— Къде е сега? — питам. Въпреки безразличието си към него откривам, че съм любопитна да науча нещо за тази жена, и раздразнена от мисълта за нея.
— Още е там — казва той. — Роди дете от мен. Семейството ѝ я омъжи набързо за един фермер. Вероятно вече е дебела малка фермерска съпруга с три деца — той се засмива. — Едното — червенокосо. Как ли се казва? Анри?
— Но никой не те нарича „блудница“ — отбелязвам.
При тези думи той обръща глава и се изсмива високо, сякаш съм казала нещо необичайно забавно.
— Ах, скъпа, не. Никой не ме нарича „блудница“, защото съм крал на Англия и съм мъж. Независимо какво друго може да ти се иска да промениш на този свят — да видиш крал от рода Йорк на престола, различен изход от битката, Ричард да възкръсне от мъртвите, — не можеш да се надяваш да промениш начина, по който светът гледа на жените. Всяка жена, която изпитва желание и му се подчинява, винаги ще бъде наричана блудница. Това никога няма да се промени. Твоята репутация беше съсипана от безразсъдството, което прояви в отношенията си с Ричард, макар да мислеше, че това е любов, твоята първа любов. Възвърна си репутацията единствено чрез един брак без любов. Спечели доброто си име, но изгуби насладата.
При небрежното назоваване на мъжа, когото обичам, аз придърпвам завивките до брадичката си, прибирам косата си и я сплитам отново. Той не ме спира, а ме наблюдава безмълвно. Подразнена, осъзнавам, че ще остане за през нощта.
— Би ли искала майка ти да дойде в двора за Коледа? — пита той небрежно, като се обръща да духне свещта до леглото. Стаята се осветява само от догарящия огън, светлината на жаравата придава бронзов оттенък на рамото му. Ако бяхме влюбени, това щеше да е любимото ми време от деня.
— Може ли? — почти заеквам, толкова съм изненадана.
— Не виждам защо не — казва той небрежно. — Ако ти искаш тя да е тук.
— Искам го повече от всичко друго — казвам. — Толкова много ми се иска. Толкова ще бъда щастлива тя да е отново с мен, и то за Коледа, а сестрите ми, особено малките ми сестри… те толкова ще се радват.
Импулсивно се надвесвам и го целувам по рамото.
Изведнъж той се обръща, улавя лицето ми и поема целувката по устата си. Нежно ме целува отново, а после отново, и скръбта ми, задето спомена Ричард, и ревността ми към момичето, което някога е обичал, някак ме подтикват да приема допира на устата му в моята, и да обвия ръце около шията му, после усещам как тежестта му се отпуска върху мен и тялото му се притиска по цялата ми дължина, докато устните ми се разтварят и аз го вкусвам, а очите ми се затварят, когато ме прегръща, и чувствам как внимателно, сладко, прониква отново в мен, и за първи път досега това, което се случва между двама ни, наистина прилича мъничко на любов.
Дворецът Уестминстър, Лондон
Пролетта на 1489 г.
С майка ми в двора Коледата е весела, а после следва дълга, студена зима в Лондон. Поръчваме отслужването на специална литургия за вуйчо ми Едуард, който умря миналата зима, по време на похода срещу французите.
— Не трябваше да заминава — казвам, като паля свещ за него на олтара в параклиса.
Майка ми се усмихва, макар да знам, че ѝ е мъчно за него.
— О, трябваше — казва тя. — Той никога не е бил човек, който си стои кротко у дома.
— И вие ще трябва да си отидете кротко у дома — изтъквам. — Коледните празненства свършиха и Хенри казва, че трябва да се върнете в абатството.
Тя се обръща към вратата и смъква шапчицата си напред върху сребристата си коса:
— Нямам нищо против, стига ти и момичетата да сте добре, а виждам, че ти си щастлива и в мир със себе си.
Тръгвам до нея и тя ме хваща за ръката.
— А ти? Започваш ли да го обикваш, както се надявах? — казва тя.
— Странно е — признавам. — Не го намирам за героична фигура, не смятам, че е най-прекрасният мъж на света. Зная, че не е много смел, често е сприхав. Не го обичам така, както обичах Ричард…
— Има много видове любов — наставлява ме тя. — А когато обичаш мъж, който е по-малко от онова, което си мечтала, трябва да си дадеш сметка за разликата между истински мъж и блян. Понякога трябва да му прощаваш. Може би дори трябва да му прощаваш често. Но с прошката често идва любовта.
През април, когато птиците пеят в нивите на юг от реката, казвам на Хенри, че няма да изляза с него на лов със соколи. Той тъкмо възсяда коня си в двора на конюшнята, а моят кон, който е бил държан вътре в продължение на дни, скача, вдигнал високо крака, и танцува на място, докато един коняр го държи здраво за поводите.
— Просто му се играе — казва Хенри, като премества поглед от нетърпеливия скопен кон към мен. — Нима не можеш да се справиш с него? Не е обичайно за теб да пропуснеш цял ден лов със соколи. Щом го възседнеш, ще се успокои.
Поклащам глава.
— Вземи друг кон — предлага Хенри. Усмихвам се на твърдата му решимост да яздя с него. — Чичо Джаспър ще ти позволи да вземеш неговия. Той е стабилен като скала.
