Филипа Грегъри - Бялата принцеса

— Знаете ли, навсякъде вечно има тайни; но понякога е по-добре да не знаете какви са. Не се безпокойте, Ваша светлост — казва той. — Този нов свят е изпълнен с мистерии. Какви неща само ми разправяха в Португалия!

— Говореха ли за момче, завърнало се от мъртвите? — предизвиквам го. — Говореха ли за момче, скрито от незнайни убийци, тайно изведено в чужбина, и очакващо своето време?

Той не трепва.

— Да. Но аз им напомних, че кралят на Англия не се интересува от чудеса.

Настъпва кратко мълчание.

— Поне кралят ви има доверие — казвам, докато подавам Артур обратно на дойката му и го гледам как се намества в широкия ѝ скут. — Поне е сигурен във вас. Навярно може да говорите с него за почитаемата ми майка, и тя ще може да се върне в двора. Ако не съществува такова момче, тогава той няма от какво да се бои.

— Той не е много доверчив човек по природа — отбелязва вуйчо ми с усмивка. — Следваха ме през целия път до Лисабон, и спътникът ми, който криеше лице в качулката си, забелязваше всички, с които се срещах. Друг ме проследи и по пътя на връщане, за да бъде сигурен, че няма по пътя да се обадя на леля ви във Фландрия.

— Хенри ви е шпионирал? Собствения си пратеник? Своя шпионин? Шпионирал е шпионина си?

Той кимва.

— А във вашето домакинство сигурно има жена, която му докладва какво изричате в най-интимните си моменти. Самият ви личен изповедник със сигурност докладва на своя отец во Христе, Кентърбърийския архиепископ, Джон Мортън. Джон Мортън е най-големият приятел на Нейна светлост майката на краля. Те заговорничеха заедно срещу крал Ричард, заедно унищожиха Бъкингамския херцог. Срещат се всеки ден и той ѝ казва всичко. Дори за миг не си въобразявайте, че кралят има доверие на някой от нас. Дори за миг не си помисляйте, че не сте наблюдавана. Следят ви през цялото време. Следят всички ни.

— Но ние не правим нищо! — възкликвам. Снижавам глас: — Нали, вуйчо? Не правим нищо?

Той ме потупва по ръката и ме уверява:

— Не правим нищо.

Но леля ми Маргарет не седи със скръстени ръце. Нейна светлост вдовстващата херцогиня на Фландрия, сестра на баща ми, със сигурност не бездейства. Постоянно пише на Джеймс III Шотландски, дори му изпраща делегация от верни поддръжници на Йорк. „Опитва се да го убеди да тръгне на война срещу нас“, казва Хенри уморено. Влизам в личните му покои в големия замък, и го откривам с двама писари в двата края на голяма маса и лист с петна от сол пред него. Разпознавам големите червени восъчни печати на леля си и разклоняващите се зигзаговидни извивки; тя използва Слънцето във възход, великолепният герб на Йорк, създаден от баща ми. „Но няма да успее. Ние сме сключили съюз, ще уговорим и годежи. Джеймс се закле да ми бъде верен. Ще бъде твърд привърженик на Англия на Тюдорите. Няма да се обърне назад към Йорк.“

Но въпреки че Хенри може и да е прав и Джеймс да е верен в сърцето си, той не може да убеди съотечествениците си да подкрепят Англия. Страната му, лордовете му, дори неговият наследник, всички до един са против Англия на Тюдорите, каквото и да смята кралят, и страната печели. Обръщат се срещу него, вместо да преглътнат един съюз с амбициозния Тюдор, и Джеймс трябва да защитава приятелството си с Англия и дори трона си. Получавам набързо надраскана бележка от майка си, но не разбирам какво иска да каже:

Знам, че Хенри сигурно е видял бележката, почти веднага след като е била написана, затова незабавно му я занасям, за да покажа верността си; но когато влизам в личния му кабинет, се сепвам, защото с него има мъж, който ми се струва познат, макар да не мога да свържа с никакво име смуглото му лице. После, когато той се обръща към мен, си казвам, че е по-добре да забравя всичко, което някога съм знаела за него. Това е сър Едуард Брамптън, кръщелникът на баща ми, мъжът, когото вуйчо ми видял в кралския двор на Португалия с дръзкия паж. Той се обръща и ми се покланя ниско, усмивката му е изпълнена със сдържана увереност.

— Познавате ли се? — пита без заобикалки съпругът ми, като наблюдава лицето ми.

Поклащам глава.

— Много съжалявам… вие сте?

— Аз съм сър Едуард Брамптън — казва той любезно. — Видях ви веднъж, когато бяхте малка принцеса, твърде млада, за да помните един незначителен стар придворен като мен.

Кимвам и насочвам цялото си внимание към Хенри, сякаш сър Едуард не ме интересува изобщо.

— Исках да ви кажа, че получих бележка от абатството Бърмъндзи.

Той я взема от ръката ми и я прочита мълчаливо.

— Аха. Тя сигурно знае, че Джеймс е мъртъв.

— Това ли има предвид? Пише само, че няма да поеме по Големия северен път. Как е умрял кралят? Как е могло да се случи подобно нещо?

