Филипа Грегъри - Бялата принцеса

Давам си сметка, че тя вече знае за това. Шпионската ѝ мрежа сигурно още си е на мястото и ѝ служи също така добре тук, където се предполага, че е уединена и изолирана, както ѝ служеше и в кралския двор, където се предполагаше, че е обкръжена от свои верни хора.

— Знаели сте?

— Знаех, че кралят е изпратил посланици в Шотландия и работи за сключване на мир с тях — казва тя спокойно. — Разбира се, че би го скрепил със сватба. А тъй като беше мислил за мен по-рано, предположих, че ще се върне към предишния си план.

— Имате ли нещо против? — питам настойчиво. — Защото, ако искате да откажете, бих могла навярно…

Тя нежно посяга напред и взема ръката ми.

— Не мисля, че би могла — казва. — Ако не можеш да му попречиш да държи братовчед ти Едуард в Тауър, нито да го убедиш, че не е нужно да бъда зад тези стени, тогава се съмнявам, че можеш да повлияеш на политиката му спрямо Шотландия. Той те направи кралица, но макар да носиш скиптъра, нямаш власт.

— И аз все това казвам — обажда се Сесили. — Тя не може да направи нищо.

— Сигурно си права — майка ми ѝ отправя усмивка. На мен казва тихо: — И не бива да се упрекваш. Зная, че правиш най-доброто, което можеш. Една жена винаги разполага само с толкова власт, колкото може да си спечели, а ти си омъжена във фамилия, която няма да ти повери власт.

— Но аз ще бъда омъжена за шотландски принц! — изписква Катрин, неспособна да сдържа повече новината. — По-младият. Така че ще отида в Шотландия с вас, почитаема майко, и ще мога да бъда в покоите ви, мога да ви бъда придворна дама.

— Ах, колко ще се радвам да бъдеш при мен — майка ми се навежда напред и леко целува Катрин по покритата с бяла дантелена шапчица глава. — Ще бъде толкова по-лесно, ако бъдем заедно. И можем да правим бляскави официални визити на сестра ти. Можем да яздим до Лондон в тържествено шествие, а тя ще устройва пиршества за нас, дамите от кралското семейство на Шотландия.

— А аз съм определена да се омъжа за наследника, следващия крал на Шотландия — казва Ан тихо. Тя не е толкова възторжена като Катрин. На дванайсет тя знае достатъчно добре, че да се омъжиш за врага на страната си в опит да го превърнеш в съюзник, не е особено весело.

Майка ми я поглежда с безмълвно съчувствие.

— Е, всички ще бъдем заедно, това поне е хубаво — казва тя. — И ще мога да ви съветвам и да ви помагам. А да бъдеш кралица на Шотландия, не е маловажна роля, Ан.

— Ами аз? — пита Бриджет.

Погледът на майка ми се стрелва бързо към лицето ми.

— Може би ще ти позволят да дойдеш с мен в Шотландия — казва тя. — Надявам се кралят да позволи това.

— А ако не, ще дойда тук — казва Бриджет със задоволство, като се оглежда в красивите покои на майка ми.

— Мислех си, че искаш да бъдеш монахиня — казва Сесили с унищожителен тон. — А не да живееш като папа.

Майка ми се изкикотва.

— О, Сесили, наистина ли мислиш, че живея като папа? Колко прекрасно. Да не си мислиш, че разполагам с цели стаи със скрити кардинали, които ми служат? И че се храня от златни блюда?

Тя става и протяга ръце към двете малки момичета.

— Хайде, Сесили ми напомня, че трябва да отиваме на вечеря. Можеш да произнесеш благодарствената молитва пред сестрите, Бриджет.

Докато излизаме, тя ме притегля към себе си.

— Не се безпокой — казва тихо. — Между един годеж и една сватба има много препятствия, а принуждаването на шотландците да спазват мирен договор е чудо, на каквото още не съм ставала свидетел. Засега все още никой не е потеглил по Големия северен път.

Вуйчо ми Едуард се завръща от кръстоносните походи, самият той кафяв като мавър, но изгубил всичките си предни зъби. Приема това с хумор и насмешка и казва, че сега Бог може да вижда по-ясно в сърцето му, но го казва с фъфлене, което не мога да не намирам за комично. Толкова се радвам да го видя, че се хвърлям в обятията му и го чувам как нежно фъфли над главата ми: „Бъди благошлофена, бъди благошлофена!“, а това ме кара да се засмея и да заплача едновременно.

Очаквам да е ужасѐн от новината, че сестра му е затворена в Бърмъндзи, но свиването на раменете и усмивката му ми показват, че той смята това само за временна спънка в един живот, изпълнен с поражения и победи.

— Удобно ли е настанена? — пита, сякаш това е единственото, което го интересува.

— Да, има прекрасни стаи и я обслужват добре. Явно всички я обожават — отвръщам. — Грейс е с нея, а портиерката я нарича „кралицата“, сякаш нищо не се е променило.

— Тогава тя несъмнено ще подреди живота си точно както иска — казва той. — Обикновено успява.

