когато тя бъде омъжена и няма да представлява опасност, и бъде на сигурно място, както казваш, може ли тогава брат ѝ да излезе от Тауър? Може ли да живее с нея и надеждния ѝ съпруг?

Той поклаща глава, вземайки ръката ми:

— Наистина, любов моя, ако знаеш колко много мъже шушукат за него, ако знаеш колко хора заговорничат за него, ако знаеш как нашите врагове изпращат пари за оръжия, за да бъде подкрепен… не би молила за това.

— Дори сега? — прошепвам. — Шест години след Бозуърт?

— Дори сега — казва той. Преглъща, сякаш може да усети вкуса на страха. — Понякога си мисля, че никога няма да се откажат.

Нейна светлост майката на краля идва към нас, като води Маги за ръка. Мога да видя, че Маги не е нещастна, изглежда поласкана и доволна от вниманието, и осъзнавам, че това предложение за брак може да ѝ даде съпруг и дом, и нейни собствени деца, и да я освободи от постоянното бдение за брат ѝ и безкрайната ѝ тревожна служба при мен. Нещо повече — тя може да има късмет да се сдобие със съпруг, който я обича, може да има земи, в които да гледа как расте и се ражда реколтата, може да има деца, които — макар че никога не могат да имат право над трона — може да бъдат щастливи в Англия като деца на Англия.

Пристъпвам към нея и поглеждам Нейна светлост:

— Имате предложение за скъпата ми братовчедка?

— Сър Ричард Поул — тя назовава сина на своята полусестра, мъж, толкова надежден и толкова предан на каузата на съпруга ми, все едно че е негов боен кон. — Сър Ричард поиска от мен позволение да предложи брак на лейди Маргарет, и аз казах „да“.

За момент си затварям очите за факта, че тя няма право да приема брак от името на братовчедка ми. Пренебрегвам факта, че сър Ричард е почти на трийсет години, спрямо осемнайсетте на братовчедка ми. Затварям си очите дори за това, че сър Ричард не притежава нищо повече от почтено име, няма на практика никакво състояние, а братовчедка ми е наследница на престола от английската династия Йорк, и на богатството на рода Уорик, защото забелязвам, че Маги свети от вълнение, с поруменели бузи, с блеснали очи.

— Искаш ли да се омъжиш за него? — питам я бързо на латински, който нито Нейна светлост, нито съпругът ми разбират с лекота.

Тя кимва.

— Но защо?

— За да се освободя от нашето име — казва тя направо. — За да не бъда вече заподозряна. Да бъда една от Тюдорите, а не една от техните врагове.

— Никой не те смята за враг.

— В този двор човек е или Тюдор, или враг — казва тя остро. — Втръсна ми да бъда под подозрение.

Празнуваме сватбата им веднага щом се връщаме в Уестминстър за есента, но щастието им е помрачено от още лоши вести от Ирландия.

— Издигнаха претенциите на момчето — казва ми кратко съпругът ми. Каним се да излезем на езда, долу край реката, и да се опитаме да вдигнем диви патици, за да пуснем соколите да ги ловят. Дворът е облян в ярка слънчева светлина, придворните припряно викат да доведат конете им. Соколарите извеждат птиците си от помещението с клетките, главата на всяка от тях е покрита с ярко оцветена кожена качулка, с малко перо на върха. Забелязвам как едно от момчетата, които въртят шишовете, надзърта от вратата на готварницата, загледано с копнеж към птиците. Един от соколарите добродушно махва на момчето да се приближи и му позволява да мушне ръка в кожена ръкавица и да изпробва тежестта на птицата върху юмрука си. Усмивката на момчето ми напомня за брат ми — после виждам, че това е момчето, което върти шишовете, малкият самозванец, Ламбърт Симнъл, променен и свикнал с новия си живот.

Хенри подсвирва на соколаря си и той се приближава с красив сокол скитник, с гърди като кралски хермелин, с гръб, тъмен като самурена кожа. Хенри нахлузва ръкавицата и взема птицата върху юмрука си, като увива ремъците за закопчаване около пръстите си.

— Издигнаха претенциите на момчето — повтаря той. — Още едно момче.

Виждам потъмнялото му лице и осъзнавам, че този излет за лов със соколи, и глъчката на забавляващия се двор, и новата пелерина на Хенри, и дори жестът, с който милва сокола си, са все част от една преструвка. Той показва на света, че не е разтревожен. Опитва се да създава впечатление, че за него всичко е наред. А всъщност, както се случва толкова често, е разтревожен, готов за битка и уплашен.

— Този път го наричат „принц“.

— Кой е той? — питам много тихо.

— Този път не зная, макар че разпратих хора навсякъде, из всяко кътче на Англия, и наредих да претърсят всяка училищна стая. Не мисля, че има дори едно изчезнало дете, чиято самоличност да не съм установил. Но това момче… — той млъква, без да довърши.

— На колко години е?

— Осемнайсет — казва той простичко.

Брат ми Ричард щеше да бъде на осемнайсет, ако беше жив. Не отбелязвам това.

— И кой е той?

— За кого се представя? — поправя ме той, раздразнено. — Разбира се, твърди, че е Ричард, твоят изчезнал брат Ричард.

— А за какъв го обявяват хората? — питам.

Той въздъхва.

— Лордовете-изменници, ирландските лордове, които са готови да хукнат след всяка кукла, облечена в коприна… те твърдят, че той е принц Ричард, херцог на Йорк. И се въоръжават в негова подкрепа, вдигат се в негово име, и аз ще трябва да водя наново цялата битка при Стоук, срещу друго момче, начело на друга армия, с френски наемници зад гърба му и ирландски лордове, заклели се да му служат, сякаш призраците никога не намират покой, а настъпват отново и отново срещу мен.

Слънцето е все така ярко и топло, но аз съм изстинала от ужас.

— Нима отново? Нима ново нашествие?

Някой се провиква откъм далечния край на двора, чува се кратък радостен възглас в отговор на някаква шега. Хенри хвърля поглед през рамо, с мигновено появила се на лицето му ведра усмивка, и се засмива, сякаш знае каква е била шегата, както би се засмяло някое дете в опит да се включи във веселието.

— Недей! — казвам внезапно. Боли ме да виждам как дори сега се опитва да се преструва на безгрижен крал пред придворни, на които не може да има доверие.

— Трябва да се усмихвам — казва той. — В Ирландия има някакво момче, което раздава много щедро усмивките си. Казват, че той цял е само усмивки и обаяние.