Филипа Грегъри - Бялата принцеса

— Ще бъде кръстена на моята светица-покровителка — отвръща лейди Маргарет, без ни най-малко да се разстрои. — Не е за моя собствена прослава. Освен това, собствената ви дъщеря избира името. Нали, Елизабет?

— О, да — казвам покорно, твърде уморена, за да споря с нея. — Главното е, че е здрава.

— И красива — отбелязва прекрасната ми майка.

Тъй като в Лондон има толкова много болни от едра шарка, не организираме голямо кръщение, а аз съм пречистена в църква насаме и се връщам в покоите си и в живота на кралския двор без пищно празненство. Знам също и че Хенри няма да пилее пари, за да ознаменува раждането на принцеса. Ако беше още едно момче, щеше да организира голям празник за всички и да нареди от фонтаните по улиците да се лее вино.

— Не съм разочарован, че е момиче — уверява ме той, когато ме посреща в детската стая и го откривам със скъпоценното бебе на ръце. — Имаме нужда от още едно момче, разбира се, но тя е най-красивото, най-изящното момиченце, което се е раждало някога.

Заставам до рамото му и се вглеждам в лицето ѝ. Тя е като малка розова пъпка, като венчелистче, с ръчички като малки морски звезди и нокти като най-миниатюрните мидени черупки, които е изхвърлял някога приливът.

— Маргарет, на майка ми — казва Хенри, като целува покритата ѝ с бяла шапчица главичка.

Братовчедка ми Маги пристъпва напред да вземе бебето от нас.

— Маргарет, на теб — прошепвам ѝ.

Минават две години, преди да зачена отново, и тогава най-после се ражда момчето, от което имаше нужда съпругът ми. Той го посреща с пламенна радост, сякаш това момче е цяло състояние. Хенри започва да придобива репутацията на крал, който обича да има злато в хазната си; това момче е като току-що изсечен златен суверен7, още едно творение на Тюдорите.

— Ще го наречем Хенри — заявява той, щом слагат момчето в ръцете му, когато идва при мен, седмица след раждането.

— Хенри, на теб? — питам го, усмихвайки се от леглото.

— Хенри, на благочестивия крал — казва той строго, напомняйки ми, че точно когато си мисля, че сме най-щастливи и най-спокойни, той пак ще започне да се озърта през рамо, защитавайки короната си. Премества поглед от мен към братовчедка ми Маргарет, сякаш ние сме отговорни за затворничеството на стария крал в Тауър, а после — за смъртта му. С Маргарет си разменяме виновен поглед. Вероятно именно бащите ни, в съучастничество с нашия чичо Ричард, са притиснали с възглавница спящото лице на клетия невинен крал. Във всеки случай, ние сме достатъчно близо до убийството, за да изпитваме вина, когато Хенри нарича стария крал „светец“ и кръщава новородения си син на него.

— Както желаеш — казвам небрежно. — Но той наистина прилича толкова много на вас. С медночервена коса, истински Тюдор.

Той се засмива, когато чува това.

— Червенокос като чичо ми Джаспър — казва доволно. — Дано Бог го дари с късмета на чичо ми.

Усмихва се, но аз забелязвам напрежението в очите му, изражението, от което съм се научила да се ужасявам, сякаш е преследван от призраци. Така гледа, когато избухва във внезапен ропот и недоволство. Това е изражението, което сигурно е носил през всичките онези години, когато е бил в изгнание и не е можел да се довери никому и се е боял от всички, и всяка вест, която е получавал от дома си, го е предупреждавала за баща ми, а всеки пратеник, който я е носел, е можело да се окаже убиец.

Кимвам на Маги, която е също толкова чувствителна, колкото и аз, към непостоянния нрав на Хенри, и тя взема бебето, връчва го на дойката му, а после сяда до двамата, сякаш иска да изчезне зад топлото, едро тяло на жената.

— Случило ли се е нещо? — питам тихо.

Той ме поглежда гневно за миг, сякаш аз съм предизвикала проблема, а после го виждам как омеква и поклаща глава.

— Откъслечни новини — казва. — Лоши новини.

— От Фландрия ли? — питам тихо. Винаги леля ми е тази, която предизвиква тази дълбока линия между веждите му. Година след година тя продължава да изпраща шпиони в Англия, пари на бунтовниците, говори против Хенри и семейството ни, обвинява ме в нелоялност към нашия род.

— Не и този път — казва той. — Може би има нещо по-лошо от херцогинята… ако можеш да си представиш нещо по-лошо от нея.

Чакам.

— Майка ти казала ли ти е нещо? — пита той. — Това е важно, Елизабет. Трябва да ми съобщиш, ако е казала нещо.

— Не, нищо — казвам. Съвестта ми е чиста. Този път тя не дойде с мен в уединение, каза, че не е добре и се опасява да не донесе болестта със себе си. Тогава бях разочарована, но сега ме сграбчва тревога, боя се, че е останала навън, за да крои предателски заговори. — Не съм я виждала. Не ми е писала нищо. Болна е.