Той е пълен с новини за кръстоносния поход в Гранада, за красотата и елегантността на мавърската империя, за твърдата решимост на християнските крале да прогонят окончателно маврите от Испания. Разказва ми и истории за португалския кралски двор, и за техните приключения. Те се спускали с кораби на юг, чак по крайбрежието на Африка, а той казва, че там имало златни мини, и пазари, пълни с подправки, и едно истинско съкровище — слоновата кост, която може да бъде взета от всеки, осмелил се да стигне достатъчно далече, където небето става по-горещо, а моретата — по-бурни. Имало кралство, където полята са покрити със злато, и всеки можел да се сдобие с цяло състояние, само ако събира там камъчета. Имало странни и редки зверове — видял е кожите, петнисти и ивичести, и златисти като старинна монета — а може би някъде там съществува и място, управлявано от бял, християнин, в самото сърце на онази огромна земя, може би има кралство от черни хора, предани на бял християнски герой на име Проповедникът Джон6.

Хенри не се интересува от новини за вълшебни кралства, а отвежда вуйчо Едуард в личните си покои в мига, щом той пристига, и те остават заключени там в продължение на половин ден, преди Едуард да излезе с беззъбата си усмивка. Хенри го е прегърнал през раменете и аз разбирам, че каквото и да е докладвал, то е успокоило тревожния ум на съпруга ми.

Хенри му има толкова голямо доверие, че той ще води отбраната на Бретан.

— Кога ще заминете? — питам го.

— Почти веднага — казва той. — Няма време за губене, а освен това… — той се ухилва с беззъбата си усмивка — обичам да бъда зает.

Завеждам го веднага в детската стая в двореца Елтам, за да му покажа колко много е пораснал Артур. Вече може да се изправя и да върви покрай някой стол или ниско столче. Най-голямото му удоволствие е да се държи за пръстите ми и да прави колебливи стъпки през стаята, да се обръща, извил навътре малките си стъпалца, и да се устремява отново назад. Когато ме вижда, се усмихва сияйно и протяга ръчички към мен. Започва да говори, напевно като птиче, макар че още не изрича думи, но казва „Ма“, с което предполагам, че има предвид мен, и „Бо“, което означава каквото му се иска на него. Но се кикоти, когато го гъделичкам, и изпуска всичко, което му дават, с надеждата, че някой ще вдигне предмета и ще му го върне, за да може да го изпусне отново. Най-много се радва, когато Бриджет му дава да подхвърля една топка, и хуква след нея, все едно играят тенис, и тя трябва да я прибере, преди да е започнала да подскача твърде често; когато я вижда как тича, той започна да гука и да надава радостни писъци.

— Не е ли най-прекрасното момче, което сте виждали? — питам вуйчо Едуард, и съм възнаградена от беззъбата му усмивка.

— А момчето, което отидохте да видите? — питам тихо, докато притискам Артур до рамото си и леко го потупвам по гърба. Той тежи на рамото ми, а допирът му до бузата ми е топъл. Изпитвам внезапно необуздано желание нищо да не застрашава дори за миг спокойствието или безопасността му. — Хенри ми каза, че ви е изпратил да видите някакво момче в Португалия? Не съм чула нищо за него, откакто заминахте.

— Тогава кралят ще ви каже, че видях един паж на служба при сър Едуард Брамптън — казва вуйчо ми с трогателното си фъфлене. — Някакъв интригант помислил, че той прилича на клетия ми изгубен племенник Ричард. Хората са склонни да създават неприятности от нищо. Жалко, че нямат нищо по-добро за правене.

— А прилича ли на него? — питам настойчиво.

Едуард поклаща глава.

— Не, не особено.

Хвърлям поглед наоколо. Наблизо няма никой, освен дойката на бебето, а единственото, което интересува нея, е да поглъща огромни порции храна и да пие ейл.

— Почитаеми вуйчо, сигурен ли сте? Можете ли да говорите за него с почитаемата ми майка?

— Няма да говоря с нея за това момче, защото това би я разстроило — казва той твърдо. — Това момче изобщо не приличаше на брат ви, нейния син. Сигурен съм в това.

— А Едуард Брамптън? — упорствам.

— Сър Едуард ще посети Англия веднага щом може да напусне делата си в Португалия — казва той. — Ще освободи от служба красивия си паж. Не иска да причинява никакво неудобство на нас или на краля с такова дръзко и безочливо момче.

Тук има нещо повече, отколкото съм в състояние да разбера.

— Ако момчето е нищожество, самозванец, как би могло такова незначително момче да вдигне такъв голям шум в Лисабон, та да го чуем чак ние в Лондон? Ако той е нищожество, защо отидохте чак до Португалия да го видите? Тя изобщо не е близо до Гранада. И защо сър Едуард ще идва в Англия? За да се срещне с краля? Защо би му била оказана такава чест, когато е известно, че беше предан на Йорк, и обичаше баща ми? И защо отпраща пажа си, ако момчето е просто едно нищожество?

— Мисля, че кралят би предпочел така — казва Едуард небрежно.

Поглеждам го за миг.

— Тук има нещо, което не разбирам. Тук има някаква тайна.

Вуйчо ми ме потупва по ръката, докато притискам топлото тяло на детето към сърцето си.