— В битка — казва Хенри кратко. — Неговата страна подкрепи сина му срещу него. Изглежда, че някои от нас не могат да имат доверие дори на кръвните си роднини. Не можеш да бъдеш сигурен в собствения си наследник, камо ли пък в майка си.

Внимавам да не поглеждам към сър Едуард.

— Съжалявам, ако това ни причинява неприятности — казвам с равен тон.

Хенри кимва.

— Във всеки случай, имаме нов приятел в лицето на сър Едуард.

Усмихвам се леко. Сър Едуард се покланя.

— Сър Едуард ще се прибере в Англия догодина — казва Хенри. — Той служеше предано на баща ви, а сега ще служи на мен.

При тази перспектива сър Едуард придобива бодро изражение и се покланя отново.

— Така че, когато отговаряте на майка си, можете да ѝ съобщите, че сте видели стария ѝ приятел — предлага Хенри.

Кимвам и тръгвам към вратата.

— Кажете ѝ също и че сър Едуард е имал един дързък паж, който се е възгордял твърде много, но че сега той е напуснал службата при него и е отишъл да работи за един търговец на коприна. Никой не знае къде е сега. Може да е заминал да търгува в Африка, може би в Китай, никой не знае.

— Ще ѝ съобщя това, ако желаете — казвам.

— Тя ще разбере кого имам предвид — усмихва се Хенри. — Кажете ѝ, че пажът е бил едно безочливо малко момче, което обичало да се преоблича в чужди копринени одежди, но сега има нов господар — по една случайност търговец на коприна, така че момчето ще подхожда за работата, и че е заминало с него и е изчезнало окончателно.

Тревожното озъртане на Тюдорите из ненадеждния свят, който ги заобикаля, престава за коледните празненства, сякаш най-сетне е възможно дните да минават, да се случват дребни събития и да се пишат и получават бележки, без да се налага Хенри да вижда всичко и да знае всичко. Изглежда, че с потъването на невидимото момче в неизвестността не остава за какво друго да бъдем нащрек, и шпионите по пристанищата и стражите по пътищата могат да си отдъхнат. Дори Нейна светлост майката на краля изоставя намръщеното си изражение и наблюдава с лека усмивка пристигането на бъдника, шутовете, актьорите, участниците в пантомими и коледния хор. Позволяват на Маргарет да посети брат си в Тауър, и тя се връща в Гринич толкова щастлива, колкото не е била от доста време насам.

— Кралят му позволява да има учител и книги — казва тя. — Има и лютня. Свири и композира песни, изпя ми една.

Хенри идва в стаята ми всяка вечер след вечеря, седи до огъня и ние разговаряме за изминалия ден; понякога ляга с мен, понякога остава с мен до сутринта. Чувстваме се удобно заедно, дори сме нежни един към друг. Когато слугите идват да оправят леглото и да ми свалят робата, той ги отстранява с махване на ръка. „Оставете ни“, казва, и когато те излязат и затварят вратата, той сам изхлузва робата от раменете ми. Целува голото ми рамо и ми помага да се настаня във високото легло. Все още облечен, ляга до мен на леглото и нежно отмята косата от лицето ми.

— Много си красива — казва. — А това е третата ни Коледа заедно. Чувствам се като мъж, сключил добър брак, женен отдавна, и то за красива съпруга.

Лежа неподвижно и го оставям да дръпне панделката от края на плитката ми и да прокара пръсти през лъскавите златисти кичури коса.

— И винаги ухаеш толкова съблазнително — казва той тихо.

Става от леглото и развързва колана на халата си, сваля го и го полага внимателно на един стол. Винаги държи нещата си спретнато. После повдига завивките и се вмъква до мен. Изпълнен е с желание, и аз се радвам на това, защото искам още едно дете. Разбира се, ние имаме нужда от още един син, за да подсигурим наследяването на трона; но заради себе си аз искам онова прекрасно чувство за бебе в утробата ми и усещането за растящ в нея живот. Затова му се усмихвам, повдигам крайчеца на робата си, и му помагам да се намести върху мен. Протягам ръце към него и чувствам топлата сила на плътта му. Той е бърз и внимателен, потръпвайки от собственото си бързо удоволствие; но аз не чувствам нищо повече от топлота и готовност. Не очаквам повече, радвам се, че поне изпитвам готовност, и съм му благодарна, че е внимателен. Той остава да лежи известно време върху мен, заровил лице в косата ми, с устни, притиснати към шията ми, после се повдига от мен и, за моя изненада, казва:

— Но не е като любов, нали?

— Какво?

Потресена съм, че е изрекъл такава явна истина.

— Не е като любов — казва той. — Имаше едно момиче, когато бях млад, в изгнание в Бретан, тя се измъкваше тайно от къщата на баща си, рискувайки всичко, за да бъде с мен. Криех се в обора, горях от копнеж да я видя. А когато я докоснех, тя потръпваше, щом я целунех, се разтапяше, а прегърнеше ли ме, обвиваше ръце и крака около мен и се разплакваше от наслада. Не можеше да спре, и чувствах как радостни ридания разтърсват тялото ѝ.