— Не и днес — упорствам.
— Не ти ли е добре? — той хвърля поводите на коняря си и скача долу, за да дойде при мен. — Изглеждаш малко бледа. Добре ли си, любов моя?
При това мило обръщение се навеждам към него и ръката му обгръща талията ми. Обръщам глава, така че устните ми докосват ухото му.
— Просто ми се гади — прошепвам.
— Но нали не ти е горещо? — той трепва леко. Ужасът от потната болест, която дойде с неговата армия, все още е силен. — Кажи ми, че не ти е горещо!
— Не е потната болест — уверявам го. — И не е треска. Не е от нещо, което съм яла, не е и от неузрели плодове — усмихвам му се, но той все още не разбира. — Прилоша ми тази сутрин, и вчера сутринта, и очаквам и утре да ми прилошее.
Той ме поглежда с изгряваща надежда.
— Елизабет?
Кимвам.
— Чакам дете.
Ръката му се стяга около талията ми.
— О, скъпа моя. О, любима. О, това е най-прекрасната новина!
Пред целия двор, той ме целува топло по устата и когато вдига поглед, сигурно всички са разбрали без всякакво съмнение какво съм му казала, защото лицето му сияе.
— Кралицата няма да язди с нас! — изкрещява той, сякаш това е най-добрата вест на света.
Ощипвам го по ръката.
— Още е твърде рано да казваме на когото и да било — предупреждавам го.
— О, разбира се, разбира се — казва той. Целува устата и ръката ми. Всички гледат радостта му с озадачени усмивки. Един-двама се смушкват помежду си, досетили се веднага. — Днес кралицата ще си почива! — изревава той. — Няма нужда да се безпокоите. Тя е добре. Но ще си почива. Няма да язди. Не искам тя да язди. Малко е неразположена.
Това потвърждава предположението, така че и най-недосетливият млад човек започва да си шепне със съседа си. Всички се досещат веднага защо Хенри ме е притиснал здраво до гърдите си и защо сияе.
— Върви да си почиваш — той се обръща към мен, без изобщо да забелязва многозначителните усмивки на придворните си. — Искам да си почиваш добре.
— Да — казвам, самата аз едва сдържаща смеха си. — Разбирам това. Мисля, че всички го разбират.
Той се ухилва, смутен като свенливо момче.
— Не мога да скрия колко съм щастлив. Виж, ще ти хвана най-вкусния фазан за вечеря — мята се на седлото. — Кралицата е неразположена — казва на коняря, който държи коня ми. — По-добре сам поразходи коня ѝ. Днес, и всеки ден. Не знам кога ще е достатъчно добре, за да язди отново.
Конярят се покланя много ниско.
— Ще го направя, Ваша светлост — казва той. Обръща се към мен. — Ще гледам да е кротък, така че просто да можете да излезете и да го яхнете, когато ви се прииска.
— Кралицата е неразположена — казва Хенри на спътниците си, които възсядат конете си и му се усмихват широко. — Няма да казвам нищо повече — ухилил се е от ухо до ухо, като момче. — Не казвам нищо повече. Няма нищо за казване — той се изправя в стремената, повдига шапката от главата си и я размахва във въздуха: — Бог да пази кралицата!
— Бог да пази кралицата! — изкрещяват всички в отговор към него и ми се усмихват, а аз вдигам лице и се смея на Хенри.
— Много дискретно — казвам му. — Много изискано, много сдържано, изключително дискретно.
Дворецът Гринич, Лондон
Есента на 1489 г.
Този път решението кога да започна уединението си преди раждането е мое, и макар че Нейна светлост майката на краля избира гоблените за покоите ми и поръчва леглото за почивка през деня и люлката, аз подреждам стаята според желанията си, и ѝ казвам, че ще се оттегля в уединение в края на октомври.
— И ще повикам майка си да остане при мен — казвам.
Погледът ѝ веднага става остър.
— Питахте ли Хенри?
— Да — лъжа я право в очите.
— И той се съгласи?
Явно не ми вярва дори за миг.
— Да — казвам. — Защо да не се съгласи? Майка ми избра да живее в уединение, да води живот в молитвено съзерцание. Винаги е била сериозна и благочестива жена — забелязвам каменното изражение на Нейна светлост — тя винаги е смятала, че впечатлява всички със светостта си. — Всички знаят, че майка ми копнееше за отдаден на вярата живот — заявявам, чувствайки как лъжата ми става все по-безогледна, и усещам как потръпвам от желание да се разкискам. — Но съм сигурна, че ще склони да се върне в света, за да остане при мен, докато съм в уединение.
После остава само да се добера до Хенри преди майка му. Отивам в покоите му и макар че вратата към приемната му е затворена, кимвам на стража да ме пусне да вляза.
Хенри седи до една маса в центъра на стаята, заобиколен от най-доверените си съветници. Вдига поглед, когато влизам, и виждам, че се е смръщил от тревога.
"Бялата принцеса" отзывы
Отзывы читателей о книге "Бялата принцеса". Читайте комментарии и мнения людей о произведении.
Понравилась книга? Поделитесь впечатлениями - оставьте Ваш отзыв и расскажите о книге "Бялата принцеса" друзьям в соцсетях.