— Нищо ли не е казала на сестрите ти? — пита той. Накланя глава към Маги, която седи до кърмачката, галейки малките крачета на сина ми, докато той спи. — Тя не е ли казала нищо? Твоята братовчедка Уорик? Маргарет? Нищо за брат си?

— Пита ме дали той може да бъде освободен — отбелязвам. — А аз те моля за това, разбира се. Той не прави нищо лошо…

— Не прави нищо лошо в Тауър, защото е безсилен да направи нещо като мой пленник — казва Хенри рязко. — Ако беше свободен, Бог знае къде щеше да се озове. В Ирландия, предполагам.

— Защо Ирландия?

— Защото Шарл Френски е изпратил нашественическа войска в Ирландия — говори с потиснат, гневен шепот. — Половин дузина кораби, двеста души, под знаме с кръста на свети Георги, сякаш са английска армия. Въоръжил е и е екипирал армия, която марширува под знамето на свети Георги! Френска армия в Ирландия! Защо според теб би го сторил?

Поклащам глава.

— Не знам — забелязвам, че шепна като него, сякаш сме съзаклятници, готвещи се да нарушим мира в една страна, сякаш ние сме тези, които нямат права, които не би трябвало да са тук.

— Мислиш ли, че очаква нещо?

Поклащам глава. Наистина съм озадачена.

— Хенри, наистина не знам. Какво би очаквал кралят на Франция да излезе от Ирландия?

— Нов призрак?

Усещам как по гръбнака ми бавно пропълзява тръпка като студен вятър, макар че е летен ден, и загръщам раменете си с шала.

— Какъв призрак?

Произнасяйки тази единствена, силна дума, съм снишила глас като него, и двамата говорим така, сякаш призоваваме духове, когато той се навежда към мен и казва:

— Има едно момче.

— Момче ли?

— Друго момче. Още едно момче, което се опитва да се представи за твоя мъртъв брат.

— Едуард?

— Ричард.

Старата болка, когато чувам името на мъжа, когото обичах, дадено на брата, когото изгубих, почуква по сърцето ми като близък приятел. Отново пристягам шала си и откривам, че се прегръщам сама, сякаш за утеха.

— Момче, претендиращо, че е Ричард? Кой е той? Още едно подставено лице, още един самозванец?

— Не мога да го проследя — казва Хенри, с потъмнели от страх очи. — Не мога да разбера кой го подкрепя, не мога да открия откъде идва. Казват, че говори няколко езика, осанката му е като на принц. Казват, че е убедителен — е, Симнъл беше също убедителен, те са обучени да бъдат такива.

— Те?

— Всички тези момчета. Всички тези призраци.

Замълчавам за миг, мислейки си за съпруга си, обкръжен в мислите си от много момчета, безименни момчета, призрачни момчета. Затварям очи.

— Уморена си, не биваше да те тревожа с това.

— Не. Не съм уморена. Само обезпокоена от мисълта за нов претендент.

— Да — казва той, внезапно обзет от съчувствие. — Точно такъв е. Права си да го назоваваш така. Още един претендент. Още един лъжец, още едно вероломно момче. Ще трябва да го заловя, да разбера кой е и откъде идва, да оспоря разказа му, да нацепя лъжите му на трески, да опозоря поддръжниците му, и да унищожа него и тях заедно.

Изричам най-ужасното нещо, което бих могла да кажа.

— Какво искаш да кажеш — че аз съм тази, която го нарича претендент? Какъв би могъл да бъде той, ако не претендент?

Той се изправя веднага и свежда поглед към мен, сякаш сме новобрачни и все още ме мрази.

— Именно. Какъв би бил той, ако не претендент? Понякога, Елизабет, намирам глупостта ти за наистина блестяща.

Той излиза от стаята, пребледнял от възмущение, а Маги ми хвърля поглед през стаята и изглежда изплашена.

Когато излизам от уединението си, откривам, че навън е горещо и слънцето грее ослепително ярко, а двора заварвам обзет от смут и тревога, въпреки раждането на втория ни син. Всеки ден пристига нова вест от Ирландия, а най-лошото от всичко е, че никой не смее да говори за това. Потни коне стоят в двора на конюшнята, мъже, покрити със спечена прах, биват отвеждани направо вътре, за да се срещнат с краля, лордовете седят с него, за да изслушват докладите, но никой не коментира чутото. Сякаш сме във война, но никой не иска да каже нищо; намираме се под безмълвна обсада.

За мен е ясно, че кралят на Франция ни отмъщава за дългата ни, упорита подкрепа на Бретан срещу него. Вуйчо ми загина, за да запази Бретан независим от Франция; Хенри никога не забравя, че откри сигурно убежище в малкото херцогство. Честта му го задължава да подкрепи бившите си домакини. Имаме всички основания да гледаме на Франция като на наш враг. Но по някаква причина, въпреки че тайният съвет е на практика военен съвет, никой не говори открито против Франция. Не казват нищо, сякаш се срамуват. Франция е разположила армия в нашето кралство Ирландия, и въпреки това никой не се гневи срещу французите. Сякаш лордовете смятат, че вината е у нас, в неумението на Хенри да бъде убедителен крал, че това е истинският проблем, и че френското нашествие е просто още един знак за това.